Литературен форум  

Брой 41 (482), 11.12. - 17.12.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Елка Константинова

Духът на драматургичния текст

 

През последното десетилетие българският театър се движи все по-категорично към личностни изяви на своите творци.

Един от примерите за тази тенденция е артистичното присъствие на Елин Рахнев.

И трите му пиеси имат своя "мисия" в литературата и сценичното ни изкуство. За Рахнев театърът е не толкова игра, колкото изкуство на глобалните истини за човешката екзистенция. "Боб", "Прозорецът на Йонеско" и моноспектакълът "Флобер" заявяват в различен стил уникалността на личния му светоглед. Той не балансира между реалността и имитацията, между значимото художествено внушение и игровото шоу, между словоизлиянието и мълчанието… Винаги намира съответната емоционална изразителност в разгръщането на синтезирано, единно и проблематизирано действие; превръща в образи сценичните внушения на собствената си философия за живота, оценявайки истините за нашето време и ангажирайки ни с личните си представи за претворявания свят.

Вълнуват го индивидуалните изблици на човещина и вродената деликатност на личността. Всяка промяна в душите на героите авторът запечатва в сценично поведение. Драматургичните му текстове съдържат дълбоко премислени и емоционално съпреживени послания, които неизбежно ангажират мислите и чувствата на изпълнителите и публиката. Ярката и завладяваща авторова субективност е пълно отрицание на суровата маниакална разсъдъчност, както и на простодушната безотговорност на потребителите-естети ("постмодернисти").

Елин Рахнев пише модерно и талантливо: с лирична метафоричност и многозначна символика и с неизменна носталгия по традиционните духовни ценности. Не отрича смисъла на "модерността" в максимално обогатената си с изразителност и странна метафоричност сценична реч, но не приема разрушаването на простата и вечна онтология на живота. За него те са трайните стълбове на човечността и одухотвореността на изкуството. Изговаря ги пределно ясно в екзистенциалната им сложност и противоречивост, в разнопосочните им значения, стигайки до дълбоко скритата им същност.

В постоянен диалог с "дехуманизацията" и фалша на съвременния живот драматургът открива битието на хората, преосмисляйки го в модуса на присъщата си поетичност и умно, непатетично виждане.

Той не търси самоцелно външна атрактивност – както постъпват някои съвременни модернисти, не съчинява безсмислени истории и абсурдни ситуации само за да докаже на всяка цена присъствието на световната параноя и в нашия живот. Неговата драматургия е интимно изповедна, романтично обагрена. И в същото време съдържа жестоко правдив философско-психологически подтекст.

В пиесата "Боб" скучното ежедневие на героите таи напрегнат драматизъм, който постепенно, в развитието на текста, се засилва.

И в моноспектакъла "Флобер" авторът открива драматична динамика в заплашеното от бездуховност живеене на Мария (преди да срещне своята същинска любов и след това, когато се страхува да не я загуби). Но кулминацията настъпва с напредването на разкритията в психологическите изяви на героите и на взаимоотношенията им - когато става известна истината за загадъчното им поведение.

Безусловната реалност на личния им живот проблематизира техните илюзии и мечти. Съпрузите от "Боб" мечтаят да пътуват, да посетят екзотични страни, да излязат от затвореното пространство на своя дом. Мария от "Флобер" обожава корабите и лодките, които плуват в Индийския океан, защото копнее за вечност и безкрайност, погълната от любовта си. Но и в двете пиеси героите съзнателно подхранват илюзиите си, чийто символичен смисъл е копнежът на човека по безкрая и вечността.

В "Боб" Елин Рахнев навлиза в емоционалния свят на двама седемдесетгодишни съпрузи, живели 40 години заедно и отгледали две деца. Третото действащо лице се появява към края на пиесата, за да доизясни същността на случилото се през четирите десетилетия. Всъщност третият, Пианистът, се оказва със съдбоносна роля в триъгълника. Той е любовникът, който през цялото време на дългогодишния им брак е бил с Нея. Загадката в сюжета се разкрива към края на творбата: на седемдесетия рожден ден на съпруга си жената признава, че пианистът е истинският баща на децата. Оказва се, че и Тя за него е била единствената жена, която е обичал, и единственият човек, който е давал съдържание на живота му:

"Това е жената на живота ми. Разбирате ли. Единствената жена, първата, последната. Майка, дете, жена, всичко… Жената… разбирате ли?" С това откровение приключва ролята на третия.

В диалога между съпрузите и във финалния разговор между тримата протича действие, погълнато изцяло от психологическия сюжет, чиито загадки поддържат напрежение у възприемателя и провокират редица размишления. Защо семейството се храни само с боб? Този детайл е смислово натоварен с всички елементи на едно дълго съпружеско ежедневие. Знак е на еднообразие, затвореност, бедност, скука…, но и на непрестанна повторяемост, която носи чувство за сигурност.

Колкото и да е еднообразен и убийствено скучен, създаденият от драматурга живот на двамата самотници все пак е огрян от топлината на обичта и привързаността, от взаимните грижи, от интереса към света, който те няма да изгубят. Нейните чувства се изразяват в същинската женска любов – всеотдайна и покровителствена. Тя успява без екзалтации да съхрани мъжкото достойнство на съпруга си, да го дари с деца (той не знае, че децата не са негови), да поддържа хармонията и спокойствието в дома (готвейки най-различни видове гозби от боб, който впрочем става негова страст).

Драматургът ни увлича и изненадва не толкова с ефектните си сюжети, колкото с вътрешното движение, протичащо с неочаквани избухвания и психологически нюанси в един цялостен и сложен процес. Неговите герои не са еднакви в началото и в края на произведението. Техните преживявания и същностните им душевни изменения създават истинския драматизъм.

В монологичната пиеса "Флобер" приливите и отливите на чувствата, промяната в духовността на героинята… всичко това се извършва в сгъстеното драматургично време на сцената, поддържайки растящо напрежението сред публиката.

Тук обобщаващата метафора е океанът с пътуващите по него кораби и лодки. Мечтите на Мария да се движи вечно напред, към безкрая, играят рамкираща роля в структурата на текста (с тези мечти започва и с тях завършва монологът). Любовта, която я е обсебила изцяло, пробужда душата й. И тук писателското слово зарежда привидните делничност и повторяемост с психологически и философски подтекст, отворен в различни посоки.

(Макар и отсъстващ от конкретното действие на сцената, Флобер е неговата движеща сила.) Драматичното напрежение и в този спектакъл се създава не толкова от усложнената житейска ситуация, колкото от духовното развитие на героинята.

Във философската мисъл на Елин Рахнев любовта се идентифицира с човешката истина; любовта е онази жива сила, която завладява вътрешната същност на човека и успява да го изтръгне от вродения му егоизъм, от лъжливото самочувствие и страст към самоутвърждение.

Българската литература

© 2001 Литературен форум