Литературен форум  

Брой 37 (478), 13.11. - 19.11.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Цвета Трифонова

Досие "Камиларя" - 1925-1954 г.

 

Трифон КуневI. КАВАЛДЖИЯТА

 

Първото ми запознанство с Трифон Кунев бе през 1987г. по старинни снимки, запазени в институтския архив, заедно с портретите на други забравени писателски имена като Ботьо Савов, Йордан Бадев, Райко Алексиев. Не знаех нищо за биографията или за творчеството на този автор. Така старателно, сякаш завинаги, е бил укрит от моето поколение и заличен от културната памет на България. Но образът от избелелите кадри незабравимо се врязва в съзнанието - красив офицер с разкошна брада, с ласкава синева на очите и високо, интелигентско чело под вълниста кестенява коса. Портретите са от времето на балканските войни, когато е бил командир на 12–та Лозенградска дружина от Македоно-одринското опълчение1. Веднага се набива в очи расовата хубост и откритост на това лице, носещо отпечатък на забравено отдавна рицарство, както и снажната мъжка осанка. Още съвременниците са виждали в негово лице чистата расова квинтесенция2, представителния образ на етнотипа. И друго го отличава от портретите на творците от началото на века - особената ведрина на израза и леката ирония, стаена в бръчиците около очите, издаващи доброжелателност и снизхождение към околния свят. Нищо в спокойния, мъжествен образ не напомня за напрегнатите черти и тежкия поглед на Пенчо Славейков и Яворов, за предизвикателната обреченост в израза на Гео Милев или скритата мъка и сиротност в очите на Дебелянов. В този портрет са съчетани слънчевите, хедонистки черти на етноса - пантеизъм, виталност, любвеобилие, заедно с чувството за хумор, скептицизма и снизходителната ирония, присъщи на фолклорния присмехулник и зевзек – това са качества, неприсъщи за мрачния български гений, но присъщи на поета от Мизия. Дори голямата любов на живота му с красивата рускиня Маша Крылова не e трагична, а споделена и щастлива, макар и обречена от съдбата3.

По капризната воля на случая пътуването ми към света на Трифон Кунев завърши с реална среща – с родното му село Ъглен, гальовно заъглено от някога пълноводната река Вит и обрамчено от венеца на гористи ридове. Тогава видях вечно течащата вода със зелени сенки и потайни трептения в хладните си подмоли. Тя е подвижна пространствена ос на една импресионистична вселена, в която се интерферират лъченията на всички космогонни начала и човекът живее в съзвучие с несъзнатите повици на Великата природа. В това закриляно пространство атавистичното е още живо и осезаемо и властно обгръща човека с могъщото си дихание. Тъмните сокове на чернозема и прозрачното водно начало, тайнствен шепот на кории и сладостни свирни на смоци и славеи, златистоопалови жита и свежозелени детелинени ливади, в продължение на хилядолетия опоетизират не само релефа, но и духовността на хората от този край. Съвсем естествено е тук да се роди един вдъхновен кавалджия и поет, в чиито песни се абсорбира пластиката и поезията на този благословен кът от българската земя. Така обрамчено между гравитациите на отражение и реалност, мигновение и вечност, отминало и сегашно, неподвижност и динамика, между природно и човешко, между дума и образ, поезия и политика, постепенно се оформи рамката, в която трябваше да вместя своята представа за нестандартната личност и бурния житейски път на Трифон Кунев. Настоящият опит е фрагмент от неговата сложна биография, но се надявам да допълни мозайката от документални сведения и спомени, посветени на този забравен поет, публицист и политик, чието име тепърва ще заеме достойното си място в българската история и култура.

