Литературен форум  

Брой 3 (487), 22.01.2002 - 28.01.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

 

Да живее бунтът!

С Юлия Кръстева разговаря Нина Живаневич

 

Продължение от брoй 2

 

- Във вашия роман "Самураите" вие демонстрирахте голям литературен талант, а също и чувство за хумор, което липсва в аналитичните ви работи. Защо преустановихте вашата литературна продукция, и по-точно, защо спряхте да пишете романи?

- О, но аз не съм спряла - след "Самураите" написах "Старецът и вълците", после "Притежания", а сега се каня да напиша още един трилър, който вероятно ще се нарича "Нашата Византия". Ще ми се да продължа да работя в един полярен стил, като запазя и известна политическа мотивация. Темата ще бъде възможността - или невъзможността - да се обединят Източна и Западна Европа. Съвременните персонажи в романа ще преоткрият своите предци, които са били участници в кръстоносните походи - едно катастрофално начинание, което, както всички знаем, завършва с неуспех, но което всъщност представлява един, макар и несполучлив, опит за обединение на Европа. Тоест, романът ми ще бъде опит да се разгледа трагедията на една разделена Европа, а освен това за мен ще е повод да се върна към православните си корени и да възкреся някои от детските си спомени.

- Да, територията на Източна и Централна Европа наистина принадлежи на "Византия".

- Така е, ние на Балканите всъщност сме Византия и аз съм много горда, че произхождам от този регион. А той не е добре познат на Запада. Вярно, това, което е останало от Византия, се намира в състояние на културен упадък и ужасна икономическа бедност, поради което не е привлекателно за западняците. Но, от друга страна, мястото е истинска съкровищница на богата историческа памет, която според мен намира израз в сдържаното достойнство, с което хората там се стремят при един минимален житейски стандарт да продължат да живеят като добре образовани и високоинтелигентни мъже и жени. Те не заслужават да бъдат изложени на изтощителните пристъпи на меланхолия и на тежките последици от икономическото господство на мафията, което за съжаление днес е факт.

- В романа си "Притежания" вие се заемате с нещо твърде интересно, с което обаче преставате да се занимавате след написването на първата глава - става дума за психоанализата на изкуството, включително на самите творци и на техните произведения. Би било възможно да се продължи тази линия на изследване и, по-точно, да се направи анализ на историята на изкуството, като се разгледат произведения от различни епохи?

- За мен беше истинско удоволствие да пиша за различни произведения и по-специално за такива, съдържащи репрезентации на обезглавяването. Вярвам, че романът и в частност трилърът, който е един отворен и гъвкав жанр, дава възможност за такива "отклонения" в писането. Но аз бях подложена на остра критика именно заради тези отклонения и беше изказано мнение, че книгата е прекалено интелектуална, и че читателят, който иска да проследи историята на престъплението и на убийството, трябва да прояви едва ли не стоическо търпение. Това според мен беше зложелателна реакция от страна на онези, които ме познаваха като интелектуалка и на които не се нравеше фактът, че възнамерявам да пиша романи. Във Франция, а вероятно и навсякъде другаде, съществува склонност на хората да се лепят етикети: ако си учител, трябва да си останеш учител; а щом си писател, бъди писател. Но да бъдеш, двете едновременно - това е невъзможно! Въпреки всичко, аз може би ще продължа с писането на романи. Току-що завърших книгата си за Колет, а новият ми трилър засега е под формата на записки и бележки. Той все още не е добил завършеност, но все още не съм решила дали да не вложа и в него фрагменти, третиращи т.н. "естетически проблеми". Вярно е, че не можем да вместим цяла дисертация в един роман, но той може да послужи като нейна основа.

- Мисля, че книгата ви "Съкровеният бунт" може да се чете в светлината на диалога ви с Хана Аренд. Аренд е тази, която говори за нещастието на човешките същества, на които е отказана възможността да водят "съзерцателно" (разбирай "творческо") съществуване и които са осъдени на "активен" живот, сиреч на някаква жалка служба. Не е ли проблем на нашето време, че съществуват човешки същества, които се бунтуват срещу факта, че не могат да постигнат себереализация и които, обхванати от екзистенциален страх, в края на краищата се бунтуват срещу самите себе си?

- Струва ми се, че сте права, говорейки за моя диалог с Хана Аренд. От доста време насам чета нейните книги и мога скромно да заявя, че голяма част от собствените ми работи е свързана, съзнателно или несъзнателно, с нейните мисли и идеи. Идеята за "бунта" всъщност е опит да вляза в съзвучие с нейното "собствено мислене", което, следвайки това на Хайдегер, проблематизира и релативизира калкулиращата разсъдъчност. Работите на Хайдегер правят на Аренд силно впечатление и тя възприема мисленето като процес на търсене, като поредица от въпроси, а не като система от калкулации, които структурират и характеризират съвременните поведенчески модели. Моята собствена работа донякъде се вписва в този хоризонт, но аз също така извличам опит от психоаналитичния подход, който релативира идентичността на човека, както и неговото минало. Друг източник на опит за мен са литературните творби, като например "В търсене на изгубеното време" на Марсел Пруст, с неговия специфичен език, метафори, синтаксис. Опитах се да преосмисля това психическо свойство, което ни помага да продължим напред и което не е просто повторение на клишета, а по-скоро представлява акт на възраждане - възраждане, което мисълта ни подлага на преразглеждане заедно с вътрешния ни живот и с което започва задаването на въпросите. Поне аз влагам такъв смисъл в понятието "бунт". Тоест той нито е прост израз на екзистенциалния страх, нито пък е борба срещу социалния и политически строй, а по-скоро e препотвърждаване на неща, които започваме отначало. В този смисъл, бунтът, който обхваща психическото пространство, е начин на живот - независимо дали намира израз в състоянието на влюбеност, в акта на естетическо творение, или в някакъв проект, предполагащ макар и скромни действия, но даващ възможността да преосмислиш своето минало, да го подложиш на преоценка и да го обновиш. Аз мисля, че нашето банално и монотонно ежедневие предлага много малко възможности в това отношение. Този тип психическа дейност, която аз наричам "бунт", е нещо, което ни липсва, и тази липса е много опасна, тъй като води до две еднакво неблагоприятни алтернативи: или "соматизация", при която психическото пространство се затваря в себе си и конфликтът намира проявление като физическо заболяване, или пък преминаване към насилие, вандалски актове и войни. Тъй че, да живее бунтът!

От френски: Искра Николова

Българската литература

© 2001 Литературен форум