Литературен форум  

Брой 41 (482), 11.12. - 17.12.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Георги Рупчев

 

 

Из “Силните на нощта”

Марина Цветаева - до поискване

Позволете ми да Ви пиша.
Единствен въпрос поне.
Отговорете, моля: защо издишат
нашите стихове, а Вашите - не?
Сигурно сме били разточителни
в поетския си захлас,
та излапахме до трошичка
и неприкосновения си запас.
Оттогава вървим по гости -
от дом в дом, от влак на влак.
Дъжд вали и ни бърка посоките.
Но с природата няма как.
Пък и мястото си е сменила
ориентирната бяла бреза.
(“Я слишком сама любила
смеяться, когда нельзя...”)
Позволете ми да Ви пиша,
че брезата все още расте,
че разгръщаме Вашите книжки
М. Башева, както Есенин чете,
както Дяволът чете Евангелието,
позволете ми да Ви чета
и да мисля - Вие едва ли
сте приключила със света.




Из “Уморени от чудото”

Успокояване

На Булат Окуджава

Вечерта се промъква в града непоканена,
тича тихичко с лапки лисичи.
Своите скромни вълшебства реди музикантът
между нас
и далече от всички.
Завъртява опашка, муцунката вдига
и присяда безследната музика,
музика...
Китаристът напява рефрена си
и отхвърлени, а не изгубени,
чуждите наши илюзии
светват -
същински фенери
сред лисичарника есенен.

Между нас и далече от всички
китарата
като строго лисиче подушва
греховете ни -
грешни и праведни -
и проскубаните ни чувства.

Музиканте мой,
мой добър самарянино,
дух лисичи,
душичко,
живота раздухай,
ние тук като мокри кокошки сме свряни,
а при тебе е хубаво, топло и сухо.
И отново свисти вечерта - като мотриса,
и в трамвая последен посрещаме новия петък,
и дали ще познаем сега китариста,
сгушен в своята тъничка,
светла жилетка.



Болнична градина

Мъглата грохна като мост между небето и земята,
а ти стоя на перилата -
навярно тъй стоят на пост.

Животът мина там и спря, когато облаците спряха
тихо
и сините дървета се стопиха
и алената им кора.

И падането те зашемети, отслабна болката тогава
и ти се стори, че оставаш
единствено устойчив ти.

А беше болен... И вървя в горчивите алеи на страха си
и пулсът как отеква късо
сред тях долавяше едва.



Голямата земя


1.

Беше голяма земя,
до която едвам се добрахме.
Още щом стъпихме там, хоризонтът изчезна.
Тук е, тогава си казахме, тук е - и спряхме,
и заличихме следите, преди да навлезем.

Повече бяхме
все по-малко оставаме.
Често изчезва по някой, но нали за това бяхме
тръгнали.
Най-напред с къси почивки, а после до капване
там вървяхме по тази празна голяма земя от
безмълвие.

Всеки сам в свойта тайна изчезва
и ние не питаме де се е дянал.
Всеки умира сам в себе си, колко пъти умира?
Още бродиме там -
още хора, но вече без сянка,
още бродещи, но неоставящи диря.

Тъй вървяхме
по тази празна земя на миражи
и един по един си избирахме място и мисия.
Откъде сме дошли, сме забравили даже,
а какви сме били, е опасно да мислим.

Все по-малко оставаме,
а не сме и очаквали инак.
Инак все повече ставаме,
а така и очаквахме.
Ние сме двойни, тройни, четворни, петорни -
каквито ни скимне
в тази празна, голяма, безмълвна земя,
където оставаме.



2.

Това е мястото,
избрано от мен безмълвно място.
Тук цялото небе безмълвно във пръстта се впива,
безмълвно облаците се изтягат по земята
и целият простор изпълнен е от мрака на тревите.

Оттегля се пространството
и изоставен в неговата тайна,
един след друг напускам себе си,
един след друг се връщам друг при мене.
По празната земя,
в безмълвието
другите отминаха и още отминават,
вглъбени в премълчаното,
в голямата земя вглъбени.

Тук аз извършвам
всички неми ритуали на забравата,
в които сам се посветих,
в които ме заклеха.
Тук,
от безмълвието призован,
безмълвието призовавам,
заклевам го
и вслушвам се в безмълвното му ехо.

Тъй затаява себе си светът, от който съм
привлечен,
от притаените езици,
от глъхнещите знаци,
от жестове, чийто смисъл заличен е вече
край сухо слънце, сухи клони и ръждиви камънаци.

Заклевам всички, тръгнали насам, да се загубят.



Из “Смъртта на Тибалт”

Безпокоим се за смъртта, не за живота.
Не се боим от смърт,
боим се от живота,
където ти и аз сме пленници,
недосегаеми във мъничката си самотност,
с надеждата да ни заключат в някоя основна клетка.

 

Преводи

Джон Ленън

Вечните Ягодови поляни

Отпусни се с мене -
отивам на Ягодовите поляни.
Нищо реално,
не ти се пречка нищо там.
Вечните Ягодови поляни.
Лесно живееш, затворил очи,
без да разбираш какво точно виждаш.
Трудно е да си личност,
но ще го уредим,
не се тревожа много за това.
Отпусни се с мене -
отивам на Ягодовите поляни.
Нищо реално,
не ти се пречка нищо там.
Вечните Ягодови поляни.
Там никой не ще ме смути,
ще си е, както си е - хубаво или лошо.
Тъй е, додето привикнеш,
но много ми харесва тъй,
тъй мисля си, че не е зле.
Отпусни се с мене -
отивам на Ягодовите поляни.
Нищо реално,
не ти се пречка нищо там.
Вечните Ягодови поляни.
Винаги вярвай, че аз съм това,
макар и да знаеш, че знам, че съм сън.


Да си представиш

Да си представиш рай че няма -
опитай, лесно е.
Че няма ад под нас,
над нас - единствено небе.
Да си представиш: всички хора
живеят с днешния си ден.

Да си представиш, че държави няма -
не е голям проблем.
Религия че няма,
че не убиваме, не мрем.
Да си представиш: всички хора
живота си живеят в мир.

Да си представиш собственост че няма -
дали ще можеш, брат?
Да си представиш братството човешко
без ненаситност и без глад.
Да си представиш: всички хора
че си споделят този свят.

Казвай ми, че съм мечтател -
ала не съм единствен аз.
Надявам се, светът ще е единен скоро
и ти ще тръгнеш с нас.

Превод от английски: Георги Рупчев

Българската литература

© 2001 Литературен форум