Литературен форум  

Брой 42 (483), 18.12. - 24.12.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Изборът на Мария Станкова

Картини от един конкурс

 

В два поредни броя на ЛФ, в рубриката "Да напишем заедно книга за Атанас Далчев", излиза материал на Петер Юхас. Прочитайки текста, няколко пъти се върнах на изреченията, които искам да цитирам: "...Далчевите стихове са лесни за четене, но относително трудни за разбиране. Защо ли? Защото човек е също като камертона, възприема само собствените си трептения".

До този извод стигат повечето творци и не само творци, но се оказва, че дори и осъзнатото може да не бъде разбрано (звучи парадоксално, но е вярно).

Този парадокс проличава най-силно по време на оценяване на конкурсни работи. От богатия си личен опит с конкурсите мога спокойно да потвърдя, че и до ден днешен е валиден старият, изтъркан виц за конкурса за кучета, спечелен от котката на другаря Иванов. Винаги съм се дразнела от котката на Иванов. Сега, обаче, седя и чета разкази, участвали в конкурс. Не съм член на никакво жури. Обикновен читател. И както съм читател, така разбирам, че имам читателски очаквания! Иска ми се чуждите думи да затрептят в моята тоналност, иска ми се нещо да ме грабне, да ме увлече и да ми достави радост. А на какво попаднах! Надрусан до отъпяване млад човек написал разказ. Няма лошо. Тъкмо се зачетох внимателно и тъкмо да ме обхванат надеждите, че ще разбера мисленето на следващото поколение и той си взе дозата, което пролича по това, че и двамата загубихме нишката, той – малкото си останали словесни запаси, а аз – интереса към четенето.

След като се разнесе димът от марихуаната, попаднах на трагични любови и се стреснах наистина. Любовта се оказа смъртоносно чувство за повечето пишещи девойки. В два от разказите героините направо си отиваха неразбрани от този свят. Момичета, споко! Не си струва да се мре заради някой с нещо някъде! Статистиката казва, че има мъже за всички. Може да се поплаче, но всичко в повече е чиста загуба на време.

Оказа се, че пишещите за конкурси са също и неудържими. Нещо, което може да се каже с едно изречение, се обяснява в няколко страници. И в това няма лошо, но се сетих, че като ученици се надпреварвахме кой ще прочете най-дебелата книга за най-кратко време. Моята гордост беше "Панаир на суетата". Четох я пет дни и я преразказах точно за пет минути. От многото написано остава толкова малко! По-късно прочетох, че краткостта е в основата на гениалността и го запомних. Още по-късно, четейки античните философи, попаднах на Зенон, много мъдър мъж, който не оставил след себе си нито един написан ред. Последното давам като съвсем приятелска препоръка до всички, които пишат преди да са помислили какво имат да кажат на хората.

Има работи, които трябва да бъдат споделени с читатели: "Докато вървеше на зиг-заг между копчетата, Краснописът решеше русите й коси. Тя огледа новата си прическа в близкото поточе, каза: "Овца!" и отмина. Беше права само когато е тя. Сега не беше. От върха на Стъклената планина се чу глас на момче. После запя момиче. Тишина. Красиво найлоново цвете се показа от Червената планина и извика русото момиче при себе си. Вътре беше красиво. Едно Незнам Де Да Знам кацна на ухото й и прошепна нещо....

Времето се прибра вкъщи и телефонира на Смъртта. Заедно продължиха пътуването. Посрещнаха ги Отчаянието и Уморените Реещи се Змии. Фараоните мълчаха. Кралицата на Цензурната Музика се появи отнякъде и се опита да отговори на въпросите на Орион. Обърка се. Неудържимото се вбеси и изкрещя отговора..." ("В рамките на лудостта" - Елица Нанева от Сливен.)

Стефка Венчева от Пазарджик се е представила с "Приказка за блатната жена" и "Баба ми гъркинята". Идеята и в двата разказа е много добра, но стилът не е задължително да е архаичен. В атмосферата на времето спокойно може да се влезе от главния вход. Когато човек прочете "Един янки в двора на крал Артур", попада на мъгливия Албион още с първите три думи – съвременни и точни. А как само звучат приказките на Николай Райнов! Фани Попова-Мутафова и Вера Мутафчиева нима не ни връщат във времена отминали на съвременен български език?

Сред прочетеното ми направи впечатление липсата на чувство за хумор. Дори започвам да се притеснявам. На какво се смеят следващите поколения? Никой ли не е разлиствал Джером Джером? Не са ли забивали пирон за картина с чичо Поджър? Знае ли някой кой е Чудомир? Тези хора не попържат ли боба до девето коляно?

Единственият текст с отношение към смешното се оказа на Цветослава Георгиева от Плевен – "Големи ръце". В този разказ приказката за Червената Шапчица е сякаш разказана от блондинка и на места е полезно смешна.

В общи линии прочетеното по-скоро ме натъжи. Личеше си, че тези, които искат да бъдат бъдещите писатели, четат предимно криминалета и фентъзи. Чудесно четиво за свободното време, но нали трябва човек да си изработи собствен стил, нали е нужно да има собствено мислене, нали направо е задължително да си изгради житейска позиция и да я защити с думите и т.н-то си. Следващите поколения имат правото да кажат "Дрън-дрън" или "Бла-бла", ако им лежи повече на езика. Каквото и да кажат, искам да напомня какво казва Цветан Тодоров за писането и разказването на разкази. "За да изследваме структурата на интригата на един разказ, трябва най-напред да представим тази интрига под формата на резюме, в което на всяко отделно действие в разказа да отговаря едно просто изречение". "...да се вгледаме по-отблизо в строежа на разказите. Най-простата завършена интрига се състои в преминаването от едно състояние на равновесие в друго. Един идеален разказ започва с устойчива ситуация, която се нарушава от някаква сила. От това следва състояние на неустойчивост; чрез действието на противоположна сила равновесието се възстановява и е подобно на първото, но двете никога не са тъждествени."

Няма да превръщаме представянето на следващите български писатели в наръчник по писане на кратка форма, но ще препоръчам на всички, чувстващи нужда да пишат, първо да прочетат "Граматика на разказа" от Цветан Тодоров.

Като край, в отреденото ми място за културата на четенето искам да кажа на пишещите: Като пишете, не забравяйте, че и други ще ви четат. А четенето е изграждане, казва Цв. Тодоров. Когато човек чете, той си изгражда представи, също както когато слуша или когато гледа нещо. Не създавайте "литературни текстове, които не изобразяват, които не ни водят към никаква постройка". Ако съществува история на световната литература, помислете колко от имената са ви познати. Наместете ги във времето. Да. Точно така. Те са живели в различни времена, но имат едно общо. Четат се във всяко време. Защо? Много просто, защото техният камертон е настроен да отзвучава с въображението на всеки един човек на тази планета. Защото съграждат с думите си постройки, които времето не може да разруши и повреди. Защото сътвореното от човешката мисъл е по-стойностно и, може да се каже, по-вечно, от ръкотворното, но по-напред трябва да има човешка мисъл. И попадаме в омагьосан кръг: за да се научим да мислим, първо трябва да се научим да четем.

Българската литература

© 2001 Литературен форум