Литературен форум  

Брой 4 (488), 29.01.2002 - 4.02.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Стефан Гечев

В "Кръстното дърво" и "Преображения" образованият читател разпознава пресъздаване на две от величествените теми в старобългарската литература - "Повест за кръстното дърво" на поп Йеремия от Х век и "Слизането на Христос в ада" - епизод от Епифаниевата хомилия или от Никодимовото евангелие - два апокрифа от VI век, преведени у нас по различни сведения в периода X-XIII век.

Защо споменаваме тази предистория? По две причини. Първата е, че срещу Стефан Гечев с десетилетия бяха натрапвани регионални настроения (които добре се сработваха с комунистическия класово-партиен подход), че той е космополит, чужд на българските литературни корени. Втората е, че в новата българска литература след 1878 година не се намери друг автор, способен да подхване великолепното апокрифно наследство. В сръбската литература такива начинания имаше. Стефан Гечев е единственият, който загреба в неговите дълбини, за да му даде самостоятелни творчески решения, да го извади до висотата на новото време. С една дума - тези две притчи, както и други творби на Стефан Гечев, като неговия цикъл поеми "Из проповедите на поп Богомил" ("Поезия", 1990) създават липсвалата досега по-съществена връзка между образността на старобългарската литература и съвременния литературен процес. При това с много голяма свобода на пресъздаването.

В това ни убеждава неговата версия на "Кръстното дърво". В повестта на поп Йеремия - Христос, който учи орача да оре, носи една светла и мека утопия за слизането на царството небесно сред обикновените хора, сред техния живот, дори в бита им. Кръстното дърво е придобило най-смирената си функция - функцията на ралото. Завършил е епосът на Голготата. Възкресението Христово е вдигнало Божия син не над хората, то го довело сред тях като непосредствено присъствие. Така творбата на поп Йеремия е привлекателен български мит за окончателна Христова победа на земята.

В "Кръстното дърво" на Стефан Гечев е нагнетено голямо напрежение, със сурови превратности, разсичащи мислите и тялото на днешния човек. След като става ясно, че не Христово просветление, а нова развала е завладяла "хората в тези области" (тоест човечеството в началото на XXI век) до такава степен, че те са в процес на самоунищожение (какво друго са регионалните войни, атентатът от 11 септември 2001 година), то разпятието следва да им се поднесе отново. Но така, че да ги сплаши, да сломи упоритата им корупция. Истината идва не като благодат, не като хирургическа намеса, а като удар с брадва. За да се отсекат и отделят здравите места от трупното състояние, в което е изпаднало това общество.

Вероятно така ще изглежда нещата, ако лечителят идва от вън като немилостив пророк от Стария завет, носещ наказание и огън.

В "Преображения" Стефан Гечев все още е оставал шанс хората да бъдат спасители на самите себе си. Това е вариант, резониращ по-скоро с Новия завет. Тогава техните деяния, голяма част от които са чудовищни картини, които смразяват и физически нараняват, ще се обърнат в образи на възвръщане към човешкото. Адът, който хората формират с постъпките си и с лошите си стремежи, ще се преобразува във все още несъразмерни, но укротени фрески на връщането към нормалното общуване и добротата. Адът - това сме ние със злото у нас. Възкресението - пак ние - с доброто, което ни е било вродено, а след това пратено отново. Носим го в себе си, видели сме го и сме го изоставили.

Затова можем да кажем, че "Кръстното дърво" и "Преображения", макар съдържащи трагична интонация, оставят врати за изход. Дали това ще бъде новата назидателна голгота, която периодично ще подхваща някого от самоуверените и преситени герои на днешното време, или ще бъде слизане в ада на собственото подсъзнание, за да се опита човек там да повали извращението и злото - тези възможности все още са в кръга на нашия избор. Ако не го направим, ни чака другото - катастрофата, предизвикана от нас, с която Космосът (на старогръцки значи и хармония) изхвърля, анулира погрешното развитие, отклонението.

