СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

Николай Тодоров

Слънчогледите на Ван Гог

Красивата жена е живо чудо, докато картината на Леонардо съществува на съвсем друго основание.
Винсент Ван Гог

Заедно със свечеряването дойде дъждът. Той потропваше леко но педя над главите ни, навремени заглушавайки кроткото мъркане на машината.

Свих на една отбивка край аутобана. Моторът въздъхна и спря. Колата потрепера, сякаш се мъчеше да се отърси от умората на дългите пътища. Тук ще спим, казах на жена си. Зад нас беше Мюнхен, някъде напред, отвъд границата - Залцбург.

Бях напрегнат, тръпен от пътуването, от магазините, от музеите на шумните градове. Паметта ми прехвърляше в галоп видяното. Удивителните слънчогледи на Ван Гог от Мюнхенската галерия грееха срещу мен на фона на избелялото небесносиньо - слънчеви, бронзирани с кафяви сърцевини, съвършени. Едното, по-дребничко, привело главичка от вазата надолу, гледаше земята като замислено свенливо момиче, неуспяло да разцъфти. Тези невероятни, непостижими слънчогледи са по-верни от истинските. Както беше казал някой, за да разберем един истински слънчоглед, трябва да се върнем към Ван Гог, тъй както за да разберем истинската буря, буреностното небе, истинската равнина - не е възможно вече да не се върнем към Ван Гог.

И самия него виждах там - дребничък, приведен, неугледен, със статив на гръб, с папка етюди под мишница, с прашни износени обувки, с жълта сламена капела, която мистралът непрекъснато сваля от главата му, с трескав поглед, устремен към нещо, което търси неуморно, измъчено - навсякъде. Из цъфналите градини край Арл, из картофените ниви, край кейовете на Рона, с шлепове, от които работниците разтоварват въглища, из селищата на Прованс, навсякъде и най-вече някъде в измъчената си, мятаща се душа. Ето го - той върви с бързи широки крачки, неговото грубо скулесто лице е съсредоточено в някаква напрегната мисъл. Забравил е напълно за несретния си живот, за рогозката в тясното ателие над нощното кафене, където спи, замаян от острия дъх на боите от магазина на татко Танги и от тънкото ухание на абсент, за закъснялото писмо от брат му Тео - в него би трябвало да се намират петдесетина франка, с които да изкара до края на месеца. Той върви по пътищата на Прованс, запленен е от неразгадаемата игра на светлината, различна всеки ден и всеки миг от деня, от магическото сияние на багрите под южното слънце на Франция, от примамливото видение на своите слънчогледи. И рисува самозабвено, страстно, неистово. Изтръгва тези слънчогледи от градините край Рона и когато му се усмихват свенливо от статива, лицето му изведнъж загубва своята мрачност и се разведрява. Боже, колко хубав е жълтият цвят! И този човек, измъчен от несгодите на самотата си, от непрестанното усилие да разгадае тайнството на цветовете, да разбере как може да изрази надеждата чрез една звезда и да разкрие пламенната страст на едно човешко същество чрез сиянието на залеза, изведнъж става друг, добър и щастлив. Е, ще дойде сега големият майстор Гоген, ще се взре с присвити очи в наредените край стената пет картини със слънчогледи и когато вдигне глава, в погледа му ще бъде изписана оценката, възторгът или може би присъдата.

Тъй мисли художникът Ван Гог, а аз мисля за него в хладната дъждовна вечер край притихналия аутобан до Мюнхен, век и двадесетина години по-късно.

Изведнъж Ван Гог грабна револвера, с трескави пръсти, натисна спусъка и се застреля в гърдите.

Тихото ромолене съвсем близо да нашата кола ме изтръгна от дрямката и аз разтворих очи. Току до нас беше спряло едно червено порше и видях на една ръка разстояние до себе си, зад волана на машината, жена. Тя освободи ръцете си от кормилото, разкърши тяло и отметна глава върху облегалото на седалката. Движението на ръцете й открои формите й, опънали докрай тънката й жълта блузка. Прозина се продължително и сладостно. Боже, колко хубав е жълтият цвят. Ручей от руси коси се разпиля по крехките й рамене.

Непознатата пътничка се наведе към мен, лицето й беше съвсем близо до моето - нежно, изящно с тънки изваяни черти. Присегна се с внимателни леки движения, отвори някакъв термос и си наля кафе. Ароматът му прониза двойното стъкло, което ни разделяше, и ме удари в хищно разтворените ноздри. Видях как устните й, овлажнени от течността, заблестяха в здрача. Бяха възпълнички, аристократично капризни устни. Избърса ги, запали цигара и припламването на огънчето открои лицето й с всичките му подробности. Беше пленително лице. Следях с напрегната възхита всяко нейно движение и му придавах значителност, каквато то не съдържаше. Една бенчица над дясната й устна ме развълнува неудържимо.

