СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

Божидар Кунчев

За това, без което не можем

Този текст едва ли ще оправдае целта си, ако не кажа изрично две думи за неспокойната и непримирима човешка и творческа натура на Розалия Ликова. Изумява ме това, че въпреки превратностите и нелеките обстоятелства в нейния живот тя съхрани изначалната си дръзновеност, жаждата си за познание, изстраданото си убеждение, че на този свят има смисъл и величие, които трябва да се защитават. Някога, при това неведнъж, се опитваха да я унижават, да я накарат да се промени, да се откаже от същността си на човек и литератор със собствено, иконоборческо мислене. Тя не отстъпи, не позволи да се срути в безсилието и отчаянието. И това беше нейната горда победа, нейната плесница в лицето на едно цинично, бездуховно и робско време. И днес, при други обстоятелства, в условия, които пак не й спестяват поводите за отчаяние, тя продължава да бъде вярна на себе си, на своята неотстъпчивост. Навярно това се дължи и на разбирането й, че "от всички школи на търпение и на проницателност творението е най-сигурната" (Албер Камю). Защото, нека да го кажа пак с думите на големия писател, "то е също така смущаващо свидетелство за единственото достойнство на човека: упоритият бунт срещу участта..."

С най-доброто, което създаде през дългите години на своята дейност като критик и литературен историк, като научен изследовател, проф Ликова неизменно се бунтуваше срещу участта, отредена на човека и литературата от едно тъжно и толкова пъти жестоко столетие. Тя непрекъснато твърдеше, че съществуват ценности, без които и човекът, и българската литература не могат да имат бъдеще. Книгите й защитаваха тези висши ценности независимо от това дали се отнасяха до проблеми на съвременната поезия, на символизма или до някой друг период от развитието на литературата ни.

Звучи нелепо, но това е самата истина. У нас имаше и продължава да има твърде много люде в полето на критиката и въобще на заниманията с изследване на литературата, които просто не обичат литературата. Нещо повече. Те не я разбират и различните им изяви в тази насока се предпоставят от съмнителни и нечестни подбуди. В литературата се търси онова, което тя не съдържа и не преследва като сакрален акт на търсещия човешки дух. В този смисъл почеркът на проф. Ликова притежава онази очарователна "старомодност" на литератора, който наистина обича литературата и с огромна отговорност тълкува нейните послания като драматичен акт на нашето познание и самопознание. За Розалия Ликова литературата си остава най-ефикасното средство в рискованото, лишено от всякакви гаранции за успех търсене на истината за самите нас, за времето, през което живеем. Последното десетилетие на отминалия век, така непредвидено и пребогато на всевъзможни провокации и предизвикателства за живота на обществото и литературата ни, тя възприе и осмисли като още едно изпитание. Отиваше си една цяла епоха, започнала с нихилизма на Първата световна война и завършила с рухването на Берлинската стена. Започваше последното десетилетие от живота на българската литература, дочакала предимствата на свободата, но разполагаща и с едно уморено съзнание, което или трябваше да се зареди с положителна енергия, или да остане в плен на отколешни предразсъдъци. От друга страна, нашата литература, добрала се до свои тематични и естетически открития, трябваше да продължи с тях, за да каже "последно сбогом" на века. Проф. Ликова остана с волята си да довърши започнатото. Тя беше написала вече книгите си за литературния живот на предходните десетилетия. На дневен ред идваше времето на 90-те години. И то трябваше да бъде проучено, да се извлекат от него истините, в които да се огледаме. Така се появи и новото изследване за литературните търсения през споменатия период.

И този път Розалия Ликова е така чужда на онова догматично мислене, което лекомислено и преднамерено бърза да сведе критическата констатация до неопровержима истина, до елемент от една предварително изградена схема. Нейният анализ на проучваното явление, каквото е постмодернистката чувствителност в съвременната ни литература, в никакъв случай не е самоцелен - в смисъл, че трябва да остане до равнището на иманентно присъщото на литературния анализ. Проф. Ликова разширява обхвата на критическите си прозрения до степента на прозрения за духовната ситуация на времето, за кризата на човешкото в нашата дехуманизирана и десакрализирана епоха. Написаното от Ликова е преди всичко нейната потребност от повече смисъл и съзидателност в човешкия живот и в живота на литературата. Ето защо този труд е придобил и високата стойност на напрегнат размисъл за големите конфликти на нашата съвременност, изгубила толкова много от ценностните си ориентири, за да се превърне като цяло в един маскарад на безплодния рационализъм и нихилизъм.

Ликова иска преди всичко да разкрие същината на случилото се в поезията и прозата на 90-те години. Нейните наблюдения са прецизни, така далеч от онези евтини самопонятности в текстовете на толкова днешни изследователи. Но за да разкрие тази същина, тя неизбежно е трябвало да осмисли духа, конструктите и въобще модуса на мислене в постмодернизма като теоретическа насока и художествена практика. Ето защо значителна част от нейния труд обхваща задълбочено и панорамно светогледните проблеми на постмодернизма в лицето на най-значимите му застъпници. Страниците, посветени на постмодернизма, дават максимална представа за този радикален опит да се отхвърлят по един безподобен начин съществувалите преди конвенции. Ликова откроява най-физиономичното за постмодернизма с неговото трайно недоверие към предишните йерархии, към отколешното рутинно мислене на литературата преди него. Тя показва на свой ред, че постмодернизмът е философски релативизъм и скептицизъм, че той е отрицание на всяка позитивност, отказ от каквато и да било систематизация, една игра на мисълта, пронизана от яростна съпротива срещу идеалистичната метафизика. Анализът на Ликова ни изправя пред бездната на постмодернизма с неговата безкрайна неприязън към абсолютите, към окончателно установеното, към логоцентризма на класическата европейска хуманитаристика.

Написаното за духа на постмодернизма, повтарям, е фонът, на който авторката проектира визията си за нашата литература от 90-те години. Не би могло да се каже нещо по-точно, ако се игнорира връзката на мисленето в поезията и прозата с постмодернистката мисловност и чувствителност. Наистина европейският постмодернизъм се заражда в други условия, в друг духовен и социален контекст. Но днес е безспорна истина, че в съвременния глобализиран свят нито една литература не може да остане тотално изолирана от търсенията на другите литератури. При това да не забравяме за радикалните промени в нашето общество през последните десет години, както и за това, че и българският постмодернизъм има своите предпоставки в търсенията на модерната ни литература от 20-те години насам.

И страниците за литературните търсения през 90-те години се четат с интерес. Тук Ликова отново разкрива максимално потенциала на критическите си способности, удивителната си способност да съчетава критически анализ с прозрения за съдбата на човека и заплашените универсални ценности в нашата епоха. На основата на наблюдения върху едни или други творби, написани през последно време, авторката откроява амбивалентността на художественото мислене, характера на новите приоритети в художествените и тематичните предпочитания на литературата ни. Ликова показва как се преоценяват досегашните значения на основни понятия от сферата на хуманното, на самия живот. Тя изтъква съвременните измерения на отколешния проблем за човешката идентичност. Ликова посочва как съвременната поезия и проза проясняват в насоката на постмодернистката чувствителност истината за човешката екзистенция. И в крайна сметка, това се налага от нейните обосновани изводи, нашата литература не се е отказала от неспокойния си хуманизъм. Тя е станала истински ангажирана с дилемите на времето и настоятелно поставя съдбовни въпроси за човешкото битие, за драмата на нашето съществуване.