Георги Василев

Публикуваният текст е предоставен от съпругата на автора Кръстина Гечева (Б. ред.)

Кръстното дърво

 

Нямаше да му обърна внимание, ако не беше застанал под онова дърво. То беше сравнително ниско, дебело, с два клона от двете страни. Отдалеч приличаше на разлистен кръст. Под него стоеше той. Висок, слаб, с полукъси панталони, раирана фланелка и дълги мустаци, извити накрая. На меката следобедна светлина ми се стори много подозрителен. Още повече като видях, че се опитваше да изкачи с въже, метнато на единия клон, тъмнокафяв чувал. Втори лежеше на земята. Аз съм любопитен човек, макар че неведнъж съм си изпащал, не се отказвам от това мое хоби. Благодарение на любопитството и нюха си, неведнъж съм разкривал контрабандисти и мошеници. Живея до самата граница с другата държава, но точно тук не съм идвал друг път. Затова не бях виждал и това дърво.

Когато онзи забеляза, че го наблюдавам, спря да дърпа въжето и чувалът падна на земята. Това беше още по-подозрително. Приближих с решителна крачка. Застанах пред него и, като посочих с пръст чувала, запитах строго:

- Какво има вътре?

Непознатият се усмихна - краищата на устните и мустаците му се вдигнаха леко.

- Проверете - каза той.

Чувалът беше тъмносив, чист, с неравномерни издутини. Отгоре беше завързан с въженце. На пръв поглед - нищо подозрително и тъкмо това ме обезпокои. Приближих се. Онзи отстъпи две крачки. Наведох се и като хвърлих намръщен поглед към човека, развързах бавно чувала. Разтворих го внимателно. Погледнах вътре. Обзеха ме тръпки на ужас: най-отгоре - една отрязана глава. До нея - две отрязани ръце. Главата беше на мъж с рядка брада и смирено прихлупени очи. Никаква кръв. Ръцете - с ръкави на риза. Обърнах поглед към човека. Все така полуусмихнат, той беше вдигнал ръката си над мене, в нея стискаше остра брадвичка.

Спаси ме моят невероятен рефлекс. Отдръпнах се и се затичах с всички сили. Тичах с бързина, която учуди самия мене. Защото след минути се намерих в покрайнините на близкия град, отстоящ на десетина километра от мястото на ужаса. Спрях, когато пред мене се изпречи полицай с мотоциклет.

- Престъпление! - извиках. - Тръгвайте бързо!

- Какво престъпление?

- Най-жестоко убийство!

- Къде?

- Карайте, ще ви покажа! - И скочих на седалката зад него. Той потегли с голяма скорост. Като стигнахме на известно разстояние от онова кръстно дърво, видях, че човекът стоеше още там. Двата чувала също.

- Виждате ли тези чували? В тях има нарязани на парчета хора.

Полицаят слезе и се упъти към човека.

- Внимавайте! - предупредих го аз.- Той е въоръжен с брадва. Полицаят извади пистолет и се приближи до онзи. Бях далеч и не чувах какво говореха. Видях, че полицаят отвори чувала, погледна вътре, мушна ръка в него, отвори другия, направи същото. После се обърна към мене и извика да отида при тях.

- Не сте добре със здравето - каза полицаят.

- Нервите ви не са наред. Погледнете сам.

- Той разтвори чувала.

- Какви ги дрънкате за някакви насечени трупове? Погледнете!

Погледнах. В чувала имаше нагънати стари дрехи, разноцветни мъжки ризи и костюми. Бръкнах дълбоко. Само дрехи. В другия чувал същото, двамата ме наблюдаваха - човекът със съжалителна усмивка, полицаят - с присъщата му строгост.

- Това....това е невъзможно! - извиках.

- Видях с очите си. Трябва да е скрил другите истинските чували!

- Къде? - запита полицаят, като се огледа наоколо. - Покажете!

- Може...може да е фокусник - извиках отчаяно.

- Очевидно не сте добре - поклати глава полицаят.- Съветвам ви да се консултирате с лекар.

