СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

Денка Кръстева
Дечка Чавдарова

Писателят като сплетник

180 години от рождението на Ф.М. Достоевски

В топиката на руската култура заема важно място аксиомата за сакралния характер на литературата. Тази аксиома води началото си от средновековното "обожение букв" (обожествяване на буквите), когато Книгата владее човека, спасявайки и изцелявайки душата му¹.

Специфично руска черта е, че коментираната аксиома съхранява съдържанието си и през епохата на секуларизация, дори и в сферата на светската култура. Обяснение може да се търси в инерцията на влияние на православното мислене, проникващо в светския културен модел, и в стремежа на православното мислене към непрекъснато търсене на духовния авторитет, съпроводено със себеотдаване на защитаващата му власт. (Мисълта, че православната славянска цивилизация е създадена за Литература - и, следователно, за духовен труд - неотдавна бе защитена от А.М. Панченко в академично слово, произнесено в Шуменския университет.)

В статията си "История и бъдеще на теокрацията" Вл. Соловьов посочва синтеза между три власти в теократичния юдейски модел, синтезирани в образа на Богочовека Христос, които отново се разделят през новозаветната епоха: "(...) властта на свещеника, владеещ ключовете на миналото, властта на християнския цар, държащ ключовете на настоящето, и властта на Пророка - радетел за съвършен и абсолютен идеал - притежаващ ключовете на бъдещето"².. Идеята на руския религиозен философ е основа на съвременните културологични построения при изследването на фигурата на Писателя като реализация на културния архетип на Пророка в условията на руската светска култура.

През предсекуларизационния период Царят и Патриархът са две върховни власти, а явленията цар - писател и свещеник - писател съществуват паралелно. Началото на секуларизацията изтласква свещеническата власт в периферията на културата, а монархът встъпва в културна двойка с писателя като негов духовен наставник³.

Фигурата на писателя придобива особена значимост през периода на романтизма. Писателят е превъплъщение на античния архетип на Пророка и Твореца и неговата власт върху обществото придобива необикновено силно влияние. В романтичната култура е най - ярко изразена митологизацията на писателя, характерна по принцип за руското съзнание. Една нова тенденция в осмислянето на писателя като Учител на обществото се свързва в руската литература на XIX век с Гогол, у когото тя достига дори до отказ от литературата и приемане на ролята на проповедник.

Достоевски размишлява над въпроса за същността и функцията на литературата не само (и не толкова) в паралитературни текстове. Той въвежда образа на Литературата в художествените си текстове чрез героя-читател и героя-писател. По такъв начин той превръща литературния текст в огледало на самата Литература (ако използваме метафоричния израз на Н. Георгиев⁴).

Достоевски се вписва в полемиката за литературата през 1840-60 години на XIX век, опитвайки се да помири двете враждуващи гледни точки: естетиката на "натуралната школа" с нейния апологет Белински и романтичната концепция за литературната творба като идеален модел на света - чрез православната идея за учителност на Словото. Писателят не отрича функцията на литературата като въплъщение на някаква реалност, но утвърждава пречупването на "злобата на деня" през "духовното око" на твореца.

Още в първия си роман "Бедни хора" (1846) Достоевски интерпретира литературата чрез образа на Макар Девушкин като четящ човек. Писателят "поставя" в ръцете на героя различни типове литературни творби и го превръща в критик и интерпретатор на литературата. Героят на Достоевски осмисля Литературата като особена ценност:

А хубаво нещо е литературата, Варенка, много хубаво; (...) Дълбоко нещо! Тя крепи хорските сърца, поучава и какво ли още не прави(...) Литературата е картина, тоест в известен смисъл картина и огледало; израз на страстите, такава една тънка критика, поучение за назидание и документ.

