СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

Ивайло Знеполски

Историята на сегашното време

Посткомунистически употреби на паметта

Продължение от брoй 1

Дихотомии на паметта

Необходимо е да направим някои уточнения относно понятието "употреба на паметта". То имплицитно носи предубеждението за манипулация, за което не съществуват реални основания. Формите на "чисто" съществуване на спомена и на паметта принадлежат към сферата на интерес единствено на физиолозите, изследващи мозъчната кора, биологичните предпоставки на висшата нервна дейност и т. н. За тях паметта е една способност, една потенциалност, която се разкрива само в процеса на житейската практика, т.е. на "употребата". Всеки акт на споделяне на спомен, колкото и незначителен и невинен да е той, се предприема с определена цел. Индивидът, носител на спомена, е първият, който налага различните режими на неговата употреба. Някои от тези режими са добри, други - лоши; някои от тези режими са оправдани, други - осъдителни. Само в стаята за полицейска инквизиция хората "споделят" това, което не биха желали другите да узнаят. Споделянето, свидетелстването, документът губят абсолютната си субективност в момента, в който са направени достояние на другите. Което означава, че са поставени в зависимост от преценката на другите. С акта му на изказване споменът се деперсонализира, създават се условия за присвояването му, за други употреби или за употребата му и от другите. Споменът, превърнат в свидетелстване, се откъсва от своя носител, вече не му принадлежи напълно, той загубва властта си над него. От това следва, че документираната по различни начини памет притежава социален статус или поне социална стратегия. Паметта е социализиране на спомена, преминаването от полето на индивидуалното в полето на колективното. Паметта се опира на спомена, но поради загубването на неговата първична "невинност" създава възможността да имаме спомен за неща, които не сме преживели лично. Паметта е конструкция, която се изгражда в употреба. Претенцията й да бъде "истина" за миналото е фикция, но в качеството си на поле на интерпретации тя създава предпоставки да се приближим до истината за миналото.

В Паметта, историята, забравата Пол Рикьор предлага подробна панорама на възгледите в историята на философията от Платон и Аристотел до Бергсон и Хусерл на това, което той определя като дихотомии на подходите към паметта. Ето някои от тези дихотомии: паметта отпраща към липсващото - паметта принадлежи на миналото; когнитивен подход към паметта - прагматичен подход към паметта; първичен спомен - вторичен спомен; индивидуална памет - колективна памет; извикване в паметта - изследване; употреби на паметта - злоупотреби с паметта; историческа употреба на паметта - политическа употреба на паметта... Някои изследователи са склонни да генерализират една или друга от тези дихотомии; различните режими на паметта остават разделени в тяхното мислене и това води до противопоставянето както на подходите, така и на протагонистите, които ги практикуват. Две са основните фигури, персонифициращи този разрив на подходите - историкът и политикът. Гласно или негласно се приема, че политикът охотно се позовава на субективната памет - докато историкът насочва интересите си към процесите в колективната памет; че политикът е свързан с прагматичния подход към паметта - докато историкът използва когнитивния; че политикът много често злоупотребява с паметта - докато историкът я използва, за да достигне до обективната истина...

Проектът за История на сегашното време не е възможен без да се сравнят и изяснят отношенията на тези двама основни играчи в полето на паметта. Те не са единствените тук, има поне още две достатъчно значими фигури. Едната от тях - критичният интелектуалец, ще оставя настрана от размишленията си, тъй като в днешната ситуация тя влиза в ролята ту на политически говорещ, ту на субект на историческото изследване (дори когато това става под формата на художествена фикция). А другата фигура ще я назова малко по-късно, тъй като тя се явява решаваща само в специфични обстоятелства. Основната ми теза е, че когнитивният подход и историческата употреба на паметта не само не е противоположен на прагматичния подход и политическата употреба на паметта, но не им е и чужд.

Историкът и паметта

За да не се превръща в тежест за настоящето, за да не бъде травма, за да могат да се извлекат уроците от него, миналото трябва да бъде историзирано, да се превърне в историческо минало. От тази гледна точка историкът е един вид социален терапевт, какъвто впрочем, макар и в друг смисъл, наред с всичко друго, се явява и политикът.

Пол Рикьор отбелязва, че отношението между паметта и Историята е конфликтно, но че в същото време задачата на историка е да превърне този конфликт в база за сътрудничество. Конфликтът се корени в разликите, очертани от режимите на употреба на паметта: когнитивният и епистемологичният подходи насочват към теоретичното разсъждение, докато прагматичният и политическият подходи - към практиката. Но спецификата на историческата наука е такава, че тя не може да се откъсне от емпиричното, от събитията, от свидетелстването, от документите. Специфичността на историческия дискурс се проявява в организирането на сътрудничеството между очертаните два полюса и на тази база на критическото преодоляване на техните едностранчивости. Това дава основание на Пол Рикьор да определи историографската операция като "теоретична практика".

