За природата на поезията
Справедливостта изисква да се каже, че
поезията
въобще не съществува... извън
обикновените неща,
обикновен, какъвто е пейзажът, търкалящ
се
като заешки трън покрай шосето.
По-лесно за разбиране би било, ако
сравним поезията
с бисер - нещо като камък в бъбреците
на прекалено отворените миди.
Изваждането с нож
е наложително. Жертвите са пресметнати.
Възниква обаче
въпросът кой точно носи огърлиците (аристократите
по рождение, забогателите в последните
икономически кризи
или маниаците) и по какви причини (за
блясък,
за утвърждаване или по вътрешна
необходимост)?
Тъй като темата за мекотелите е
непривична
и направо неприемлива, ще представя
нещата така:
поезията възниква случайно, но винаги е
обусловена
обективно, т.е. ако някой напише: Котката
дремеше
като изгубен в битката пряпорец - това не
означава
пренебрежение към животинските видове
или,
опазил ни Господ, към знамената, а само
незнайно как възникнало преплитане
на египетската митология в лицето на
Бастет
и първата загуба на българите в битката
с готите.
С една дума, поезията започва там, където
свършва
фактологията или, ако повече ви харесва,
тя е надстройка
над битието на съзнанието. За нея е
естествено да седи
с провесени крака над страховити
забрани,
да закусва на 1-ви януари 2000-та година,
увлечена в разговор с Блез Паскал и
Захарий Стоянов.
Поезията, както беше казал един самотен
семиолог,
е всичко друго, само не и действителен
език.
Без съмнение, той е имал предвид онова
комуникативно средство, което ни дава
възможност
да разберем каква част от наследството
на леля ни
остава за нас и дали времето търпи
промени
от Дарвин насам. В този смисъл поезията е
главозамайващо мълчалива, костенурка,
сфинкс,
глухоняма риба. Да си призная, лично за
мен,
поезията е дракон, не онзи с
медиаторските функции,
а действителен - слиза нощем
зеленолюспест и осветява
лозницата така, че виното преминава
направо в кръвта ми.
Други, обаче, я мислят за синтетично
багрило, с което
качествено се боядисва стар пуловер или
прозорец на баня.
Заслужава внимание и твърдението, че
поезията е
симпатичен емоционален реликт -
потопено в дълбините
на сърцето чудовище, което се храни
предимно с миналото
на свръхнови. Истината е, че поезията е
неизбежна -
може да не я виждаш, да не я чуваш, да не й
признаваш нищо,
но рано или късно тя те застига и те
ранява смъртоносно
с живот, за какъвто си мечтал в
изумрудените си сънища
на същество, крехко до болка и
безсмъртно в корена си.
И така
Идват всякакви: свежи, като току-що
пристигнали туристи
във Венеция; хлевоусти, ако се съди по
увиващите се
в краката им хрътки на съмнението; с
издути мрежи
и минимален доход; с извити като перила
на стълбища
вежди; с костюми от въображение и
лъскави копчета;
с избелели от природните въздействия
списания
за вътрешно обзавеждане; с мустаци и
идеи за революция
в образователната система; с джиесеми и
слухови
апарати; с марионетки от ляво и дясно,
като пеещите
колони в Мемфис; с латиноамериканско
настроение
и бедра като океански плажове; с маски от
злато
и домино, вместо карти, по което личи, че
не са
навигатори; с часовници и портокали; с
притеснение;
някои приличат на закъсали в Алпите
завоеватели,
други бъркат Клеопатра с Елизабет
Тейлър; идват
поклонници на технологиите и технически
неграмотни
аскети, хакери и тайни агенти, меломани и
свидетели
на Йехова, семитски тип и семиолози,
вярващи в земни
и въздушни сирени - идват всякакви,
настаняват се
криво-ляво, купуват си обувки, изкарват
шофьорските курсове, изграждат крепости
и вкусове,
отварят магазинчета, откриват Америка,
хвалят се
прекомерно, униват, загубват търпение,
играят
на лотария, страхуват се от тъмното,
презареждат
акумулатори, пускат обяви във вестници,
сервилничат, крещят "Еврика",
изобретяват телескопи,
забравят Омир, четат криминалета, мислят
Аркадия
за Тигърът на седемте морета - всякакви
идват:
ангели, метеори, гама-лъчения,
перипатетици,
семена от тополи - идват и правят
кристални чаши,
и пиянстват, и говорят чудатости децата
на Одисей.