В богатото мизийско село Ъглен, Луковитско, на 20.II.1880 г. в семейството на Куньо Бояджиев се е родил Трифон Кунев, заедно с още пет братя и една сестра. Бащата е заможен селянин и освен това политикан, член на Стамболовата народно-либерална партия. Бил е умен и почтен човек, щом три пъти е избиран за народен представител - в III ВНС, което извиква Фердинанад за княз, и в две ОНС. Земеделец, бояджия, воденичар, този буден българин е настоял да изучи всичките си синове, някои в чужбина – и петимата са с висше образование – лекар, инженер, офицер, агроном, юрист, все хора ценни и полезни за младата ни държавност. Това типично за началото на века българско семейство сякаш е социален микромодел от народопсихологията на Ив. Хаджийски, съчетание на патриархалност и буржоазност, традиция и модерност в причудливото им разминаване и симбиоза. Единият от синовете, Атанас Бояджиев, е министър на просвещението през 1933- 1934 г., докато Трифон е пленникът на музите – пристрастен е към преданията, притчите, песните и свирните на своя роден край. От малък сам си майсторял върбови свирки, а по-късно никога не се разделя с любимия кавал. След 4 години учителстване в родното село и две години след идването му в София, гдето следва право в Софийския университет, през 1905 г. излиза първата му сбирка стихове със заглавие "Песни", за които проф. Ал. Балан4 отсъжда, че са "конгениални" на народното творчество. Те не могат и да бъдат други, защото премодулират един свят на нравственост и безпределна красота, който поетът носи в духа си с всичките му образи и ритуали, вярвания и обичаи, мелодии и багри, радости и неволи. Сборникът пресъздава автентичния етнокосмос, в поетиката му са съхранени фолклорната образност и песенна стилистика, органично споени в силаботонична стихова оркестрация. Мотиви, легенди и сцени от селския живот се вплитат в драматично обагрени или романтично–пасторални композиции, поставящи акценти върху свенливо-еротичните изживявания и емоции на селския човек и върху баладичната съдба на българина в цялост. Не става въпрос за вторична поетизация и стилизация на фолклора, подобно на Пенчо-Славейковия модернистичен експеримент, а за ментално пресътворяване на колективния духовен опит и индивидуация на фолклорната художествена стихия. Съвършено прав е Вл. Василев5, когато твърди, че неговите песни могат спокойно да потънат в морето на народното творчество и никой не би попитал кой е авторът. Рецепцията на много от авторските текстове на "Песни" потвърждава ролята му на медиатор на народностното светозрение и чувственост – навремето те се възприемат и запяват като народни песни ("Ела се вие, превива", "По жътва", "Угар", "Смъртта на Ал. Стамболийски"), влизат в христоматии и читанки и струва ми се, че в един далечен ден отново ще се върнат в спомена на етноса, застрашен от национално и културно обезличаване в процесите на глобализация и унификация на съвременния свят.

Сега са останали, замлъкнали и осиротели, единствено потъмнелите кавали и дивните строфи, събрани в представителния том с неговите съчинения едва през 1993 г.6 Но историята на автора е динамична и интересна, пряко репрезентантна на всеобщата ни племенна съдба. В индивидуалния биографичен разказ се разчитат символики и знаци, даващи ключ към моделите на националното живеене, мироглед и психография. А животът на един писател, политик и общественик като Трифон Кунев, извървял разнопосочни географски, социални и творчески превъплъщения и посоки – от селцето до столицата, от Народното събрание до Сливенския затвор, от депутат до затворник, от поет до политик, от изтънчен естет до памфлетист, представлява персонална конкретизация на парадоксалните случвания и неравновесия в развоя на българската литература, ако бъде видяна в нейния широк социокултурен и исторически контекст. Затова смятам, че има смисъл да прибавя към известното досега, неизвестните страници и факти, пазени в архивите и в институцията "ДОСИЕ", като паралелна, скрита текстова реалност, съпътстваща индивида като негова сянка през целия му съзнателен живот, а и много след това.

