Литературен форум  

Брой 42 (483), 18.12. - 24.12.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Петър Тушков

Майки и бащи

 

Утринната светлина се смесва нездраво с тази в кухнята. Кафето мирише приятно, а откъм банята се чуват веселите викове на децата.

И двамата току-що са се събудили и сега закусват. Той не е побутнал вестника. Тя меланхолично пуши цигара и се взира през прозореца към влажните листа на черешата, която се поклаща леко разперила атрофиралите си клони през пространството на трите етажа, които ги делят от земята. Събота е и може да се каже, че все още не са решили какво ще правят – може би ще погледат телевизия, чакайки времето да се оправи и ще изведат някъде децата. Може би на кино, може би ще обядват всички в ресторант. Сега пият кафе и пушат и се опитват да си представят как ще протече денят им.

Понякога погледите им се срещат и те се взират един в друг. Виждат, че нищо не се е променило и това им носи успокоение. После навън започва да вали по-силно и звукът от падащите капки успява да се чуе въпреки този на плискащата се в банята вода.

И двамата са писатели. Той е поет с много награди от различни конкурси, а тя – сценарист в телевизията. Понякога работят заедно или пък взаимно си помагат, понякога просто обсъждат идеите си. Приятелите им отдавна са разбрали, че отношенията помежду им са специални, сякаш още с раждането си са били предназначени един за друг. Дори близнаците – момче и момиче, понякога усещат това, тъй че някак постепенно през годините са се превърнали в идеалните деца. Той ясно разбира защо това е така. Задържа малко по-дълго погледа си върху нея. Тя изчаква търпеливо. Предлага му цигара, която той отказва с леко поклащане на главата. Въпрос на време е да сподели с нея нещо, което е вътре в него, което навярно тя отдавна знае, но никога не е съзнавала, защото мисълта така или иначе е негова. Може би заради дъжда или заради нездравата светлина, но паузата, която се е породила, продължава по-дълго от обикновено. Тогава той казва:

- Сънувах баща си.

Тя кимва. Ако се наложи, би го направила и още десет хиляди пъти, за да му помогне, защото е успял да я изненада. Баща му се е самоубил преди близо три години, след като е боледувал дълго от Паркинсонова болест. Успял е някак да се надигне от огромното кресло, в което е прекарвал дните си, да се промуши през полуотворения прозорец в съседната стая и да полети надолу, по-бързо от всичко, можещо да го спре. Тогава още не са живеели тук, за баща му се е грижела жена на средна възраст, позната от младини. Когато всичко се е случило, тя е миела някакви плодове, навярно череши, в същата тази кухня. Казала им е, че звукът бил ужасен, като от чувал с картофи. Вече не поддържат връзка. Няма никакъв смисъл, защото жената е заминала при сестра си в чужбина и оттогава не се е обаждала.

Той отпива от кафето си и казва:

- Беше по-млад и по-силен, отколкото го помня. Искаш ли да ти разкажа?

Тя отново кима. Пали цигарата, която му е предлагала. Той продължава:

- Беше много странно. Обикновено сънищата ми са объркани и невъзможни за разправяне, в тях има само чувства, не и истории, но този не беше такъв. Започна като долнопробен разказ.

Близнаците – момчето и момичето, на три или четири години, излизат от банята, все още носещи маските и шнорхелите си. Мокрите им коси се подават изпод тъканта на малките бели хавлии, все още гледат весело и запъхтяно след играта във ваната. Тя им се усмихва и отива да им помогне. Дъждът навън се усилва и няколко капки смъртоносно врязват дълги разлети следи върху стъклото на балконската врата. Той ги гледа омагьосан, но осъзнава, че за първи път от много време насам не желае да опише капките, няма го избухващото чувство, което досега винаги го е карало да се хваща за всичко невероятно, което вижда, и да го описва. Докато от стаята на децата се чуват радостните им възгласи от новата игра с майка им, той плъзва пръст по ръба на чашата и се заслушва в нещо по-далечно от гласовете на децата и жена си.

Когато тя се връща, той е умълчан. Решава да не го разпитва и вместо това казва:

- И аз сънувах родителите си.

Погледът му изненадано се вдига. Внезапно се е завърнал и я слуша внимателно.

- Бяха по-млади и по-други, отколкото са сега, но най-странното е, че също бях в нещо като разказ. Беше кошмарно, не исках да си припомням този сън.

- Аз ли съм виновен?

- Не.

- Но си припомни съня, защото аз заговорих за своя?

- Да.

- Добре тогава, кой ще започне пръв?

- Ти.

Децата гледат телевизия. На газовия котлон завира втори кафеник. Той казва:

- Звънеше телефонът. Аз спях, но го чух. Когато се огледах, теб те нямаше, нямаше ги и децата. Бях напълно сам. Когато вдигнах, чух гласа на баща си. Каза ми да дойда възможно най-бързо, защото майка ми току-що е умряла.

Той не е напълно спокоен, докато разказва всичко това. Тя го слуша без да помръдне.

- Не знаех какво да мисля, в началото бях объркан. Предпочитах да си мисля, че това е просто сън и нищо повече, но баща ми настояваше, че е истина и поиска помощта ми. Не ми оставаше нищо друго, освен да се облека и да шофирам дълго, докато стигна до дома му. Разбираш ли за какво говоря?

- Да – отговаря тя.

