Литературен форум  

Брой 3 (487), 22.01.2002 - 28.01.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Петер Цанев

Ключът към тайната градина

 

Известният полски психиатър Антон Кемпински си задава въпроса дали пластичният образен свят, създаден от художник, страдащ от шизофрения, се явява патологичен образ на вътрешни преживявания, своеобразен обективен „психологически образ", или своеобразен обективиран „психологически портрет". Той предлага за изобразителното творчество на болните от шизофрения да бъде използвано понятието „патологичен реализъм". Според Кемпински, здравият художник и неговите произведения са две отделни явления, които може да бъдат разглеждани поотделно, докато психичноболният е тясно свързан със своето творчество поради факта, че то непосредствено отразява неговата психика. Ето защо патологичното творчество може да бъде разбрано само ако познаваме преживяванията на болния.

Психопатологичното изкуство е затворен в себе си феномен. Според Принцхорн способността за участие в социалния свят с неговите споделени значения принципно разграничава нормалния от шизофренния творец. Това, което шизофренноболният рисува, представлява „аутистичен образен шрифт, за който само той притежава ключ". Принцхорн пише: „Същността на всяко изкуство е да търси резонанс в другите хора и да бъде разбрано така, както е замислено. Увереността в този резонанс подкрепя всеки художник и подхранва неговите творчески усилия. Убедеността, че „светът" все някога ще приеме това, което неразбраният и пренебрегнат творец е сътворил, продължава да лежи в основата на творчеството дори и при най-болезнени и негативни взаимоотношения с публиката. Споделяйки подобен възглед за света, дори и най-самотният творец продължава да е свързан с човешкия род. Стремеж към подобен контакт се съдържа във всички картини, създадени от нормални хора. Шизофреникът, от своя страна, е откъснат от човешкия род и по дефиниция нито желае, нито е способен да установи контакт с него. Ако можеше, той щеше да бъде излекуван."

През 60-те години швейцарският психиатър Алфред Бадер използва една доста поетична метафора, за да опише „местонахождението" на психопатологичното изкуство. Според него шизофренното творчество може да бъде сравнено с „омагьосана градина", от която шизофренноболният понякога ни хвърля през оградата по едно особено цвете. Разликата между психично здравия художник и шизофренноболния е, че първият може свободно да влиза и търси своето цвете в градината, защото вратата след него остава отворена, докато психичноболният е затворен завинаги в омагьосаната градина.

Разликата между метафората на Принцхорн за шифъра и ключа и тази на Бадер за омагьосаната градина и цветето е преди всичко в подсиления романтичен нюанс, който през 60-те години допълва аурата на психотичното изкуство. За психотичното изкуство се говори все повече като за нещо примамливо и тайнствено, а не толкова като за нещо смущаващо и неприемливо. Атмосферата през 60-те години е заредена с вяра във всесилния реформаторски потенциал на изкуството във всичките му проявления и форми. Модерните художници се интересуват от изменените психични състояния и от „творческата свобода", която се предполага, че те носят. Това провокира различни инициативи, насочени към изследване на граничните естетически феномени в областта между психиатрията и изкуството.

През 1963 година към Университетската психиатрична клиника в Лозана е открит Център за изследване на психопатологичната изразност. В центъра, под ръководството на Бадер, се провеждат системни експерименти в няколко насоки: стимулиране на психичноболни към творческо себеизразяване в неконтролирана обстановка; проучване творчеството на психотични художници; документиране на измененията в творчеството на здрави художници при експериментални психози, причинени от халюциногенни лекарства. Бадер описва целите на тези занимания така: „Всичко, което може да разкрие психичните механизми, които са повече или по-малко нормални или патологични в пластичната изразност - и по този начин да ни доближи до мистерията на човешката креативна енергия, е предмет на изследователски интерес в нашия център".

От лудостта се очаква да покаже не толкова някакво изменено или необичайно измерение на човешката креативност, а тайната, която поражда всяка креативност. Защитните психологически механизми и странните шизоморфни структури, които неизбежно възникват като естетическо огледало на лудостта или като естетическа преграда пред нея, се интерпретират като оригинални инвенции в светлината на едно универсално общочовешко развитие.