Разбира се, за наивния читател Макар Девушкин образец на литература е творчеството на измисления писател Ратазяев. Това творчество е въведено в романа като "текст в текста", означаващ масовата литература. Но, въпреки иронията на автора към наивния читател, в изказването на Макар Девушкин е въплътена идеята на Достоевски за литературата. Това изказване е синкретичен израз на съществуващите представи за нея: метафората "огледало" отпраща към концепцията на "натуралната школа" за литературната творба като дагеротип или достоверно отражение на социалната действителност, а изразът "документ за назидание" загатва за учителната функция на литературата. Достоевски въвежда в своя текст, отново чрез четенето на героя, и полемика с Гогол, осмисляйки Гоголевия текст като безпощадно огледало, отразяващо само "външния човек" и игнориращо душата. Героят се "оглежда" в произведението на Гогол, така както се оглежда в огледалото в учреждението. Това оглеждане поражда ефект, обратен на нарцисистичния - Макар Девушкин се срамува от образа си и не приема обиждащата човека "правдивост" на изображението.

Коментирайки "Шинел" на Гогол, героят на Достоевски използва изрази, които "извикват" метафората "писателят-сплетник". (Към тази метафора насочва епиграфът от княз Вл. Одоевски.) Глаголът "надзъртам" съдържа значенията "наблюдавам тайно", "шпионирам" (някого). Макар Девушкин определя позицията на писателя от натуралната школа като надзъртане в интимното пространство на т.н. "малък човек" и извеждане на показ на това, от което той се срамува:

Та това значи, че човек вече не може да си живее мирно и тихо в своето ъгълче - какъвто ще и да съм, но да си живея и според пословицата никому да не мътя водата, никого да не закачам, в страх от бога и от самия себе си да живея, та и мене да не ме закачат, да не се навират в дупката ми и да ме гледат - демек, как я караш там по домашному и дали имаш например свястна жилетка, намират ли ти се необходимите долни дрехи; имаш ли ботуши и какви са подметките им, какво ядеш, какво пиеш, какво преписваш (...)

Представата за писателя като сплетник се допълва и чрез изразите "одумки", "пасквил", "клюкарствам":

Криеш се понякога, криеш се, потулваш си кусурите, страх те е понякога носа си да подадеш - където и да било, щото се боиш от одумки, щото от всичко на този свят, че и от теб самия могат да изфабрикуват някой пасквил и току- виж, целият ти граждански и семеен живот се намерил в литературата, всичкото напечатано, прочетено, осмяно, изклюкарствано.

В изказването на героя присъства и глаголът "пиша" като пряко означаване на творческия акт, но в израза "пиша по адрес на някого" ("писать про другого"), който в дадения контекст придобива значението 'пиша донос' (в българския превод този израз е предаден само с "пиша", при което се губи споменатото значение). Съотнасянето на понятията "шпионирам", "клюкарствам" и "пиша по адрес на някого" придава на творческия акт отрицателен етически нюанс, подчертан и чрез глагола "обиждам" ("оскърбявам"): "Аз да не надничам всекиму в устата, да видя какъв залък дъвче? Някого да съм оскърбявал по този начин?"

В съзнанието на Макар Девушкин (а и на автора) този образ на писателя като сплетник се противопоставя на образа на писателя, про-зиращ в душата на човека (образ, въплътен в текста на "Станционният надзирател" на Пушкин -творба, която героят също чете и коментира): "Като че ли е взел, тъй да се каже, собственото ми сърце, каквото и да е то, взел го е и го е показал до дъното му на целия свят". Симптоматично е, че функцията на писателя е изразена в текста на Достоевски не толкова чрез думи от семантичното поле "пиша" (семантика, закодирана в самото название "писател"), колкото чрез думи от семантичното поле "гледам / виждам" - вследствие на което на писателя се приписва мисията на Пророк, "духовно око". (Ср. у Пушкин: "Восстань пророк, и вижд, и внемли".) Сблъсквайки два типа в-зир-ане в човека, писателят противопоставя в етично отношение любвеобилното про-зир-ане на обиждащото над-зър-тане.

Следва

1. Панченко, А. "Русская культура в канун петровских реформ". Ленинград, 1984.

2. Соловьев, Вл. Собрание сочинений, т.IV: 582.

3. Панченко, А. - цит.съч.

4. Георгиев, Н. "Огледалата на литературата". В: "Мнения и съмнения". Изд. "Литературен вестник", София, 1999, с. 207-230.