Литературен форум  

Брой 4 (488), 29.01.2002 - 4.02.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Изборът на Мария Станкова:

На лов за фантаст

 

Като падна една мъгла, та цели три недели. Нищо не се вижда. "Чудесно време за лов на фантасти" - казах си. Дори да се сблъскаш с нещо добро, ще го отминеш. В самия корен на злото да се препънеш - най-много да изпсуваш по задължение и толкова. И тъкмо се загубих из едно заснежено поле, и тъкмо замръзнах като истински ловец, и тъкмо ми се прииска една топла черна бира, и... Ето ти малка уличка с малка дървена кръчма. Появи се от нищото, намести се в пространството, свери си часовника по земното време, сложи си табелка и отвори врати точно пред носа ми. Витрините на кръчмата - потни, вътре седнали, клекнали, прави, подпрени на опашките си, опрели рога в тавана, си пият бирата марсианци, космати мелмакци, венерианци и всякакви. А бирата в чашите вдига пара.

"Я да вляза" - си викам, и влизам, преди да съм се отказала. Влизам, а ловният ми инстинкт ме дере по краката. (Защо по краката? Защото моят инстинкт е съвсем малък и не стига по-нагоре. Затова.)

Оглеждам се дебнешком. На една маса в ъгъла седи мъж - досущ преводач. Очите му сини, брадата - прошарена. Колкото и да се преправя на преводач -личи му. Фантаст! От най-чист вид! Рядък екземпляр! В прекрасна възраст, с прекрасен дух в добро разположение. Хванах го да си говорим.

Той се казва Любомир Николов. Завършил е журналистика. По време на следването си работи с още петнадесет свои колеги под псевдонима Иван Славков - правят предаването "По хълмовете на времето" в БНТ. Работил е и в сп. "Криле". Сега е преводач, но преди всичко е писател-фантаст. Тръгнах да го издирвам, когато разбрах, че е първият български автор на т.н. книги-игри. Изпитвам гореща лична благодарност към книгите-игри, защото моят син, който с пълно безразличие отхвърли Братя Грим и заспиваше на Шарл Перо, изведнъж започна да чете, да купува и да търси въпросните книги.

- Знаете ли, че много деца са започнали да четат едва след като се появиха книгите-игри?

- Благо ми е на душата, че стана. Исках, не вярвах, но исках да видя, че децата със стрес към книгата, четат. Целта ми беше те да станат мост към голямата литература. За много деца станаха. Това радва душата.

- Защо изчезнаха книгите-игри?

- Пазарът ги уби. Пренасищането, печалбарството, "феноменът на сергията" - това са убийците. Търговците започнаха да викат: "Дай! Дай! Дай!", сергиите се затрупаха. Пресищането води към загуба на интерес. Книгите залежаха и с това всичко свърши. А можеха да излизат и досега.

- Забогатяхте ли от книгите-игри?

- Не. Издателство "Мега" фалира. Никой не забогатя, освен момчетата. Децата, които се събудиха за четенето, забогатяха... Книгите-игри бяха единственият жанр (ако може така да се нарече), в който българското измести финансово вносното. Преводните заглавия направо загинаха. Искам и друго да кажа за тези книги. Те всъщност са полукниги, но доказваха на децата, че читателят е толкова творец, колкото и авторът. Момчетата и момичетата са настроени романтично под сърдитите си външности. Те търсят. Искат да открият нещо хубаво в живота. Лесно беше да се идентифицират с героя от книгите-игри. Всеки има нужда от вълнуващо приключение с щастлив край.

(Тук искам да прибавя, че книгите-игри са нещо като живота или нещо като онази приказка с трите пътя. Имаш право на избор. Можеш да направиш погрешен, но можеш да се върнеш и да поправиш грешката. На мен, например, ми доказаха, че от всяка ситуация има изход. Няма значение какъв, но изход. А това е повече от оптимистично.)

- Срещал ли сте читателите на книгите-игри? Общувал ли сте с читателите си?

- Да. Дори ми се струва, че децата ме харесваха, защото никога не съм се смятал за нещо голямо. Те имаха нужда от общуване с автора. Да няма дистанция между него и тях. Оказа се, че той е важна фигура в представите им... Децата имат нужда от духовен водач. Лошо стана, когато един от българските автори, Майкъл Майндкрайм, въведе отрицателния герой, който чрез наркотици, секс и насилие трупаше сили. Децата хлъцнаха. До този момент книгите-игри утвърждаваха доброто. Злото, обаче, привлича дори и най-светлата душа. Моралът. Това е основният дълг на всеки един автор. Излезе ли от него, е загубен. Има много примери за възгордяло се зло. Смятам, че гордостта е основен порок. Може би най-големият.... Не се гордея с това, което съм направил. Чувствам радост, дори изненада.... Трябва да благодарим на Бога за това, което сме. Смятам, че между хората няма никаква разлика. Деца, възрастни - всеки заслужава уважение и внимание. Предпочитам добрите прости хора. Никога не съм имал проблем с общуването с хора на по-ниско интелектуално ниво.

- Кога започнахте да пишете фантастика?

