Литературен форум  

Брой 37 (478), 13.11. - 19.11.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Реймънд Карвър

Реймънд Карвър, един от майсторите на разказа сред авторите от своето поколение, става известен в Европа като "американския Чехов". "Започнах като поет - пише той за себе си, - първата ми публикация беше стихотворение. Така че, предполагам, ще бъда доволен, ако на надгробния ми камък пише "Поет и писач на разкази, и есеист от време на време."

Реймънд Карвър е роден в Клатскейни, Орегон, през 1938. Името му става популярно едва през 1976 - заради разказите "Ще замълчите ли, моля?". Същата година отказва алкохола и през 1977, след един неуспешен брак, среща писателката Тес Галахър, с която споделя останалите 11 години от живота си. (Ако се съди по собствените му думи, тези биографични факти явно са особено важни за него.)

Сред важните му книги са белетристичните: "За какво говорим, когато говорим за любовта" (1982), "Катедрала" (1984), "Слон" (1988), както и поетичните: "Ултрамарин", "Къде водата се слива с друга вода" (1985). Умира през 1988, едва завършил ръкописа на стихосбирката "Нова пътека към водопада".

 

Подстригване на косата

Толкова много невъзможни неща вече
се случиха в този живот. Той не се замисля,
когато тя му казва да се приготви:
ще бъде подстриган.

Той сяда на стола в горната стая,
стаята, която понякога шеговито наричат
"библиотеката". Там има прозорец,
от който влиза светлина. Снегът пада
навън, докато вестниците се стелят
в краката му. Тя увива голям
пешкир около раменете му. После
вади ножицата, гребена и четката си.

За пръв път остават за малко
сами заедно - без някой
да отива някъде или да бърза да свърши
нещо. Като не се брои
когато си лягат. Тази близост.
Или когато закусват заедно. Друга
близост. И двамата утихват
и се замислят, докато тя реже косата му
и я разресва, и пак реже.
Снегът продължава да пада навън.
Още малко, светлината започва да се отдръпва
от прозореца. Той се взира надолу, изгубен и
замислен, опитвайки се да прочете
нещо от вестника. Тя казва:
"Вдигни си главата". И той го прави.
И после тя казва: "Виж, какво мислиш
за това". Той отива да погледне
в огледалото, добре е.
Точно както му харесва,
той така й и казва.

По-късно, когато светва на
балкона и изтърсва пешкира,
и вижда къдриците и кичурите
бяла и тъмна коса да отлитат
в снега, за да останат там,
тогава той разбира нещо: Вече
е възрастен, истински възрастен,
мъж на средна възраст. Когато беше момче,
което отиваше с баща си в бръснарницата,
или даже по-късно, юноша вече, как
би предположил, че животът
някога ще му подари
една прекрасна жена, с която да пътува,
да спи и да закусва?
И не само това - жена, която
мълчаливо ще подстригва косата му следобед
в един тъмен град, полегнал под снега,
3000 мили далеч от там, откъдето е тръгнал.
Жена, която може да го погледне
през масата и да каже:
"Време е да те сложим на бръснарския
стол. Време е някой да те подстриже".



Афганистан

Тъжната музика на пътищата, оградени с борика.
Гората в далечината, почиваща под снега.

Киберийският проход. Александър Велики.
История и лапис лазули.

Нито книги, нито картини, нито разни дрънкулки ме радват.
Но тя ме радва. И лапис лазули.

Този син камък, който носи на милото си пръстче.
Той ме радва необикновено.

Ведрото се плиска в кладенеца.
И вади вода, сладка за отпиване.

Пътеката край реката. Пътека от стъпки
през горичка от бадеми. Моята любима

ходи навсякъде със сандали.
И носи лапис лазули на пръста си.



Нощта срещу неделя

Използвай всичко край себе си.
Този лек дъжд
от другата страна на прозореца - за едно.
Тази цигара между пръстите ми,
тази стъпка върху дивана.
Смътният звук на рокендрола,
червеното ферари в главата ми.
Жената, която се блъска
пиянски из кухнята...
Вземи всичко,
използвай го.



Майка

Майка ми се обади, за да ми честити Коледа.
И да ми каже, че ако този сняг продължи да вали,
тя възнамерява да се самоубие. Искам да й кажа:
"Не съм на себе си тази сутрин, моля те,
дай ми почивка. Трябва да си наема отново
психиатър. Този, който винаги ми задава най-
плодотворния
от въпросите - "Но какво наистина чувствате?"
Вместо това й казвам, че една от капандурите ни
тече. Докато говоря, снегът
се топи на дивана. Казвам, че съм минал на Ол-Бран,
та да не се безпокои повече,
че ще хвана рак и ще й свършат парите.
Тя не ме доизслушва и ми съобщава,
че ще напусне това проклето място. Все някак.
Че иска да види
отново него или мене единствено от ковчега си.
Внезапно я питам дали си спомня, когато татко
беше смъртно пиян и отряза опашката на
лабрадорчето.
Продължавам така, говорейки за
онези дни. Тя слуша, изчаквайки реда си.
Продължава да вали. Вали и вали,
когато затварям телефона. Дърветата и покривите
са покрити. Как мога да говоря за това?
Как изобщо мога да обясня какво чувствам?



Течението

Тези риби нямат очи,
тези сребърни риби, които идват в сънищата ми,
хвърляйки хайвера си
в джобовете на мозъка ми.

Но има една, която идва -
тежка, издрана, тиха като останалите,
която просто плува срещу течението,

затваряйки тъмната си уста срещу
течението, затваряйки и отваряйки я,
докато държи течението.



Тази дума любов

Няма да се отзова, когато тя ме повика,
даже ако казва обичам те,
особено тогава,
даже ако се кълне
и обещава единствено
любов, любов.

Светлината в тази стая
еднакво се разстила
над всяко нещо;
даже ръката ми не хвърля сянка,
тя също е погълната от светлината.

Но тази дума любов -
тази дума потъмнява,
натежава и се тресе, започва
да яде, да тръпне и да се гърчи,
проправяйки си път през тази хартия,
докато ние също не изтлеем
в прозрачното й гърло,
все още разсичани и осенявани, и безпощадно бити -
твоята разпусната коса, която не знае
колебание.

Превод от английски: Елка Димитрова


Стихотворенията са преведени по "Всички ние" (Събрани стихотворения), Лондон, 1996.

Българската литература

© 2001 Литературен форум