Литературен форум  

Брой 5 (489), 5.02.2002 - 11.02.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Морис Фадел

Реторика и разбиране

 

Книгата "Алегории на четенето"1 откроява една промяна в творчеството на Пол де Ман, както в концептуално, така и в методологическо отношение. Тя е свързана с обръщането към реториката. Макар че нейното начало не се корени в книгата. Промяната като че започва с есето "Реториката на темпоралността" (The Rhetoric of Temporality), писано през 1969, и поместено във второто издание на "Слепота и прозрение"2.

Първото есе в книгата - "Семиология и реторика" (Semiology and Rhetoric) - заема по-особено място в сравнение с останалите текстове в "Алегории на четенето". Докато те са посветени на конкретни литературни текстове и са силно ангажирани с техниките на анализ и четене, "Семиология и реторика" е загрижено повече за "по-общите", теоретични въпроси, свързани с тези изследвания, или както Де Ман казва - за "резултатите".

Де Ман се концентрира върху понятия, "стари като света" (old as the hills), както ги определя: граматиката и реториката. Той разглежда два типа отношения между тропологичното и граматическото ниво на езика. Де Ман нарича тези отношения "реторизация на граматиката" (rhetorization of grammar) и "граматизация на реториката" (grammatization of rhetoric). "Реторизацията на граматиката" е представена чрез изследване на структурата на реторичния въпрос. Той за Де Ман осъществява странно засрещане на реторичен и граматически елемент. Като синтактично построение, реторичният въпрос несъмнено притежава чертите и би трябвало да бъде разпознат като въпрос. Но на равнището на "фигуративното" или "преносното" си значение той отрича статуса, който синтаксисът му дава. Езикът утвърждава не само като възможни, но и като правилни както синтактичното или граматическо и буквално четене на въпроса, така и неговото разбиране в ролята му на реторическа структура. Бихме могли да четем въпроса и като въпрос, и като не-въпрос. Но това двойно право не ни изпълва с увереността, която отвежда към решението, действието. Напротив - решението е проблематизирано, разколебано от вероятността да попадне в грешка: грешим при положение, че определим реторичния въпрос като въпрос, както и ако го отхвърлим като такъв. Обаче тези грешки не са нещо изцяло погрешно, което подлежи на бързо и ефективно отстраняване. Те съдържат истини, в известен смисъл те са правилни, защото се диктуват от спецификата на реторичния въпрос, който пита и не пита едновременно и, следователно, не е редно да издигнем едното над другото.

Объркването се засилва и от възможността, към която, впрочем, води анализът на Де Ман на реторичния въпрос, че не е дотам сигурно дали буквалното и фигуративното значение са ясно различими. Което извиква заключението, че граматиката и реториката може би не са езикови полета, между които е налице непреодолима граница, а напротив - те незабележимо се преливат едно в друго. "Да се разграничи епистемологията на граматиката от епистемологията на реториката, е обезкуражаваща задача" - пише Де Ман. Но преливането не е плавно. Граматиката и реториката не образуват цяло. Структурата на реторичния въпрос произвежда значения, които не съвпадат и изискват да се поставят помежду им делитбени линии. Линиите обаче не са стабилни, те се изплъзват.

До същата ситуация се стига и при "граматизацията на реториката".

И тъкмо това парадоксално, неуловимо различие, което и не е, и е различие, е сякаш собствено реторическото за Де Ман. Реториката за него не е толкова някаква специфична езикова област, както традиционно се разглежда от древността насам. Тя е мястото, където езикът ни въвлича в изглеждащото за нас безкрайно преобразуване и деление на своите съставки, върху което не можем да въздействаме.

Ала къде е това "място"? Локализирана ли е някъде реториката? Как да я разпознаем? В "Съпротивата срещу теорията" (The Resistance to Theory) - есе, невключено в "Алегории на четенето", но свързано с проекта на книгата - Де Ман се връща към средновековния модел на "тривиума", представящ изучаването на езика като отдадено на три дисциплини: логика (или диалектика), реторика и граматика. Моделът е избран неслучайно. Той е изходната точка, от която тръгват съвременните подходи към езика. Анализът, който осъществява Де Ман на модела, показва, че отношенията между елементите, които го изграждат, не са никак безпроблемни. Виновна за това е реториката. Ако "граматиката е в служба на логиката, която от своя страна дава път към знанието на света" (grammar stands in the service of logic which, in turn, allows for the passage to the knowledge of the world), то реториката подрива този "път" (passage). Тя въвежда дисонанс между езика и света, разколебавайки референциалността. Както в случая с реторичния въпрос, който, с неразрешимото за нас противоречие между питането и непитането, което носи, не дава възможност да напуснем езиковостта и да се обърнем към сигурното присъствие на нещата. "Проблемите изникват едва когато вече е невъзможно да се пренебрегне епистемологичният натиск на реторическото измерение на словото..."3

Ако реториката поставя препятствие пред референциалността, ако тя не позволява да напуснем лесно езика или да го разглеждаме като прозрачна ципа, която можем всеки удобен момент да повдигнем и да погледнем към действителността, то тогава нейното място е мястото, което езикът заема сред останалите събития в нашия свят. Реториката за Де Ман е събитието на езика, тя го дефинира, тя е неговата последна и решаваща идентичност. Казваме, че има език, че той ни се случва тогава, когато се изправяме пред неочакваното и стряксащо, неконтролирано от нас трансформиране на иначе познатите и постоянно съпътстващи ни езикови елементи. Тогава долавяме, че той е нещо, което малко или повече е друго по отношение на нас.