Загаси цигарата, извади огледалце и започна да си слага червило.

Коя беше тази тайнствена непозната? Откъде идваше в дъждовната нощ? Къде отиваше? Към какво се стремеше? За кого приготвяше така грижливо и без това пленителното си лице?

Тези въпроси ме измъчваха с голяма, томителна сила, хвърляха ме в отчаяние, караха ме да се чувствам ощетен, ограбен.

В зрачината на моя полусън се беше появила тя - непреодолимата и съдбовната. Като мимолетно видение, като гений на чистата красота.

Какво ме свързваше толкова здраво с тази нощна скитница по дъждовните европейски аутобани?

Нейната привлекателност завладяваше все по-силно цялото ми същество.

Жената зад двойното стъкло довърши своя макиаж, усмихна се на някаква своя щастлива мисъл и се раздвижи.. След минутка щях да я загубя завинаги. Сърцето ми лудо заби. Прониза ме остра, почти физическа болка. Внезапното решение, което ме осени, сякаш дойде някъде отвън, по съдбовно, висше повеление. Не, аз ще я догоня и ще я имам. Нека загина по пътищата, нека умра, неизвестен и отблъснат в някоя канавка. Накрай света ще я догоня.

Изчаках поршето да излезе на аутобана и запалих мотора.

Стъпихме върху шосето почти едновременно. Изчаках колата й да отмине малко и я последвах. Аутобанът беше безлюден. Под мене автомобилните гуми тънко свистяха. Силуетът на хълмовете оставаше назад. Дъждът беше престанал. Сребристи езера искряха в подлунните пространства. Далечни звънарни отронваха чисти звуци в тишината.

А пред мен светеха като мираж разпилените коси върху раменете й.

Натисках педала на газта и колата се тресеше цялата. Още малко и моето видение щеше да изчезне зад някакъв завой и да се загуби завинаги в далечината... Догонвах го с последно усилие.

На разсъмване колите ни навлязоха в някакъв стар непознат град. Призрачно се очертаваха тежки барокови здания. От здрачината на разсъмването и на ранното средновековие изплува голяма готическа катедрала. Ято гълъби излетяха от площада пред нея и рязнаха с крилата си утринния въздух. Завихме в тясна уличка с разноцветни къщи, високи и тесни, сякаш излезли от илюстрация на Братя Грим.

Поршето спря пред една от тях и аз рязко натиснах спирачките.

Излетях като катапултиран от мястото си и преди да направи първата си стъпка, бях вече пред нея. Изпаднал в пълна самозабрава, коленичих върху мокрия паваж и молитвено протегнах ръце.

Засипах я шепнешком с шеметни думи от всички индоевропейски езици, потънали в паметта ми от младини. Това бяха думи за любов, за съдба, за бленувани сънища, за неумираща страст, неща, запомнени от книгите и от лириката на прокълнатите поети.

Жената, спряла пред мен, ме гледаше едно мигновение, сепнато, учудено, сетне видях как върху устните й се появи едва доловима, разбираща усмивка. Решително отметна коси и ми даде знак да я последвам. Вървях след нея по безкрайното тясно стълбище с подкосени нозе. Тя се носеше пред мене леко, стройна и гъвкава, с плуваща походка. Когато стигнахме до площадката, извърна глава и сложи изящно пръстче върху пълничките си устни.

Тъмната тежка врата се отвори безшумно. Беше топло. Възбуждащо ухание на тънък парфюм изпълваше жилището.

След малко, напълно обезсилен, отпуснал тяло върху първия фотьойл, слушах съскането на душа откъм банята и си представях живо бистрите капки вода по нейните вежди, по устните й. Виждах струйките да се спускат от раменете й към гърдите й и по-надолу, да се сливат в една, и усещах как полудявам.

Излезе, загърнала дребничката си фигурка в розов халат, лек като сън. Замайващото ухание на чиста млада плът ме зашемети. Сложи ръка на рамото ми. Да, аз усетих ласкавата й, подканяща длан съвсем осезаемо и... отворих очи. Срещнах сконфузеното лице на жена ми:

- Защо ме будиш? Не знаеш ли, че съм уморен...

- Нали каза, че сутринта трябва да бъдем в къщата на Моцарт?

Жена ми се извини. Веднага осъзнах, че гневът, с който изрекох тези думи е напълно неоснователен.

Яростно натиснах педала на старата си лада.