- Защо тогава искаше да ме убие...с брадвата? - продължавах да се защитавам безнадеждно.

- Каква брадва? Имате ли брадва? - обърна се той към човека с мустаците, който все така полуусмихнат обърна джобовете си.

- Ясно - каза полицаят. Той извади от джобчето на куртката си бележник, написа нещо и ми го подаде.

- Малка глоба за фалшиво алармиране на органите на реда.

Бях толкова объркан, че дори не протестирах. Платих глобата. Полицаят отдаде чест и запита не искам ли да ме отведе с мотоциклета. Бях готов. Но онзи с мустаците сложи ръка на рамото ми и каза с мек проникновен глас:

- Останете за малко, ако обичате, дължа ви обяснение.

Може би поради гласа се съгласих, преди да помисля, може би заговори и любопитството ми, за което стана дума в началото. Кимнах и, като се почувствах изтощен от емоциите, приседнах на един голям плосък камък под дървото. Човекът ме загледа с черните си очи, които (едва сега забелязах това) бяха големи и излъчваха странна сила.

- Ти попречи да извърша моето добро дело - каза той бавно. -Защо ти трябваше да се намесваш?

- Какво добро дело? - запитах учуден.

- Хората в тези области - той направи широк кръг с ръка - са станали безбожници. Безверници. Това ги е увълчило, защото нямат вътрешен закон, а от външния не се боят. За да ги вкарам в правия път, трябваше да им дам един светец. И едно чудо. Открих един, почти светец. Донесох го тука в чувала, за да го разпъна на това кръстно дърво. Виждаш го, то е кръстно дърво, единствено в цялата област. Щях да му вдъхна почти вечен живот.

- Но ти го беше насякъл! - възпротивих се аз.

Той кимна.

- Разбира се. Виж дървото: можех ли да го разпъна на тези огромни клони, ако беше цял? Нямаше и да го забележат. А така, като го прикрия отчасти с листата, щеше да изглежда огромен като бог. И хората щяха да се стичат тука, да му се покланят, да се страхуват и да се радват. Щяха да повярват в него, а вярата особено в чудото, прави хората страхливи, то значи - по-добри. Щеше да ги предпази от самоизяждане. Разбираш ли какво направи като се намеси във висшия план? - Той замълча и продължи да ме фиксира така, че усетих как се вцепенявам бавно. - Затова сега ще трябва ти да заемеш неговото място.

- В какъв смисъл? - разтревожих се аз.

- Ще те разпъна вместо него. - И той се усмихна кротко.

- Но аз...аз не съм свят човек, като онзи!... Защо?

- Щеше да е по-справедливо да си. Но кръстното дърво, надявам се, ще те освети малко. Главното е хората да дойдат тука, да видят един огромен човек разпънат, но жив, пред когото ще изразяват молбите си и той понякога ще ги задоволява. Не ти си важният, а вярата, която ще вдъхва твоето чудо. Предполагам знаеш, че светите хора са ставали светци, след като са изтърпявали мъчения за вярата. И ти ще станеш като тях. Наистина, не познават житието ти и толкова по-добре. Те ще ти измислят житие и то ще стане за тях свещена книга. А като те виждат жив, макар и разпнат, ще се надяват, че с тях може да се случи същото - да получат вечен, макар и разпнат живот. Ако, разбира се, се удостоят чрез благочестие.

Слушах без мисъл, цял изтръпнал от ужас и надежда.

- Ще станеш нещо като малък местен бог - продължи човекът (човек ли?), като продължаваше да ме фиксира със силните си очи.

- Само да не започнеш да си представяш, че това е твоя заслуга. Не заслуга, наказание. Е, - завърши той - ако го изтърпиш с достойнство, може да има и за тебе реална надежда. Той се изправи. Тялото ми се отдръпна и без да знам защо, легнах на камъка по гръб. Той се надвеси над мене. В ръката му блестеше брадвичката.

Българската литература

© 2001 Литературен форум