Принцхорн смята, че единственото, което отличава шизофренните творби от „сериозното" изкуство, е липсата на „нещо" в тях, което търси резонанс. Липсата на „убеденост" в съществуването на някой, който би могъл да ни приеме и разбере. Психопатологичното изкуство, според него, е обърнато към нещо, което сякаш завинаги остава чуждо на човешката същност.

В същото време развитието на изкуството през втората половина на ХХ век поставя под съмнение всички съществуващи механизми на споделяне на естетически и художествени стойности в културното пространство. Радикално е променена представата за начина, по който модерният художник може да демонстрира своята „художествена вяра". Агресивното провокиране на зрителя, както и шизоидното му игнориране, са стратегически елементи от "играта" в модерното поле на изкуството.

Според известния теоретик на изкуството и специалист в комплексната област, обособила се между психиатрията и изкуството, Петер Горзен: "след 1945 година себеизразяването и автотерапевтичният импулс в изкуството разкриват поредица от невъобразими експериментални сценарии, които могат да бъдат проследени от абстрактния експресионизъм на Полак и Де Кунинг, през инфантилните, сексуално-символни и регресивно-митични артикулации, съдържащи се в информалната фигуративност на Футрие, Дюбюфе, Волс, групата „КОБРА" и ранния „пандемоничен" Георг Базелиц, до психичния автоматизъм в спираловидните рисунки на Хундертвасер, психопатологичните опити на гротесковия акробат Арнулф Райнер и близката до психотерапевтичния център в Гугинг група „Нова действителност" на Петер Понграц и Франц Рингел, социалната скулптура на Бойс или псевдоаутизмът в проявите на Брус Науман."

Предназначението на модерното изкуство е да разкрива явления, които остават „невидими" за другите форми на човешко поведение и опит. Професионалното практикуване на подобна дейност обаче крие опасност от свеждане на изкуството или до псевдосоциална журналистика, или до псевдошаманизъм, който във всеки един момент може да се изроди в обикновено шарлатанство. Ползата е, че всяко произведение на изкуството и всеки творчески продукт се разглеждат като „интенция", обърната не просто към съзнанието, тук и сега, а „глобално" към съзнанието, навсякъде и по всяко време.

Психопатологичните феномени, които по дефиниция са лишени от пряка социална насоченост, в идейната перспектива на модернизма надхвърлят ограниченията на конкретния културен контекст и стават част от „света на изкуството". Модерното изкуство е обречено да създава и развива собствена среда и въпреки своите претенции, както всяко друго изкуство, то всъщност реално нито преодолява, нито прикрива, нито легитимира лудостта, а единственото, което може да направи - независимо дали и как разпознава психопатологичните феномени - е да гравитира около тях.

Темата за литературата Достоевски развива и в романа "Унижените и оскърбените", в който освен образа на "четящия човек" въвежда и образа на героя-писател. Идеята за литературата в този роман е представена като реалност на различни съзнания. Детското съзнание на Нели очаква от литературния текст идеалния модел. Това очакване е предопределено от бинарното мислене на детето, основано на митологичните представи за противопоставяне на доброто и злото. Нели чете романа на Иван – а от нейния коментар на сюжета се разбира, че това е "Бедни хора" - и предявява към героя-писател (маска на автора) претенциите за щастлив край – т.е. за справедливост. Наивното съзнание на друга героиня - Ана Шумилова - изисква от литературата необикновеност на изобразения свят и не приема нито типа текст, създаващ илюзията за реалност, нито пък новия тип писател - демократ и реалист в лицето на Ваня. Романтичното съзнание на Ихменев полемизира с новите представи за литературата на натуралната школа и също защитава представата за литературната творба като идеален модел, несъвпадащ с реалността, и за патетична възвишеност на стила. Позицията на Достоевски е въплътена в гледната точка на героя-писател, който възприема като естествено желанието на неизкушения читател (а може би въобще на човека) за победа на доброто над злото, но утвърждава конвенцията на реализма за правдоподобие: "Не, Нели, тя ще замине далече, ще се омъжи за един помешчик, а той ще остане сам - отговорих аз с дълбоко съжаление, като наистина съжалявах, че не мога да й кажа нещо по-утешително". Тази реплика на Иван изразява раздвоението у него между писателя, отстояващ естетиката на правдоподобието, и детето, което не може да се примири с победата на злото.