РОДИНО,
Допускам, че всичко е едно голямо
забавление.
Отсреща разтоварват каси лимонада -
бутилиран сок от лютичета. Раните ги
промиват
с ракия и така се каляват за лошите
новини
от Бразилия и Шри Ланка. Животът тече
сякаш по пресъхналите марсиански канали
и няма никакви доказателства за
наличието дори
на микроорганизми, а пирамидите са
естествени
образувания. Минувачите са предимно
млади, от онези,
за които казваме, че ги очаква бляскаво
бъдеще
в чужбина и не са толкова отчуждени,
колкото
податливи на ефекта от разбягващата се
Вселена.
Никой не ги интервюира, дори не им
изрязват профила
от хартия, просто ги чакат да остареят
като Хо Ши Мин
или като онази жена с чадърите и
дантелената шапчица,
завиваща бавно по улица "Батенберг"
в първите месеци
на двехилядната. Кучетата са прекалено
заети
да обмислят идеята за повсеместно
кастриране
и затова не обръщат внимание на
приятелското ми кимване.
Историята едва сега започва: обичайният
любовен
триъгълник, равнобедрен, разкрачен като
пергел,
загубил вяра в завъртането около себе си.
Допускам, че си ни очаквала през
всичките двадесет
века, но миналото е защриховано така,
че при дешифриране да се прочете
поздравът на президента
и рекламното изречение: "Елате в
страната...",
в която папата щял да пристигне,
матросите били
на световно равнище, а поетите - на
морско,
така де, по следите на Овидий. Допускам,
че старите географски карти, останали
от проведената на Балканите Карнегиева
анкета,
са излезли от употреба и е редно да
започнем
раздаването на неразпечатано тесте -
какво толкова лошо има
в петте аса!? Допускам, че в полунощ,
когато по Интернет
изтича информация за нови опити за
влюбване, Луната
прилича на внезапно издърпана канелка
на препълнена бъчва
и Родината се случва, както се случва
детето да открие,
че светът е препълнен с майки. - "Вярвам,
защото е абсурдно"
Квинт Септимий Флоренс Тертулиан да
остане
единствен вярващ.
***
НАВАКСВАМ пропуснати по недоглеждане
неща,
така се озовах на рокерски празник.
Отвращението ми
от моторите (при цялата ми
пристрастеност
към Робърт Пърсиг) се трансформира в
поносима,
от гледна точка на технологиите,
философия,
според която двигателите с вътрешно
горене не са по-лоши
от незапалимите хора. Също така се
сдобих с навика
да чукам дори на врати, така категорично
затворени,
че катинарът прилича на втвърден
дългогодишен мазол,
заради който точно там обувката на
пространството
е изрязана. Наистина, не ми се е случвало
да ми отварят,
но веднъж чух шум, сякаш някой излиза от
банята
насапунисан и се колебае. Оставих го да
си помисли
и влязох в античната вила на тревите,
където беше спрял
и подобният на Алкивиад дъжд. Освен това,
вече не търся справедливост, а я намирам,
докато търся гъби,
например.
Наваксвам заради родителите си
разчитането
на диска от Фестос (поначало това беше
работа на баща ми,
но понеже сър Артър Еванс не можеше да се
справи
с издигането на къща върху наклонен
терен, баща ми
отложи целия Крит за по-нататък и сега,
както реди керемидите на покрива, по
навик говори
с делфините, плуващи над главата му като
облаци),
вникването в поезията на Елиът (улавям
моменти,
в които майка ми така плътно се
доближава до него,
че стиховете му зазвучават като добър
превод от български),
ходенето по нощния бряг на Титикака,
където не са стъпвали
вече две хиляди години и се преструват
заради мене,
че това нищо не им струва.
Наваксвам пропуснатите гледки от парада
на планетите
заради юпито, обрасло в цифри, подобно
изоставена къща в репеи.
Наваксвам реки, слънце и камъни заради
генетиците
от групата НGР, така омотани в спиралите
на ДНК, че прегръдката
на амазонска анаконда би ги разсмяла.
Наваксвам вяра и смелост заради
дрогираните
с благополучие.
Наваксвам минало и бъдеще, тук и сега, за
себе си
и другите.