Преди да се гмурне в мътните води на политиката, Трифон Кунев с лекота се включва в културния кипеж на българската столица, макар че идва от далечна и глуха провинция. Нещо повече, бързо и естествено намира мястото си в елитните естетски и бохемски кръгове и става спътник на най-известните интелектуални имена в началото на века - Цанко Церковски, Елин Пелин, Пейо Яворов, Симеон Радев, Константин Петканов, Илия Бешков, Сергей Румянцев, Димо Кьорчев, Сирак Скитник, Антон Страшимиров, Ал. Балабанов, Ал. Божинов, Йосиф Хербст и още толкова други националнозначими творци и общественици. Сътрудничи в прочутия навремето вестник "Българан" и заедно със Симеон Радев е съредактор на в-к "Воля", редактира или публикува в безброй други издания. По това време, от 1905 до 1926 г., разкрива разностранния капацитет на своя талант и създава още две стихосбирки, коренно отличаващи се от първата. Това са "Хризантеми" (1907) и "Зарници" (1926), в които доказва възможностите си за естетически превъплъщения и плаща дан на сецесиона в модернистичната естетика7. Но и символистичния канон успява да изпълни с оригинални изразни решения и неподправени скръбнострастни настроения, пандан на мъчително дългия любовен роман с Маша Крылова. Стиховете от "Хризантеми"8 са образец на психологическа лирика, изтъкана от екзистенциални мотиви, призрачни видения и метафизичен мрак. В тях витаят вечерно-есенни сенки, преплитат се любов и гибел, битийна безнадеждност и блян по мъртва красота, чува се зовът на трансцендентното. С тази стихосбирка Тр. Кунев по право се нарежда в плеядата на майсторите на символистичния стих, начело с Теодор Траянов, Николай Лилиев, Емануил Попдимитров, Дим. Бояджиев. От символистичния дискурс на творчеството му за нуждите на този очерк следва да откроим философско-лирическата "Автобиография" ("Зарници") и специално една емблематична строфа:

Притома, суета и горко неведение: цветове –

единствени във скръбните долини на живота;

вървя в сърцето си с неясен ек от други светове,

подгонен съм от жажда и подмамен с призрачни миражи;

и ето, низ пустинята ще найда своята Голгота

по тайнствения път на горкото си неведение.

Смислопораждащите синтагми в провидческото стихотворение са няколко, но две от тях фиксират причината и следствието, началото и края в житейския път на поета – "горко неведение" и "Голгота".

Следва


1 Спомен на Симеон Радев. "Моите другари от кафене "България и казиното" В: Юбилеен лист "Трифон Кунев. 110 г. от рождението му". (Адютант на Т. Кунев през Балканската война е журналистът хуморист Борис Руменов-Борю Зевзека, убит след 9. IХ. 1944 г.)горе

2 П. Пенев. "Трифон Кунев". По случай 60 год. от рождението му. В: Юбилеен лист, 1990 г. "Със снажната си фигура, излъчваща мъжествена сила, той напомня на ония стари българи от изворите на Златна Панега, които ни робство, ни чуждо злато, ни тежък ярем сломиха."горе

3 Маша Крилова умира през 1930 г. За любовта на Тр. Кунев и М. Крилова В: Аврамов, Д. "Диалог между две култури". С., 1993. У проф. Димитър Аврамов се намира част от личния архив на Тр. Кунев.горе

4 Пак там.горе

5 Василев, Вл. "Песните на Трифон Кунев". Сп. "Мисъл", ХV, 1905 , бр. 8, с. 492-496.горе

6 Т рифон Кунев. От "Песни "до "Ситни дребни като камилчета" Под редакцията на Д. Аврамов и Радой Ралин. С.,1993г.горе

7 За поезията на Тр. Кунев вж. Аврамов, Д. "Диалог между две култури. Лириката на Трифон Кунев в контекста на своето време". С., 1993, с. 80-156.горе

8 Символистични произведения на Тр. Кунев са включени в най-представителните поетически антологии от началото на века: алм. "Южни цветове"(1907), съст. Д. Кьорчев; "Поетична година"(1920), съст. Ив. Карановски; Млада България"(1922), съст. Ив. Радославов; "Антология на бълг. поезия"(1925), съст. Гео Милев.горе

Българската литература

© 2001 Литературен форум