Ролята на героя-писател като помощник се свързва и с ролята на лечителя. В сюжета за Нели се включва мотивът за болестта, която в творчеството на Достоевски е устойчив елемент от образа на Петербург като символ на Града – т.е. на европейската цивилизация, останала чужда на руското начало. В кода на реализма пък болестта е знак за несъвършенство на обществената система, вследствие на което се диференцират болести на богатството и болести на бедността. Тази концепция за болестта проблематизира ролята на лекаря и възможностите на медицинското знание. В "Унижените и оскърбените" Достоевски въвежда образа на лекаря-немец, който осъзнава безсилието на медицината при лечението на Нели и помага на детето най-вече с търпение и доброта. Истинският лечител в света на романа е Иван, който с помощта на семейство Ихменеви лекува душата на Нели, като й дарява уют и обич преди смъртта. В сюжета за Ихменеви, реализиращ притчата за блудния син (дъщерята Наташа напуска дома си), Иван Петрович е изповедник, утешител, душеспасител, водещ бащата към прошка. За реализацията на тези значения изключителна значимост в семантиката на текста има идеята за съборността. Църковната идея за човешкото обще-житие ("живот мiром") на всички, които са братя пред лицето на Бога, е пренесена в светската култура в семейството на Ихменеви (вярващата Ана и "рицаря на честта", благородният Николай побратимяват всички "деца" в изобразения свят): осиротелият Иван е осиновен и израства като "брат" на Наташа, Ихменеви приютяват двете деца на Валковски - Альоша и Нели намират Дом у Ихменеви. Писателят е този, който възстановява разрушената съборност. Иван Петрович е антипод на силите на Злото: на Валковски и Бубнова, които въплъщават смъртните грехове "блуд", "лъжа", "сребролюбие", "гняв" и тласкат жертвите си към отчаяние. В съзнанието на всички герои писателят реализира антитезисни черти: той е аскет, безсребреник, дарител, посветил се саможертвено на другите, лишен от горделивост (въпреки споходилата го слава), способен на прошка (сюжетният ход с измяната на Наташа). Той реализира идеала за духовно съвършенство като отражение на божията същност, заложена в човека. Така Достоевски осъществява чисто руски аспект на митологизацията на фигурата на писателя като подвижник и праведник в светския живот - митологизация, която е елемент на руската идея. Можем да уточним, че писателят за Достоевски изпълнява роля, еквивалентна на тази на свещеника от сферата на църковния живот. В тази концепция се вписва изборът на името на героя-писател в "Унижените и оскърбените" – мирското Иван от евангелското Йоан.

Следователно, в творчеството на Достоевски можем да открием най-ярък израз на руската представа за Литературата като Наставница, която дава отговори на житейските въпроси "какво да се прави?" и "кой е виновен?". Развивайки тази представа, Достоевски насочва към проблема за моралната същност на Писателя, на когото е възложена мисията на Учител и Свещеник.

Този проблем придобива особена актуалност в постмодерната ситуация, за която е характерна естетизациятата на злото и девиациите, в която доминира играта с текстовете на културата, водеща понякога до нейното разрушаване, до отказ от всички ценности. Имайки предвид руската митологизация на Литературата, можем да предположим, че в Русия постмодерната ситуация ще извика въпроси, които в други култури няма да звучат така остро и болезнено. (Всъщност, такива въпроси вече се поставят.)

 


* Бел. ред. Публикуваният текст е откъс от подготвената за издаване книга: ИЗКУСТВО, ПСИХОПАТОЛОГИЧНА ОБРАЗНОСТ И ДЕТСКИ РИСУНКИ. Издава фондация "Съвременно изкуство" - София.

Българската литература

© 2001 Литературен форум