Литературен форум  

Брой 43 (484), 25.12.2001 - 1.01.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Христина Милчева

Богомилските паметници в Босна

 

Продължение от брoй 42

 

Човешка фигура, вдигнала ръце за молитва към едно стилизирано слънце-розета. Дълга е и историята на прабългарското изкуство, клон на което са и богомилските паметници. За щастие в България се е запазил Мадарският конник, единственият каменен релеф в цяла Европа (за него ще стане дума по-нататък), с чието високо изкуство на каменоваяне можем да сравняваме. То е дошло от далечната родина на прабългарите, които са носели знанието за него със себе си при всичките си преселвания на запад. Украсявали са дворците си с каменни корнизи и колони, създавали са цялостни архитектурни паметници. Ще се постараем до обясним приемствеността в мирогледа на прабългарите и богомилите, които несъмнено са наследили много от строителното и декоративно умение на своите предци, както и използването на различните символи, характерни за прабългарското изкуство. Така например не може да не се забележи върху богомилските паметници една популярна фигура, наречена двойна брадва. Нейният първообраз преминава през нашите народни тъкани. Двойната брадва е символ на щастие или пожелание за щастие и изобилие. Този знак се среща и в някои рисунки от старите столици на Първото българско царство – Плиска и Преслав и в неговия култов център Мадара. Единение, пренесено през вековете чрез езика на символите в тази каменна сага. Върху богомилските надгробни паметници се среща и друг прабългарски символ – завъртяна свастика, която изобразява вечността и безкрайното движение. И мандалата, която фактически е кръст с четирите посоки на света и четирите стихии – земя, огън, въздух и вода. Твърде далеч във времето ни връщат тези сравнения...

И така, българите са имали историческа памет. Те са изписвали върху камъка своите победи, своите битки. Тази традиция продължава през необгледните векове, когато я пренасят със себе си при преселването си на запад, когато е покорено и Второто българско царство. Какво става тогава с богомилите? Сигурно една част от тях влиза в манастирите да служат като обикновени монаси, не като ръководители (несправедливостта в църковната йерархия винаги ги е отблъсквала), отдават се на просветителство, записват исторически събития. Други се качват на конете, отглеждани в потулни места в Балкана още от времето на Асеневци, и по гребена на Стара планина достигат до планините на Босна, където вероятно са имали свои идейни предшественици, заселили се там още при предходните преселвания по време на византийското робство. Те донасят със себе си изкуството да сътворяват надгробни паметници и съставят цяло повествование от тях в новата си родина. В него разказват не само за богомилската идея, за вярата си, но и за ония, които са ги разпространявали. Тези паметници не са еднообразни, повечето от тях са свързани с определен исторически момент и с някоя видна личност. Като онзи апостол, съвършения богомил, който пътува с поклонническата си тояга (тържик) по далечните Италия, Франция, Южна Германия, а може би е стигнал и чак до островите на Шотландия. Там, на свещения остров Йона, има една чаша, каквато е и на жупана Сибин в Преслав. Кой ли я е отнесъл? Или отново изкуството е белязало пътищата на идеите? Изкуството върху камък или метал. За съжаление не и върху дърво. То е крехък материал – и огън го опустошава, и чеврей го яде. Ала има един паметник, вярваме също от прабългарско време, изработен в същата традиция и със същите образи, който се е запазил в Италия. Нарича се сандъкът от Терачина (по името на градчето, в чиято катедрала са го съхранявали). Представлява сага от резбовани пана и сцени, говорещи за прабългарската религия. За побеждаващи конници, какъвто е и Мадарският. Сцената на триумфа е същата – хероите, които по същия начин убиват лъва неприятел, са облечени в същите къси многоставни дрехи и полички (сигурно кожени), каквито има изобразени по богомилските паметници в Босна. Пътят на творците е белязан от образи, претворили историческата памет или митологията на предшествениците. Богат свят на древни предания, страховити сцени на животни, оплетени в смъртен двубой като светлината с тъмнината. Както е казано в предпочитаното четиво на богомилите – Евангелието на Йоана: "И Виделината свети в тъмнината, и тъмнината не я обзе".

