СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

Изборът на Мария Станкова

География на думите

В град София, на булевард "Сливница" има една барака, която носи име БУТИК. На витрината на бутика, сред пищна новогодишна украса, сред просветващи свещички, в еротични пози са извили безполови тела голи манекени. Повече мога и дума да не кажа, защото всичко си е достатъчно. Мястото наистина е бутик и това са облеклата на по-голямата част от населението. Повечето загубиха пола си в борбата за оцеляване, а останалата част - изгуби и още някои лични работи. Останаха само думите. Даже мислите ни са забягнали в далечни страни или са се изпокрили зад измислени проблеми. Такова си е времето - безсмислено и словесно. И както четвърти ден поред минавам и зяпам витрината на БУТИКА, както четвърти ден поред си мисля, че всичко в този свят е адресирано и съзнателно предназначено за някого, и че в своята същност всичко е голо, и безполово, ето така се сетих, че граматиката предлага всякакви свои дялове за обсъждане на словесността, но един й липсва - географията на думите. Няма и намек за диалекти, мисля си за местонахождението и географските особености на писането.

Не обичам да препрочитам книги, които съм чела веднъж. След всяка книга ти остава някакъв вкус в устата и като я препрочетеш, той се измества от друг. Но сега се разрових в книгите, които събира от години художникът, с когото живея, и попаднах на вкусотии. Намерих доста разкази, възхваляващи строящия се социализъм, написани от хора, които сега се борят за демокрацията до последната си капка кръв. Намерих и поетическите лутания на поети, които преди се лутаха между ЛЯВО и НИЩО, а сега са се залутали между НИЩО и НИЩО. И се смях. Бих предложила да се смеем заедно, но времето е ревливо. Да не разваляме прогнозите на синоптиците.

Между смехотворните думи, обаче, открих и някои истински и стойностни. За тях е думата. Да потърсим географските особености на истинските слова.

Годината няма значение. Важно е мястото и името на човека.

Мястото е нашата провинция. Човекът е обикновен Аз, който впоследствие се превръща в другаря Червен Гръм. Причината за действията на този човек е много проста - една дарба. Той си мислел, че може да причинява зло на хората, на които завидел. Последствията от действията му са от национално значение. Партизани, селяни, партийни работници, идейни ръководители - всички познати персонажи от деветосептемврийските събития преминават пред очите ни, ленивата провинция ври и кипи от измислени дейности, земята се национализира, другарите нарязват и си разделят баницата, наместват се във вилите и апартаментите на врага. Социализмът побеждава, а героите остават пред прага на бърлогата си и чакат Родината да закъса по някое време, за да слязат от планината и да й помогнат... ако не са много остарели. Ако Родината се позабави със закъсването, когато дойде времето, ще й помогне техният син - хубав и силен и т.н.

Познато, ще кажете. Познато, но поднесено по балкански начин. С много чувство за хумор, без капка озлобление, с език, изчистен от всякакви далечни географски влияния. Написано е от Христо Станчев и отговаря на всички изисквания на географската ширина - т.е. българско е. ("Руменина", Хр. Станчев, сп. "Сезон".)

Доста пµ на север, където, "верен на дребнобуржоазния си произход", Дунав обмива бреговете на България, на "Островът на пияниците" се срещаме с Емил Андреев. Попадаме в компанията на зеленооки мъже с медни гласове, българско и влашко се огласят от среднощните им песни, неразбираеми и за двете страни, слушаме сериозните им разсъждения върху простите неща от живота и се заразяваме с огромната обич на човек към човека, скрита зад приятелска ирония. Атмосфера. Образност. Четивност. Стойностност. Всичко си има този автор. Има си и самосъзнанието, и отношението към географията на думите. ("Островът на пияниците", Е. Андреев, изд. "Факел".)

И като се преместим на запад ни увличат танцуващите в 3/4 такт герои на Чавдар Ценов - леко, аристократично, без да суркат крака по пода, без да се настъпват по обувките. След прочита остава едно особено чувство. Сякаш залите на Белведере са изпълнени с клошари, осъзнали собственото си значение. Танцуват валс с неповторима лекота, изпълняват движенията, унесени в себе си, без да се интересуват как изглеждат отстрани. Клошари, не в смисъл отъпели скитници, а като хора, предъвкващи остатъците от собствените си съдби. Тъжното и смешното са чудесна двойка в разказите и си партнират майсторски. ("Щраусовете на Валс", Ч. Ценов, изд. "Стигмати", за които ще говорим допълнително.)

Какво прави впечатление? На тази географска ширина вирее най-добре иронията. Смехът е най-качествен, когато е насочен навътре. Не се чувстват комфортно натруфените думи и философските напъни. Многословието или т.н. логорея не е подходяща за района. Народонаселението е обременено от социализма и като прочете нещо повече от просто изречение, се дразни. Все пак петдесет години тиради и монолози биха дошли в повече дори и на необяснима славянска душа. Хората имат едно общо - искат да бъдат обичани. Нека поне писателите им проявят такова чувство.

Непрекъснато разпитвам хората около себе си какво им се чете. Преобладаващите отговори са: Хубава книга. Хората искат да видят себе си на бял лист хартия с черни букви, не като некролози, а като живи и истински. Искат да намерят интригата в живота си. Искат да стигнат до прословутия щастлив край. Хората на тази географска ширина не са скучаещи американски домакини. Те не искат да бъдат други освен себе си. Словото е това, което дава образ на времето и мястото. Към него трябва да има изисквания. Не е честно като видим голи манекени на някоя витрина, веднага да се хванем за анатомичните незнания на производителя. Не е честно като видим нещо лошо, веднага да го отречем, да го накажем или да се подиграем с него. Честно е да го обичаме такова, каквото е. Грозното има хубава страна, съвършеното не е красиво, нещата са прости, сложно е да ги приемем така.

Хубавата книга е тази, в която дори отрицателният герой предизвиква положителни емоции, защото е обичан от автора си. Хубавата словесност отговаря на географската си ширина. Това не я прави местна. Това я прави стойностна. Защото, знае се, че тази планета е разделена от паралели и меридиани и знае се още, че всяко парче земя е с определено местонахождение, но е част от едно общо кълбо. Така е и с думите, според мен. Принадлежат не на мястото, а на Земята.

Този път завършваме с потвърждение за стойността на краткостта:

Само с есента го можем:

да сме хубави и стари.

("Дъното на шапката", Таня Кольовска)