СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

Георги К. Спасов
Пазарджик

Възхвала на пошлостта

2001 година беше изпратена с различни "рекапитулационни" конкурси и награди. Обявиха футболист на годината, макар че нямаше футбол. Вечните "стари муцуни" Вуцов и Батето обясняваха кой е виновен и, разбира си, не споменаха себе си. Обявиха и десетките "мис"-ки на милата ни родина. Макар и бедна и "обрулена", тя продължава да ражда хубавици; на бунището израстват нежни цветя (за да станат малко след това част от същото бунище).

Обявиха и мъж на годината - един среднодаровит шоумен с дебелашко самочувствие. А би трябвало, мисля си (сигурно абсолютно наивно), мъжът на годината да бъде онзи кантонер (помните ли името му?), който намерил голяма сума пари и ги върнал. Същият този човек (ама как му беше името?) беше поканен от същия този шоумен, за да стане обект на национален присмех.

Ето защо не харесвам (не, мразя!) това ежевечерно шоу на едно височко момче, чиито движения създават впечатлението за излязъл от контрол робот. Шоу, в което "високото" става "ниско, а "ниското" се легитимира като нормално. Това шоу профанира всичко и всички и то ме кара не само да разбирам, а и да оправдавам наличието на цензура. Една държава трябва да защитава своите исторически и нравствени ценности, колкото и патетично (а и опасно) да звучи това. Шоуто на този с голата (във всякакъв смисъл) глава и оцъклени очички обезсмисля (а не просто иронизира) всички градивни човешки усилия.

Не може да се очаква нищо морално (ето още едно понятие за иронизиране) от хора, които имат изобретателната наглост да превръщат запратените в лицата им изпражнения в свои знамена и девизи. (Спомнете си турнето им под наслова "Новите варвари".) Те не са просто мобилни, а направо аморфни: заплюеш ли ги, ще покажат слюнката на всички и ще я осчетоводят като свой плюс; наругаеш ли ги, ще подхванат собствените ти думи: да, такива сме, и още по-такива сме, и така ще ги карикатурно омаловажат. Гостите пък на това шоу са елегантният "връх на сладоледа", който трябва да има смисъла на "морковчето" за предубедените зрители.

Колко е тъжно да си живял повечко и да помниш "Всяка неделя" на Кеворкян. Джуджетата се качиха на раменете на великани и си казаха като героя на туберкулозния юноша: "Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя!..."

Бих искал да вярвам в онова, което се нарича историческа (или може би човешка) справедливост. Дано да доживеем времето, когато националната простащина, чийто естетически еквивалент е въпросното шоу, стане архивен, макар и любопитен, момент от нашата обществена и "публицистична" съдба.