- Когато влязох в апартамента, ме посрещна сумракът на електрическата крушка в антрето. Баща ми ме пропусна да вляза и бързо затвори, сякаш се страхуваше някой да не види онова, което лежеше на пода в коридорчето – той неуверено хвърля поглед натам и бързо извръща очи. – А това беше майка ми. Беше я оставил да лежи там. Когато мина край мен, я прескочи и светна в кухнята, където стоим сега. Така я видях по-ясно. И разбрах, че я е убил.

- Баща ти е убил майка ти?

- Да. Беше го направил. Нямах представа защо, но го знаех. По мозайката около главата й имаше локва полепваща кръв, а косата на тила й бе сплъстена и потъмняла. Не помръдваше и това почти ме накара да повярвам, че всичко е сън, но не се събуждах. Беше ужасяващо. Тогава го попитах какво е направил. Отговори ми, че се е събудил в три през нощта, а нея я нямало. Когато след половин час станал да провери, я намерил да лежи на същото място. Според него се беше подхлъзнала на излизане от банята.

- Но ти не му повярва?

- Не. Бях сигурен, че я е убил. В началото не знаех как да му го кажа, но постепенно събрах сили и прекъснах въпроса му какво да правим. Попитах го защо е трябвало да я убива.

- Той отговори ли ти?

- Не. Почувствах се странно, сякаш бяхме прекъснали връзката помежду си. Бях там, но бях раздвоен. Единият от мен проверяваше дали тя все още има пулс, а другият крещеше несвързани обвинения. После му казах, че ще го предам на полицията. Бях взел това решение още като я видях да лежи там, потънала в собствената си кръв. За щастие не виждах очите й... Но той... той беше така спокоен, сякаш нищо не се беше случило. Сякаш не я беше убил. Сякаш тя беше паднала сама на излизане от банята. Всичко зависеше от моето решение, от мен самия. Тогава започнах да плача и се нахвърлих върху него.

- Удари ли го?

- Няколко пъти. Но това не ми помогна. Точно тогава се събудих и си казах, че ти би ме разбрала.

Известно време двамата мълчат, заслушани в звуците от поредния анимационен филм на детското утро по телевизията. Старият механичен будилник с малък циферблат тиктака на полицата над искрящо бялата миялна машина. Навън дъждът най-после е спрял и листата на черешата започват да изсъхват, повявани от слабия вятър. Тя долива кафе в чашите и пали цигара. Този път цигара взима и той. Двамата пушат, след което тя казва:

- Имаме еднакви сънища.

Той я поглежда. Тя продължава:

- Сега ще ти разкажа какво сънувах аз. Беше дори по-странно. Може би защото вече чух твоя сън. Все още не бяхме женени и аз живеех под наем недалеч от дома на родителите си. Струва ми се, че още учех, но денят ми беше свободен. Бе късен следобед, когато хазайката почука на вратата на стаята ми и каза, че ме търсят по телефона. Обаждаше се майка ми.

Часовникът все така тиктака, но двамата са се навели един към друг, а тя говори:

- Каза ми само, че баща ми е починал. Беше шок за мен. Сметнах, че равният й глас изразява същите чувства. Десет минути по-късно бях у дома. Имах ключ и затова влязох веднага, независимо че първо позвъних. Вътре ме посрещна все същият уют, който помнех от детството си. Родителите ми винаги са били твърде консервативни, може би заради напредналата си възраст. Звучеше класическа музика от радиото. Никой не ме посрещна. Започнах да мисля, че всичко това е една ужасна шега, когато нещо ме накара да вляза първо във всекидневната. Двамата стояха от двете страни на масичката за кафе в двете големи плюшени кресла. Майка ми пиеше чай. Когато ме видя, се усмихна.

- А баща ти?

- Изглеждаше ужасно. По устата му имаше засъхнала пяна. Беше изцапал светлосинята си риза, а пръстите на ръцете му все още стояха впити в меките облегалки на креслото.

- Значи тя го е отровила?

- Не бях сигурна, но това че ми се усмихна, ме убеди. Изпаднах в истерия, хвърлих се към него, опитах се да го съживя, въпреки че очите му бяха отворени по онзи страшен и отпуснат начин. Разтърсвах го, виждайки единствено тъмните жилки под кожата на бузите му, но той отдавна вече беше умрял. Майка ми беше пила чай с мъртвец в продължение на целия следобед.

- Какво направи тогава?

- Обадих се в "Бърза помощ". Казаха ми, че ще изпратят линейка веднага.

- Но не изпратиха.

- Радиото все така работеше. Майка ми бе станала за момент, но сега се върна с трета чаша чай. Примъкна един стол близо до масичката и ме настани на него. Нямах сили за нищо. Изглеждаше толкова щастлива, а аз не знаех защо. Нямах никаква представа. В този момент тя взе чинийката с бисквити и ми предложи да си взема. Тогава скрих лице в шепите си и заплаках.

- Събуди се?

- Не, само плачех. Не можех да спра. През сълзите си виждах доволното й лице и как отпиваше от чая, а баща ми не можеше да помръдне, застинал с окапаното по дрехите си. Когато се събудих, разбрах, че наистина бях плакала. Беше рано сутринта, но не можех да спя. Ти се въртеше неспокойно в съня си. Отидох в банята, за да измия лицето си.

Нещо почуква ритмично и сякаш приближава. Тя се отърсва от мислите си и налива в чашата му останалото кафе. Двамата се заглеждат през прозореца.

Когато почукването спира, настъпилата тишина ги кара да се обърнат едновременно и да погледнат в дъното на коридора. Там стои дъщеря им. Обула е обувките на майка си и мълчаливо се взира в огледалото.

Българската литература

© 2001 Литературен форум