- Фантастиката е много преди книгите-игри. Привърженик съм на старата школа. След шестдесетте години Харлан Елистън и неговите последователи изместиха тежестта от точните науки към науките за човека. Тази нова вълна се възприе като революция във фантастиката, но даде обратен резултат - тотален песимизъм. В момента няма оптимистична фантастика. В старата фантастика препятствията бяха външни и можеха да бъдат преодолени. Сега са вътре в човека, което ги прави непосилни за разрешаване.

- Вие от кои фантасти сте?

- В първите си три книги - оптимист. "Десетият праведник" е психологическа. Написана е отдавна. Преди десет години Тед Търнър обяви световен конкурс за фантастичен роман. Условията бяха: действието да се развива в близкото бъдеще (до 2040 г.) и да се решават глобалните проблеми на човечеството. Много късно научих условията и въпреки това написах книгата. Успях да я изпратя в обявения срок и се оказа, че не съм допуснат до участие, защото липсват придружаващи текста документи... Тези същите договори бях изпратил в два екземпляра по пощата... Стигнах до простия извод, че сами ако не се оправим като хора, никой не може да ни помогне. Ако не се научим да си вършим работата съвестно.

- От какво живее един фантаст?

- Основното ми препитание са преводите. Никой няма да ми плати толкова за написване на книга, колкото за превод. От книгите си не бих могъл да живея... Истината е, че има творци, които живеят в мизерия и творят. На тях им свалям шапка. Такива личности са абсолютни изключения, защото нормалният човек не може да твори, когато мисли за парното... Съдбата влияе на човека чрез трудния път. Хрумна ми, че съдбата влияе и чрез лекия, но отрицателно. За да има писатели, живеещи от труда си, преди всичко трябва да се помогне на издателите. Те са тези, които могат да създадат почва за българския автор. Трябва издателствата да не са губещи. В най-добрия случай един издател може да издава масова литература и да отделя пари от печалбата за издаване на българска. Канадците, например, нямат самобитна култура. Създават си я. Създават я с много бързи темпове. В Канада приемат безотказно ядрени физици, инженери и писатели. Ние нямаме нужда да купуваме култура. Имаме си. Имаме корен. Трябва да се държим много здраво за него. Това е особено важно за децата. Когато прочетох "Аз, грешният Иван" от Н. Светлев, направо се почувствах горд, че съм българин. Книгата отмина в мълчание. Непрекъснато препрочитам Елин Пелин. В неговите думи е съхранен езическият дух, съхранени са обредите. Символите са запазени. Дървото, земята, водата, огънят. Мисля, че тук е ролята на литературните критици. Убедителният анализ е заразителен. Литературата трябва да бъде представена интересно, не сухо.

- Какво си оставихте от детството?

- Чувството за тайна. Чувството, че този свят не е толкова прост и явен. Продължавам още да търся тайни. Лошото е, че в днешния свят тайните са черни. Голям скептик съм в реалния живот.

- Как вижда човека един фантаст?

- Когато изгоряла Вавилонската библиотека, всъщност се запазила, защото била от глинени плочки. Археолози открили името на завеждащия библиотеката на една такава плочка. На друга открили същото име, но човекът тогава бил обикновен писар-чирак. Това е човекът. Две плочки. Целта на човешкия живот е да си оставим следата върху другите. Имената на подпалвачите на библиотеката не са останали. Моралът малко по малко променя света. Моралните хора стават повече, но по-слаби. Неморалното малцинство събира сили.

- Човек се прибира във фантастичния свят, за да избяга от реалния.

- За мен не е така. Не е бягство от бита. Навярно не съм пораснал. Да съм фантаст ми е в кръвта.

- Какво искате да кажете на хората?

- На хората? На всеки човек бих казал: Ако не съм ти сторил добро, то е, защото не успях. Защото съм слаб като теб.

Любомир Николов е написал: "Съдът на поколенията", "Къртицата", "Червей под есенен вятър" и "Десетият праведник". Негов е разказът "Гребенче за таласъма", по който е направен телевизионен филм. Има голямо желание да пише детски приказки и пише. Проблемът е в издаването, защото заради авторските права у нас няма интерес към авторски приказки. Ако имаше нужния интерес, всеизвестният "Утрешен вестник" щеше да се появи у нас седем-осем години преди телевизионния сериал, и то с много по-интересен сюжет. Името на автора му - Любомир Николов. Той обича децата, отнася се с тях като с чудо. Обича хората и им създава светове, в които да живее и да се вълнува човешкото им въображение.

В един от романите на Макс Фрай има един любопитен вариант: Някъде, в един свят, който е толкова близко, че не се вижда точно поради тази причина, съществува библиотека. На нейните рафтове стоят подредени всички ненаписни книги. От време на време някой успява да попадне в този свят, да влезе в тази библиотека и да прочете някоя от тези книги. Тогава той открива, че всичко в тях вече се е случило. Вече се е случило това, което още го няма. И изобщо защо наричаме тези неща фантастика? Не е ли това неслучилият се случен живот? И защо наричаме тези автори фантасти, когато те са едни обикновени виждащи невидимото. И когато някой от тях каже: "Възпявам електрическото тяло!", не си и помисляйте, че говори за роботи. Той просто обича човека по друг начин.

Българската литература

© 2001 Литературен форум