Но освен внушението за пътя до далечни страни, което създава изображението на Съвършения от богомилските паметници в Босна, се прокрадва и друга мисъл – за общуването на хората с високите идеи, които надскачат границите и носят виделина, ново разбиране. С друга реч, разбиването на догмата. Православната църква гони богомилите, прави събори срещу тях, осъжда ги, хвърля ги от високи скали, но това преобразуващо течение, тази светлина не може да се спре. Народът приема учението за християнското равенство в най-пречистения му вид, докато църквата брани своята власт и имущество.

И така, богомилите, преминали извън България, носят тази Виделина. И ония, които създават изкуството си в Босна, са също богомили, изпълнители на старите вярвания, морал и историческа мисъл, които трябва да оставят върху камъка. И да го оживят. С едно българско хоро. Или с ловни сцени, птици, вечния живот и красотата в него. И заедно с това майсторът изчуква традиционните символи, съпътствали този народ от векове, далечни, колкото е и прабългарският календар, дело на прабългарските звездобройци. Той е тук около главата на воина, на хероя, на богомила. Интересно, че тези паметници, свързани с прабългарските вярвания и познания, не навяват мъка, а възраждат душата и мисълта. Те не могат да се считат за надгробни стели, каквито са например римските. Те са паметници, история, разказ за минали времена. Саркофази, върху чиято плоскост са изписани следите на времето. Онези, които са ги изчукали, положително са били съсловие каменоделци-скулптори. Тяхното изкуство не може да се нарече източно, защото такива паметници на изток не съществуват. То не може да бъде наречено и западно, защото надгробните паметници от християнско време имат изключително християнскорелигиозен характер. Затова отчитаме, че това е прабългарско изкуство, което по-късно е преминало в украса на черковни паметници, на врати на черкви и камбанарии. Изкуство, чиито отсенки през Възраждането се изявяват повече като митология, ехо от езическите времена, като фолклорни образи. Но в богомилските паметници е заложена една идеология, знание и бит. Тези каменни притчи са епично силни и примитивно сурови. Но те в никакъв случай не са примитивни. Това е просто едно изкуство, което го няма никъде и сигурно няма да се повтори. Затова го приемаме като богатство. Ако се бяха запазили повече от старобългарските паметници като сандъка от Терачина, щяхме да имаме повече примери за сравнение. Ала и това е достатъчно за нас.

Арс лонга, вита бревис ест... Животът е кратък, изкуството е вечно. Нека сега се хванем за панделката на времето и я разпилеем, давайки конкретни примери и правейки сравнения между богомилските паметници и отражението от прабългарското изкуство, бит и вярвания върху тях...

Какво показват тези така впечатляващи и вечни паметници? Първо – бита, историята на тези неслучайни апостоли и воини. Второ – показват една нова философия, вярата в безкрайността на живота, вярата в новото, бихме казали днес, космическо съзнание, където съществуват небесните светила като символи. Съзнание, обединяващо човека, природата, звездите, слънцето и месеца. Ръководено от едно универсално летоброене, отброено от цикъла на вечната хармония. Това е тактът на великото равновесие, с което човек се слива след смъртта си.

Богомилските паметници, за наше щастие и благодарност съхранени в Босна и Херцеговина, са световен паметник на културата, който може да се разглежда и като продължение на изкуството на старите прабългарски майстори. Онези, които са сътворили и Мадарския конник, донесъл през вековете непреходната си сила.

Забележителното в изкуството на богомилския майстор-каменоделец и скулптор е, че то е високоорганизирано, изчистено, синтезирано. Без детайли и подробности, с опростена линия. Една стилизирана сентенция на мисъл и идея. Всичко това го прави силно въздействащо. Прави го вечно. То има монументален, представителен характер. С една дума, това изкуство е непреходно. Като всички древни и вечни изкуства, почива върху знания и определя една школа. Подсказва за традиция и мисловност. Съвременниците ни могат да се учат от него, защото е плод не само на висока дарба, но и на префинена мисъл, която наследиха българските възрожденски майстори в голямото си изкуство във фрески, икони и дърворезба.

Българската литература

© 2001 Литературен форум