Литературен форум  

Брой 3 (487), 22.01.2002 - 28.01.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Светлина Фотева

Отрицание и утвърждаване

 

Свилен Стефанов, "Изкуство между традицията и провокацията", изд. "Литературен форум", 2001Изкуството между традицията и провокацията е новата книга на Свилен Стефанов, която трябва да бъде прочетена като безспорен, ясен, категоричен факт в нашата настояща българска ситуация на конформизъм, хаотичност, неопределеност, криминализация и посткомунистическо отчаяние. Тази книга, с острия си и силен език, чертае картината на художествения живот (и не само художествения) през периода на 90-те години в българското изкуство. Авторът е откривател на любопитната теза за "скокообразния" характер на българското изкуство от началото на ХХ век до наши дни, когато всяко едно ново направление в българското изкуство започва, прекъсвайки връзките с предшествениците си.

Всъщност говоренето за "традиция" е в известна степен "спекулация", която идва като защита на експонирани авторитети, нежелаещи детронирането си от властови механизми. Казаното дотук не означава, че времето не съществува, че истинското изкуство започва от определена точка във времето, с някакво образцово изкуство. Както казва обаче авторът, ново поколение от "неконвенционални" художници възниква през 90-те години на ХХ век в България. Част от новото поколение художници се противопоставя на официозите, скъсвайки идеологическите връзки на приемственост, несъгласно с хоризонта на наследството от 50-те години. Доколкото критикува стремежа на част от институционализирани структури в България, търсещи идентичността на изкуството като "фолклорното", "самобитното" по изкуствен начин, авторът разкрива несъстоятелността на подобни тези.

Свилен Стефанов очертава границите и смислите на конфликтите в изкуството през 90-те години като преходен период не само за художественото поле, но и за цялото българско общество. Контекстът на изкуството е обществото и много често несъвършенствата на обществото рефлектират върху изкуството.

В този период се зараждат "неконвенционалните" форми, които изиграват ролята на "авангард" спрямо дотогавашната стагнация. Както казва авторът, това е динамичен, интересен, бурен период, в който възникват нови тенденции, оформят се художествени структури, водят се борби с псевдотрадиционализма в България като периферна посткомунистическа страна.

Неконвенционалните форми, които в голямата си част са внесено отвън концептуално изкуство, възникват след информационно "размразяване", нахлуване на огромна по обем информация, усвоена от редица художници, желаещи да се присъединят към западната култура и да се освободят от "провинциалната" затвореност. Авторът показва противопоставянето на групи художници срещу "реинтегрирането на традиционната пластичност", използваща за собственото си легитимиране жълтата преса, светските изяви, организационната дейност и политическия активизъм.

Със събитията след ретроспективната изложба N-форми, Реконструкции и интерпретации (1994), на сцената излиза едно младо поколение художници, някои от които не желаят да правят изкуство с компромиси към миналото. Стефанов означава този процес като "смяна на ценностите". Противопоставянията в периода на "смяна на ценностите" е съпътствано от институционализирано "мумифициране" на идеологически позиции. Ако в това противопоставяне оставим настрана кой е художник и кой не е, изключително безогледно е боричкането за признание на всяка цена. Изобщо българското общество е засегнато от "метастазите" на слепването на творчество и социална роля, на интелектуална дейност с власт.

Авторът проследява и други болести на българското общество - формалното приобщаване към европейските ценности, изключително негативната роля на масмедиите, институционалното интригантство, маниакалността за утвърждаване правилността на собствената позиция. Авторът казва: "идеята за изкуството като духовно занимание е толкова девалвирала, че за нея не е прилично да се говори или пише..." (стр. 29). Критикувайки конюнктурата на художественото пространство, Стефанов показва факта на ситуация, в която институционалната експонираност не е средство, а цел.

Според нас обаче, проблемите на изкуството не са нито мениджърски, нито семантични, а дълбоко духовни, въпреки че терминът духовност е смятан за нищо неказващо клише. Самият автор до известна степен си противоречи, като казва веднъж, че дълбокият проблем на българското общество е в "атеизма" и квазирелигиозната обредност, и в същото време отричането на понятието "духовност" от групата около галерия ХХL. Самата галерия е възлов факт от историята на 90-те години в България, въпреки че част от нейната идеология напомня за футуристичните изблици от началото на века в западната култура. Представители на групата около галерията са Иван Кюранов, Георги Тушев, Хубен Черкелов, Свилен Стефанов, Генади Гатев, Расим и т.н. Кръгът около галерията заявява стремеж към "социално ориентирано (провокативно) изкуство". С кръга ХХL работят редица художници, едно от първите достойнства на които е, че не се плашат от този кръг и разбират неговата градивна роля за българската художествена сцена. Съществуват художници, които разбират, че в ситуация на дълбок профанизъм е необходимо именно такова твърдо, дори брутално, безкомпромисно изкуство, за да бъдат посланията чути и да разбудят леността на различни художествени структури. Галерия ХХL, заедно с работещите с нея други художници - Димитър Яранов, Даниела Костова, Боряна Драгоева, Аделина Попнеделева, Стефан Божков, Росен Тошев и др. (не е възможно да се изброят всички), не воюват просто за промяна в културното пространство, а за правото да бъдат различини.

Авторът излага възгледите си за изкуството, в мрежата за групи като 11.11.99, Вар(т)на, за Секция 13, отделни художествени прояви, "Нови радикални практики", изложбите на центъра "Сорос" и др. Списъкът на стойностни прояви и автори в неоконцептуалното изкуство не е изчерпателен. Не може да има съгласие и с охулването на личности като Димитър Аврамов и Генко Генков, макар че подобно отношение е концептуално (то идва от идеологията на групата, желаеща напълно да скъса с миналото).

Миналото е минало, но има нещо опасно в резкия пълен деконструктивизъм и макар че отрицанието има манифестен характер, то носи нихилистични обертонове, след които следва Нищото, т.е. смъртта. Въпросът е доколко в отрицанието можем да намерим собственото си утвърждаване. В този смисъл звучи брутално възгласът да "храчим с радост в кървавото ухо но Ван Гог" като "символ на болните от изкуство хора". Все пак, необходимо е да се прави разлика между това, че медиите превръщат живота и смъртта на Ван Гог в митология и реалното човешко страдание на един трагично изживян живот. Има неща, които трябва да се отричат, но има и неща, към които отрицанието е неприложимо. Тези думи не са назидание, а призив за това, че правената култура трябва да носи човешкост дори когато стига до крайности.

Независимо от това, авторът тръгва от непосредствената ситуация на съвременността, характеризираща се с множественост и разнообразие, за да завърши с малко носталгичен нюанс за едно време, което няма да се повтори, за една "умора" в очакване на новите варвари. Дали тази книга все пак не е една равносметка?

Книгата на Стефанов е разказ за едно поколение, което желаеше промяната и я постигна. Книгата не може да бъде разказана, това не е необходимо. Тя обаче е написана с висока степен на професионализъм, с разбиране за това, което се случваше през годините, с вътрешна почтеност и честност, със смелост и не на последно място с чувство за хумор. Нека не възприемаме тази книга с малодушно хленчене за това, че виждаме в нея обидния образ за самите себе си. Тази книга е изцяло положителна, положителна с това, че ни казва истината за самите нас - живите хора на българската действителност от края на века.

Българската литература

© 2001 Литературен форум