Литературен форум  

Брой 42 (483), 18.12. - 24.12.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

 

 

Иф Бонфоа (1923)

Истинско име

Ще кажа, че е пустош онзи замък, който беше ти,
ще нарека гласа ти нощ, лицето ти – отсъствие.
и след като се строполиш всред яловата черна пръст,
ще нарека небитие онази мълния, която те роди.

Смъртта бе твоята обичана страна. И аз вървя
по твоите тревожни пътища и сякаш слизам в ада.
И разрушавам твойта форма, памет и желание.
Твой неприятел съм, от мен не чакай никаква пощада.

Аз ще те нарека война и всичко ще е разрешено,
не ще подбирам средства срещу теб – войната е арена.
И в двете си ръце ще взема твоето лице смрачено,
а в мен ще скътам осветената от бурята страна.


Вечността на огъня

Фениксът говори с огъня – съдба и
озарен пейзаж, захвърлящ свойте сенки.
Аз съм този, който чакаш – казва той, -
идвам да изчезна в твоята страна.

Той се взира в огъня – как запламтява,
как възпламенява тъмната душа,
как в прозорците зората блясва, как
огънят замлъква и си ляга да поспи.

Той го надарява с тишина. И вярва,
че когато гънка вечна тишина
го застели изведнъж подобно пясък,
ще усили своето безсмъртие.

 

Ален Жуфроа (1928)

Ти ме обричаш на вселената

Ти ме обричаш на вселената
На зноя и дървото на предизвикателството
На всичките звезди събрани изведнъж в юмрука
На градовете в обръчи от злато и куршуми
На скъсаната маска на мъртвеца

На онемялата планета
На кухия ключ на световъртежа

На всички отражения в кръжащия басейн
На всички кървави прегради зад дърветата
На старата виелица (сърцето)

А моята ръка и твоята ръка
Са лекокрилите и нежните свидетели на одисея на огледала


За теб

За теб е вцепеняващото изумление на радостта ми
Моята усмивка от бял мрамор
Моят поглед прояснен от извора в гората
За теб са моите ръце разтворени като открит град
За теб са колената ми на катеричка
За теб е моят най-далечен глас
За теб е всичко онова което денонощно в мене се тъче
За теб е тихата лагуна край която някога се запознахме
За теб са слънчевите призраци
За теб са люляковите дворци на дните ни
За теб е всичко съществуващо което се променя
За теб е
Оглушителният взрив на перлата
В сърцето на онази черна птица

 

Жак Реда (1929)

Н. в син костюм

Приближи до мен,
аз се облягам на вратата,
която се разклаща и стъклата й внезапно пламват
от полегатото сияние на тази вечер; ти си в син костюм,
отдай се в миг на чистия си порив, по-стремителен от скока
на еднорога и звънтящата стрела на лястовицата;
очаквам те.
Повдигайки все по-високо над смрачените водовъртежи
ръцете си, които са люлели
и люлели времето и тишината,
стъпи най-после с гол крак на ръба на пропастта
и неочаквано ще бъдат осветени коренищата
на бурното вълнение.


Хотел "Континентал"

Самотата носи същото приятно и студено име; изречеш ли го,
то събира цялата й същност в разпокъсаната светлина.
При напускането и при скъсването винаги възниква нечий образ
той на свой ред прави най-различни знаци под тапетите,
в острото проскърцване на скрина,
в белите полета на разтворената книга
нечетлива за насочения поглед, който ни пронизва отдалече.
Но безименен остава този ров, разделящ
всяко живо същество на две и с всеки удар на сърцето
произвеждащ удар на врата, затръшната подир прогонването.
Ето ме сега на края на последното стъпало,
там, където утешението в миг възниква от присъствие на стол,
от бълбукащата кухина на умивалника,
всред която уморената ръка на самотата се отпуща,
за да ме остави както в оня ден,
когато под дъжда, след отпътуването ти
наблюдавах как в неизмеримия кръг на застиналото време
непрекъснато се удряха железните крила
на малката вратичка в парка.

 

Бернар Делвай (1931)

Ноктюрно

Луната безмълвно огрява
стаените крайни квартали превърнати в сцени на драми

Един вехтошар тананика изтъркана песен за страстна любов
и в нейния такт се понасят във валс
нечистите стълбища с лунната нощ

Излети от блатата окаяна птицо

Дори и прозорците тук ще умрат от досада
виж лунната пепел засипва със зимни цветчета
скованите твои крила
а стените на къщите се изпотяват от страх
зад заключените с десет ключа врати се извършват злодейства
И звънти полунощ


Рагтайм

В мелодията на тромбона има черно слънце
Във воя на тромпета стене сприхавата кръв на градовете
В зова на саксофона се долавя спомен за света
Във вихрения танц на барабана
е понесен целият живот

И ние слушаме тътнежа на всемира
като пулсацията
на човешкото
сърце

Ти спомняш ли си дългите следобеди
като редицата на уличните лампи
запалени
посред бял ден

Тромбонът зазвучава все по-глухо
Тромпетът рони вечерта на мигове
А саксофонът все така приспива ветровете
Сред ритмите на барабана
танцува в унес любовта

 

Франк Вьонай (1936)

***

Човек би казал, че огромна бяла лампа
се
люлее
бавно
на небето.

О! Всички тези пусти острови, оставащи встрани от нас.
О! Тези речни разливи, превърнати в блата.
И цялата ни самота, изписана на картата.

И как да не изпитваш страх?


***

Докато покрусата ме тласка все по-близо до реката,
към онази наводнена местност, там, където винаги затъват
редките самотни пътници,
и докато устата ми
с огромна мъка
обуздава този силен вик на отчаяние и
се опитва
да го превъзмогне,
аз дочувам смеховете на децата,
лудешките им смехове
(навярно някой друг би ги сравнил с ликуващ лай на кученца)
и виждам в края на алеята
децата да изникват и след малко ме заобикалят
и се провикват:
"Дядо, заведи ни до морето!"
А то е там, отвъд дърветата.
Морето! Чувам го как цвили нощем.
То е събрало цялата ми някогашна сила.
В очакване да го съзра, вървя край мръсната вода, където тинята
изглежда, че изпитва срам – срам от чернилката на своята душа.
И аз съм като нея!
Навярно бих могъл да бъда капитан на екипаж от чумави,
без никаква човешка връзка със света.
Но тези две деца!
И начинът, по който те ме карат изведнъж да разбера,
че
вече знаят всичко най-съществено за мене.
Е, хайде, клети мой животе, дай ми още малко сила,
за да можем ние тримата
да литнем към морето: докато покрусата – напразно –
продължава да ме тласка.

Превод от френски: Иван Бориславов

Българската литература

© 2001 Литературен форум