Литературен форум  

Брой 42 (483), 18.12. - 24.12.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Цвета Трифонова

Досие "Камиларя" - 1925-1954 г.

 

Продължение от брoй 41 

 

Из "Камилчета"

 

Без да бъдат пряко назовани, героите на "Ситни-дребни като камилчета" се разпознават сами и силно засегнати, излизат на арената, готови за саморазправа с автора. Историята с Алеко и неговия герой, портретувана от класика на карикатурата Илия Бешков, се повтаря във всичките й аспекти - литературни, политико-социални, личностни и събитийни. На 26 ХII. 1945 г. Тр. Кунев получава призовка от прокурора при Софийски областен съд, Шумков, с която се иска в срок от 10 дни авторът да представи доказателства за изнесеното във фейлетона "Челядта на бай Ганя Балкански". Отговорът е достоен за неговото перо и остроумие и се появява в колоната на "камилчетата" със заглавие "Новогодишен поздрав до прокурорския паркет"1. След като отбива прокурорския ултиматум, авторът слага точка на темата за Бай Ганьо с многозначна, афористично сгъстена мисъл: "Нашето дело с челядта на бай Ганя ще разглеждате Вие, а Вашето с нас – българският народ". За съжаление, оказва се пророк. И двата процеса се случват, но в диахронен исторически план.

Все още обаче не сме пребродили конкретиката на злободневната рубрика, предизвикала толкова силен обществен резонанс и предопределила съдбата на автора. Значението на "камилчетата" се засилва синхронно на усилията на легалната опозиция да предизвика обрат в политическата ситуация. Шансовете на демократичната общност рязко намаляват след подписването на мирния договор на Съюзните сили с България (Париж, 10.II.1947 г.). Това е краят на българската демокрация. Смазването и унищожението на опозиционните движения остава въпрос на време. В силно стесненото политическо пространство, в условията на психически тормоз и всекидневна физическа агресия гласът на Трифон Кунев попива в отчаяните души на хората, защото остава един от малкото смели и свободни гласове в стъмняващите се хоризонти на българското битие. От страниците на своята колона писателят категорично изрича суровата истина за черните дни на терора: "Една варварска революционна ярост залива изстрадала България. Режимът на кръволока Александър Цанков започна да бледнее пред това, което става в името на "свободата и демокрацията."2 Инсценираните съдебни процеси, вероломните убийства, арестите и изчезванията на хиляди хора, концлагерите, митингите и заканите срещу опозиционните организации, терорът на купоните и мобилизационните повиквателни, извънредните закони, национализациите на имуществото и земята са отровните белези на тоталното поробване. Вестниците "Свободен народ" и " Народно земеделско знаме" викат с пълен глас против погазването на правата и развихрянето на тиранията в малката балканска страна, но техният вик на отчаяние заглъхва в страха, сковал българското общество и в безразличието и себичността на западната дипломация. Затова обречената битка на българските хидалговци с могъщата сталинска хидра днес предизвиква още по-голям респект и възхищение. Дори не е за вярване, че е имало и такива люде сред българите в средата на века - неподкупни, смели, саможертвени, упорити, съпротивляващи се в името на дълга към Отечеството и Свободата, каквито са лидерите на БЗНС (н. п.) и"Зеленото знаме" през 1945-1947 г., особено ако се съпоставят с днешните дребни лидероманчета на десетките земеделски съюзчета.

В своята рубрика Трифон Кунев води още една голяма битка – с колегите си по перо, наредили се от другата страна на барикадата – старите членове на комунистическата партия, писателите Крум Кюлявков, Георги Караславов, Орлин Василев, както и с новопокръстени млади поетически сили като Валери Меворах (Петров) и Христо Ганев (Колка), които с ентусиазъм участват в словесния двубой с несмиримия "стар реакционер" и "мракобесник". Тр. Кунев от своя страна ги нарича "златната орда на господин Крум Кюлявков", защото те вкупом, с колективна ярост на орда, се нахвърлят върху автора на "камилчетата", вбесени от издаването им в отделна книга (1946) и най-вече от краткия предговор със заглавие "Няколко разяснения от автора". В него се говори за отнемането на най-свещеното достояние на човека - свободата, за поробването на народа от чужди и свои, за ръбестия индивидуализъм на българина, който няма да позволи "да бъде превърнат в каша, удобна да се влее в калъп от политически и стопански фантазьори". Най-силно раздразнение обаче предизвиква последното изречение: "Тази книга е принос към борбата на българския народ за свобода и документ за съпротивителното движение в сегашна България." В атаката се включват най-напред корифеите на пролетарската реч Крум Кюлявков, Георги Караславов, Орлин Василев, Камен Зидаров, Борис Делчев и Тодор Павлов. Срещу кратките памфлети, басни, притчи и статийки на земеделския деец те излизат с огромни писания на цели страници в официозните вестници "Отечествен фронт"и "Работническо дело". Не само обемът ги отличава, а също и стилът, и емоционалната настройка. Срещу вразумителните, мъдри изречения на Тр. Кунев се изсипва неистова злоба, вместо неговите остроумни притчи и хаплива ирония противниците му изригват вулкан от обиди, закани, ругатни. Писанията на идеолозите на комунизма преливат от мътилката на уличната лексика, махленски клюки и войнствени интонации. Референциален за новата реалистическа публицистика е текстът на Г. Караславов, озаглавен "Трифон Кунев без маска"3  Най-напред апологетът на натуралността изрежда как се облича, къде и какво яде и пие Тр. Кунев, с коя жена ходи на екскурзия, "с раница, натъпкана с провизии" и едва след това се заема с неговите текстове, по-специално с двата предговора към книгите "Стихотворения" (1943) и "Ситни-дребни като камилчета" (1946). Омразата се стоварва върху стария деец заради опозиционната му дейност, когато си "смъкнал маската" и преминал в лагера на "окървавената реакция и людоедския фашизъм". Тогава той станал "глашатай на цялата мракобесническа паплач", "модерен Тартюф", "либералски бухал", "развратен фарисей", "стар либералски вълк" и пр. цветисти квалификации. Гневът на Караславов достига апогея си при фразата за "съпротивителното движение на българския народ". Кулминация на нетърпимостта е вградена в жестова реплика, посредством която, редом със звученето и смисъла, може да се види и заканително размахан пръст. "Траен документ на съпротивителното движение! Няма съпротивително движение, подлецо! Съпротивителното движение завърши работата си на 9.IХ. 1944 г. Сега има движение на борческия български народ за окончателно унищожение на хищническата кобургско-фашистка ограбваческа шайка." Цитатът е превъзходен пример за аксиологичното мислене и говорене, признаващо само една, "единствена" и задължителна" за всекиго и всички истина, изключваща дебата като обществена и поведенческа норма. От днешна гледна точка Караславовата статия звучи смехотворно-кощунствено, ако си представим вградената в нея абстрактна доктринерска визия, според която целият народ като един е скочил да се бори за унищожението на една ограбваческа шайка, за да се настани на нейно място друга ограбваческа шайка. Горкият ни народец! И без борба шайките ще го яхат докато свят светува, защото с великото си търпение той сам си ги отглежда и създава. Още Ботев е прозрял и назовал бедняшката историко-социална българска орисия в "Грабете го, неразбрани!" ("В механата").

