СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

Цоня Събчева

Срещу себе си

Продължение от брoй 1

Част втора: Провалът

Като се абстрахираме от конспиративните теории и параноите си, не е толкова съществено дали КГБ е изровило от нафталина Царя, или го е държало в ръкавите си като пето асо, или пет пари не дава за него. По-важното е, че Негово Величество се държи действително като дълбоко зависим от някого човек. И дали е слух, че чекистите са му покрили дълговете от казината в Дубай, също остава в предмета на новия градски фолклор. За срам на баща си Симеон Сакскобургготски се изявява като перфектната кукла на верига. Вярно е, че с известни политически ходове той очевидно се стреми да върви по стъпките на покойния цар Борис III. Но все пак в битието на двамата има съществени разлики - цар Борис III е бил роден и израснал в България, познавал е хората и е можел да си позволи лукса сам да избира обкръжението си и рядко да приема чужди съвети, докато синът му се появява почти след половинвековно изгнаничество като паднал от небето и се държи точно като такъв. А и времената вече са други.

Откъде се роди подозрението за руски шпионин? Много просто - от броя на кадровите офицери в антуража на Царя и от роднинските връзки на неговите политици със службите на бившата ДС. А и поради обстоятелството, че ореолът му бе катапултиран в родното политическо пространство точно в момента, в който страната ни бе на косъм а-ха! да се измъкне от руската желязна хватка. Когато членствата и в ЕС, и в НАТО бяха вързани в кърпа, когато пет европейски министър-председатели дойдоха на крака в София да ни кажат - "Костов е бъдещето ви!", когато същото показаха и двама поредни американски президенти. И дали руснаците плащат на Симеон или не - също е без съществено значение. Защото по-важното е, че цената, която с неговото управление България ще заплати, предстои за изчисление. И тук не става дума толкова за галопираща инфлация и мръзнещи пенсионери. Говорим изобщо за европейската реинтеграция и членството в Атлантическия съюз като гаранция за суверенитета и перспективите. Всъщност, появата на наследник от политическото минало е също проигран сценарий от най-новата ни история. Типаж, не от класата на Симеон, но все пак някъде там, вече имахме за премиер. Наследникът на стара индустриална фамилия Любен Беров пое министърпредседателския пост като президентски съветник, с мандата на ДПС, избран от БСП и деклариращ изпълнението на програмата на СДС. А неговото управление се характеризира с грубото мафиотизиране на икономиката, довело до гангстерски престрелки по улиците, източването на банките, връщане на комунистите на власт, срив на българския лев, международна изолация, щурм на Парламента, барикади по кръстовища с навлечени като дюшеци премръзнали хора.

Началото на изброената верига от събития тръгна - воденото от Мултигруп и Илия Павлов Г-13 вече играе преродено като бизнес-клуб "Възраждане", а откровеното му участие в преразпределението на икономическата баница се демонстрира нагло и не изненадва никого. Deja vu. Следва продължението. Когато вижда този низ от извадени сякаш под индиго периоди от най-новата ни история, човек изумено се пита: възможно ли е да сме народ от дебили, та да ни се случва всичко това? Къде е демократичната общност? Къде е интелигенцията? Къде е свободната и независима журналистика? Къде сме всички ние и как си представяме това, което наричаме живот?

Провалът на демокрацията у нас се свързва пряко с провала на СДС.

Желанието СДС да се превърне в партия се оказа политически доста изпреварило времето си и предразполагащо към всевъзможни спекулации. Оказа се, че налаганият през десетки години модел на партия като тоталитарен механизъм с вечно раздиращите се групови борби за лидерство, от една страна, и на партиец - като всестранен келепирджилък - от друга, е трудно изкореним от масовото съзнание и държавната практика. И вместо да разшири членската и електорална база, това желание я стесни до неузнаваемост. Защото хората, успели да се залепят до и около лидерските позиции на различните равнища, убедиха обществото, че ползват политиката, за да си оправят положението. Аргументът, че девалвираните политици не са били отстранявани периодично още от началото на мандата на ОДС в името на: целостта на парламентарната група, неразцеплението на партията и оставането на власт, звучи все по-несъстоятелно. Защото, в крайна сметка, след година-две се стигна отново дотам. И по-лошото, защото това доведе до властта откровени политически шарлатани, които само за броени месеци заличиха - а каквото не са успели, предстои да го сторят - всичко свършено от управлението на ОДС: по евроатлантическата интеграция, в отношението с международните финансови институции, за икономическата стабилност и жизнения стандарт.

От политическа гледна точка най-големият урок е именно за ОДС и в частност за СДС. За втори път от 89-а година насам бе проигран историческият шанс. И едва ли някой би оспорил, че загубата на историческия шанс се състои в: загубата на парламентарното мнозинство, довела до падането на правителството на Филип Димитров и загубата на изборите през 1994 и загубата на изборите през 2001 след управлението на Иван Костов. И в двата случая причините, довели до провала, са едни и същи: лоша кадрова и лоша медийна политика. И в двата случая печална роля имат фигурите на президентите - произлизащи все от средите на елита на СДС. И двата провала бяха всъщност съпътствани от процеси на люспене и разцепление. И при двата процеса на разцепление в публичното пространство се възлагаха огромни надежди на отцепилите се политици. И сега, както и през 93-та, все по-ясно става политическото и морално безсилие на решилите да започнат своя игра. И за двата провала водеща роля изигра компроматната война и дирижирането й от структури на бившите тайни служби. И при двата провала намесата на Москва бе прекалено явна за съвременното разбиране на суверенност и международни отношения. И на първо място, и за двата провала хранителната среда бе невъзможността на лидерите на СДС да надскочат себе си. В основата и на двата провала е вакуумът в комуникацията между власт и общество, отсъствието на интерпретатор на управленските решения към потребителите и на коректен медиатор за обществените очаквания от институции и политика.

И след двата провала двамата водачи - Филип Димитров и Иван Костов - подадоха оставка. И двете оставки, по своеобразен макар и различен начин, концентрираха центробежните сили в СДС. И двете оставки, ако не бяха подадени - щяха да доведат до драстично разбиване на партията. Докато и при двете оставки от СДС се отцепиха лидери, чието място никога не е било в организацията, чиито властови апетити не можаха да останат дълго замаскирани и при които дърпането на конците е видно с просто око.

След втория провал пред СДС застанаха три важни въпроса.

Трябваше ли Иван Костов да подава оставка?

Да продължава ли СДС със същото ръководство?

Как се очертава политическата линия на партията?

Следва