Литературен форум  

Брой 42 (483), 18.12. - 24.12.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Милен Камарев

 

Зима

Няма небе, ни земя
Под белия чаршаф
Стръкове, ослепени в белотa
Хвърлят скреж
В ноздрите на вятъра
Светът е консерва,
Която отваряме напролет

Ще тръгна произволно
Ще зарежа шума, суетата
И хората
Ще убивам без да докосвам
Ще започна
Няма да свършвам
На високите сипеи
Ще търся кафяви посоки
Да ги уловя и затворя в тялото си
В мочура плуват таралежи
Плюят похабения пясък

Докосни прегръдката ми
Докосни с кърпа
От копринени целувки
Тази нова материя
Виж мислите ми
Тихи и прозрачни като поглед
И изгаси свещите
Бавно потъващите свещи



Градини

времеви плоскости
безразборно изпопадали
или може би подпрени
една на друга
теглени с ченгел рухнали стени
задушени вертикали,
хоризонтали... диагонали
замрели под някакъв ъгъл спомени
хоро вкочанено от завистта
на самодивите
и отрязано с отровния скелет на змия
без жал трионът разделя
за пръв път докоснали се длани
трепетът от жадувания допир
са стружките
но те отдавна са разтворени
в старата пръст
затова цветята там
са толкова
"- Омайни"




Социотоза

ако омразата
беше мъртво семе
изгнило под ноктите
на Божиите ръце
щеше ли да се бели
кожата на сърцето
щяха ли
да се размърдат цветенцата
изрисувани по елитарната покривка
състоятелните местоимения
разбиват на прах
колективната смърт
и я обръщат в забързана
малко отегчена плодна течност
уединението й изгаря
върху коловозите
на двете живородни слънца
ситуирани в началото и
в края на казаното
езиците им – шумящи листа
чакат мастило за да проговорят
тиражирано съзнание блъска тези кимвали
когато танцува
в предварително опразнените зали
издига се чак до Top End
разгъва се
под напрегнатия потребителски кръгозор
уплашен, че бенките са кърлежи
наплюнчен показалец се свива
и предписва рефлекси
като окръжност, оградена над олтара
копае в изварените тела
храм на наказанието –
индивида е свят,
но изгубен за останалите



Отражение

Това което искам
Не можеш го посочи с пръст
То тече
Но не е реката на времето
Чиито бистри къдри
Вкарват в заблуждение
Спряло е
Но не е закованото време
Не е галеща влюбените
Статичност



Предфизика

облаци се плъзват
по невидими релси
плавно,
като лебеди от паяжина
притискат луната
жици правят от небето порции –
кутии въздух пълни с прах
и малко прозрачности
слънчеви зародиши
не...
звезди
но хвърлени и забравени
нашепват изрязани устни
в глухи уши
незрящи погледи потъват
в създаващ се космос от нищото
птица,
черен ангел
от града на мъртвите мечти
кръжи дозатор упование
пеперуди воюват с недъгави червеи
докато отворя очи
в хаоса от корени и жили
мобилни кинетични флуиди
сноват сред залежи месо
мисълта – нахално влечуго,
цвете вгледано надменно
в сърпа на жътваря
букети – пера от стършели
сенки от сънищата...
или посвещение в лудостта



Объркана прежда

Гадая по облаците
Вятърът духа за да
спре да се движи
дървото
Часовникът показва
Толкова, колкото исках
миналата вечер
Или май беше калкулатора?
Мога да те обичам само
Когато не знам, че съществуваш
През останалото време
копнея да те има

Българската литература

© 2001 Литературен форум