"Моята книга - пише той - е пледоария за паметта като матрица на историята, в степента, в която тя остава пазител на проблематиката на репрезантативното отношение между настоящето и миналото. В такъв случай голямо е изкушението тази пледоария да се трансформира в обръщане на паметта срещу историята. По същия начин аз се съпротивлявам и на обратната претенция - да се редуцира паметта до обикновен обект, между "новите обекти" на историята, което води до лишаването й от функцията на матрица" . Паметта не е в състояние да бъде безпроблемна матрица на историята, тъй като не е в състояние да гарантира истината за миналото. От друга страна и историкът, употребяващ паметта, не може априорно да бъде изключен от подозрението за неволни или злонамерени грешки. Проблемът за това кой е истинският субект на операциите на паметта се явява основен за историческата наука. Верният отговор не е по посока на изключване на субекти от вече приведения списък, а по-скоро в примиряването на позициите на тези субекти. За историка са еднакво ценни както индивидуалната памет, така и споделената от колектива памет, но той е еднакво несигурен както пред едната, така и пред другата.

Тази несигурност се засилва особено по отношение на колективната памет. Условие за изграждането на колективната памет е наличието на равнопоставеност и реципрочност в областта на споделянето (на спомени), на свидетелстването и на мненията. Но не при всички обстоятелства това се осъществява и, нещо повече, има исторически моменти, в които направо е невъзможно. За да смекчи конфликта между индивидуалната и колективната памет, Пол Рикьор въвежда едно междинно понятие - "споделена памет", поставяйки ударението върху неговите положителни аспекти, но не отчитайки негативизма, който то акумулира в определени контексти. Споделената памет наистина носи сигурност на индивида или на групата индивиди със сходна ситуация или позиция, но може да доведе и до изостряне на борбата относно съдържателния аспект на паметта в границите на обществото. Това е особено видно в посткомунистическата реалност, където враждата и непримиримостта между различните "споделени памети" са пряка функция на идеологически и политически несводими позиции и прави невъзможно говоренето за колективната памет като такава. Това не означава, че между различните "споделени памети" не може да съществуват и общи моменти, но тяхната тежест в случая, който визирам, е по-скоро незначителна.

Ще се позова на спора относно спасението на българските евреи по време на Втората световна война. Общ момент в колективната памет е, че България, наред с Дания, е единствената страна отказала да изпрати своите евреи в нацистките лагери на смъртта. Но по въпроса кой е спасил българските евреи няма никакво разбирателство. Съществуват поне четири версии и поддръжниците на всяка от тях се позовават на убедителни свидетелствания и документи. Тези версии назовават: Цар Борис III, който не е подписал правителствения указ за депортирането им; комунистическата партия и Тодор Живков, които организират масови протести против намерението евреите да бъдат депортирани; български демократично настроени парламентаристи начело с депутата Димитър Пешев, които официално се застъпват пред царя, и накрая Българската православна църква и нейния патриарх... И до ден днешен тези позиции остават непримирими. Междувременно неотдавна се появи една книга, събрала всички тези противоречиви свидетелствания и документи. Само че тя е издадена във Франция и автор на встъпителната студия е французинът от български произход Цветан Тодоров. Географската и културната дистанция са му позволили да предложи една база за разбирателство между различните "споделени памети" - всички от изброените протагонисти са направили принос, без които и да е от тях актът на спасението не би могъл да се осъществи. Което означава, че субект на спасението е българският народ, чиято нагласа към етническа и верска търпимост прави възможно спасението.

Историкът не бяга и не трябва да бяга от подобен тип конфликти, тъй като те са основата, върху която той може да аргументира основанията на своя дискурс. Дискурс на посредник, хвърлящ мост между различните подходи и модалности на паметта. Мост между феноменалния и епистемологичния подход, между когнитивния и прагматичния подход, между индивидуалната и колективната памет, между историографската и политическата употреба на паметта. Което не означава нито че е неутрален, нито че е обективистичен. Заставайки на критична дистанция от другите носители на паметта, в известен смисъл историкът постулира сам себе си като субект на паметта. Не в качеството си на неин пряк носител, а като гарант на процесите на конструирането й. Историкът е инициаторът на Архива, загрижен за изграждането на една критична зона, където отделните свидетелствания, различните документи се изправят очи в очи, влизат в оспорвана конкуренция и трябва да доказват своята валидност пред заинтересованата публика. Това гарантира автономната гледна точка на историка. Но това е особена автономия, изразяваща се посредством преценките, които имплицитно се съдържат в призованите да свидетелстват събития. Във всяко друго отношение историкът е напълно зависим от различните модалности на употребата на паметта, в смисъла, в който скулпторът е зависим от материала на своето творение. За историка този материал в еднаква степен са както "добрата" памет, надеждното свидетелство, така и травмите на паметта, различните нейни деформации и злоупотреби, от най-невинната - до масово оркестрираните манипулации.