В същия дух са и нападките на Крум Кюлявков против Трифон Кунев и неговата рубрика. Пасквилът със заглавие "За едно брадато паленце" надминава Караславовите писания само по степен на озлобеност и вулгарност на изказа. Тези двама автори разкриват възможностите на пролетарския пищен арсенал от улични ругателства като оръжие за омаскаряване на идейните им врагове. Омразата на Кюлявков е провокирана от коментар на Тр. Кунев по повод реч на Георги Димитров в Народния театър, посветена на Октомврийската революция, но насочена към предстоящите избори за Народно събрание и към подстрекателства против опозицията. Пролетарският поет се явява в качеството си на копиеносец на "вожда". Той се нахвърля върху автора на "камилчетата" с фрустриращи епитети и грозни инсинуации. Тр. Кунев в неговите уста е "кръгла нула", "скудоумен нещастник", "паднало величие" и пр., а колоната "Ситни-дребни като камилчета" е "смрадна воня от лъжи и умствена тъпота". Аргументите му за недосегаемост на Г. Димитров са демонстрация на самоизговаряща се монистична софистика: "Но Георги Димитров затова е и Георги Димитров, защото на цял свят доказа, че знае кога и как да говори, кога и как да нанася удари и не е брадатото паленце - защитник на фашизма и реакцията, което ще го учи на акъл. Паленцето да си подвие още повече и без това доста свитата опашчица."4 Цитатите разкриват не само интелектуалното ниво на засегнатите от "Ситни-дребни като камилчета", а и общата принизеност и остървеност на политическата атмосфера по това време. От нея вече са изключени диалогът и умереността, полемиката е пропаднала в ниските битови равнища, но не по вина на Тр. Кунев, на опозицията или "Народно земеделско знаме". Напротив, само в опозиционните вестници все още се поддържа изтъняващата нишка на демократичното мислене и говорене за България. На страниците на вестника се открояват идейните принципи на земеделските лидери, но и тяхното достойнство, доблест и човешка нравственост. Уводните статии на Никола Петков и произведенията на Тр. Кунев са образци на държавнически разум, мъдрост и овладяност на речта, посветена на кауза, която предварително е обречена от геополитическите и исторически обстоятелства. Дори на ръба на поражението и отчаянието, големите политически мъже успяват да съхранят професионалните и моралните си достойнства, като влизат в спора само с аргументи и доказателства, а отказват да слязат до пошлостта на скандала. Отговорите на Тр. Кунев на ругателствата в "На мама момчетата", "Защо ме ругае Георги Караславов" и "Псувните на господа другарите" подчертават духовното превъзходство и увереност в правотата на отстояваните позиции. Гневът на противниците на Тр. Кунев е най-доброто потвърждение за правдата, чийто глас звучи в "Ситни-дребни като камилчета". Затова още по-смело и по-високо заявява това, което вбесява враговете му: "България трябва да бъде демократична и свободна страна, но днес не е. Българският народ желае да бъде господар на земята си и свободен стопанин на нивата си, но днес не е."5 Докато обидите и агресивните интонации на глашатаите на властта са контрапродуктивни и документират безсилието на една морално уязвима позиция. Затова Тр. Кунев им напомня, че "дивият език, който употребяват великовластниците в печатната и словесната си борба буди не отвращение, а презрително съжаление."6 

Следва


 1 В: Цит. съч., с. 436.горе

 2 Тр. Кунев. "Оръдията на Антон Югов". В-к "Народно земеделско знаме", бр. 14, 22.I . 1946 г. горе

 3 В-к "Отечествен фронт", бр. 666, 1.ХI.1946 г.горе

 4 В-к "Отечествен фронт", бр. 369, 13.ХI.1945 г.горе

 5 "Защо ме ругае Георги Караславов". В цит. съч., с. 475.горе

 6 Пак там.горе

Българската литература

© 2001 Литературен форум