Реторическият инструментариум има своите стабилни традиции в науките за езика и е добре проучен и разработен. Де Ман обаче го подчинява на цел, на която той едва ли е служил до този момент: да се раздели езикът от човека. Реторическият анализ при него не достига не само до разпознаването, описанието и класификацията на реторическите структури в езика. Той изследва и спецификите на взаимодействията между тях и останалите езикови елементи. Както е при реторичния въпрос, тези взаимодействия съвсем не се характеризират с хармоничност и безконфликтност. Те не са единодействия. По-скоро те определят наличието на постоянно противоречие: между референциалното и нереференциалното измерения на езика.

Мислим референциалността като отношение между език и свят. В разбирането за свят включваме нещата, които езикът обозначава: масата, назована с думата "маса" или прозорецът - с думата "прозорец". Но някак сред този кръг от неща не сме толкова склонни да поставим и себе си. А от гледна точка на езика не сме кой знае колко по-различни от масата или прозореца. Подобно на тях, човекът е наречен с думата "човек". Ние сме част от света, с който езикът е свързан чрез референциалните си функции. Референциалността определя езика като явление без същност. Тя го представя като назоваване на нещата, което му позволява да служи като посредник между нас и действителността.

Реториката внася съмнение в тази традиционна и труднопреодолима представа. Тя проблематизира референциалността в нейния двоен аспект: като връзка както между езика и обкръжаващите ни среди, така и между езика и нас самите. Това я превръща в елемент, който дава специфичност на езика и го изважда от второстепенната и безлична роля на медиатор. Чрез нея той става нещо осезаемо и забележимо, различимо. Реториката е достойнството на езика, неговата собствена енергия и сила.

Но - ако отидем по-нататък - реториката за Де Ман не само определя различието на езика и извънезиковия свят. Дотолкова доколкото в езика тя съжителства с референциалната функция, реториката е и различието на езика със себе си. Конфликтът между нея и граматиката, изразен в структурата на реторичния въпрос, показва това. Де Ман не съобщава кой е победителят в него. Битката е еднакво разрушителна както за граматиката, така и за реториката. Тя характеризира спецификата на езика. Чрез нея той се разкрива като непритежаващ стабилна идентичност. Ако реториката би могла да служи като аргумент, че езикът има идентичност, то тя се оказва непрекъснато разколебавана от граматиката. Езикът е едновременно медиатор и немедиатор между аза и другите, хората и света. Той е и не е човешка реалност.

Подкопаването на връзката между езика и света е често тематизирано от коментаторите на "Алегории на четенето". Но някак встрани остава другата, която всъщност е част от същата, централна тема на книгата - поставянето под въпрос на връзката между човека и езика. Още повече, че представянето на езика като несъвпадащ с феноменната среда не е кой знае колко оригинален ход. Това е едно "общо място" в езикознанието, философията и литературознанието на ХХ в.

Не бихме твърдяли, че същото е валидно и за поставянето на различие между езика и човека. Изказването, че езикът не принадлежи на хората, от мнозина днес би се възприело като глупост. То засяга болезнено самолюбието на аза на модерния, конституиран от Просвещението субект и нанася дълбока нарцистична рана. Макар че за религиозния човек то не е никак притесняващо. Дарът на езика е дар от Бога.

Но как става мислима другостта на езика? Как се осъществява срещата с нея? Две изречения в "Семиология и реторика" ни доближават до отговорите на тези въпроси: "Граматическият модел на въпроса (има се предвид реторичният въпрос - бел. моя - М. Ф.) става реторичен не когато имаме, от една страна, буквално значение, и от друга, фигуративно, а когато е невъзможно да се реши посредством граматически или други езикови средства кое от двете значения (а те могат да бъдат пределно несъвместими) взема връх. Реториката радикално отменя логиката и разкрива шеметни перспективи за референциално отклонение."

Тук е събрано всичко, казано до този момент за реториката. Тя не формира отделно и различно от граматиката и логиката, т. е. от действието на референциалната функция поле в езика. Тя е точката, в която граматиката и логиката вече не могат да бъдат ефективни, но те не биват отменяни напълно от фигуративния потенциал, а се оказват в невъзможност. Реториката е областта на невъзможното в езика. Именно то е и нечовешкото в него. Човекът се сблъсква с нечовешкото в езика, когато е непосилно за него да реши дали буквалното или фигуративното значение "взема връх". Думата "решавам" тук е синоним на думата "разбирам". Ние се срещаме с невъзможното в езика, когато не можем да разберем езика.

Разбирането е най-интимната връзка на човека с езика. Езикът е наш, защото го разбираме. Да научиш някой непознат език, означава да се научиш да го разбираш. Реториката прекъсва разбирането. Тя прави езика непознат за нас. Тя е "мястото", където езикът и човекът се разделят.

Разбирането е волеви акт. За да разбираш някого или нещо, е необходимо да искаш да го разбираш. Реториката спира както тази воля, така и другата, важна за модерната европейска култура, особено що се отнася до нейните политически редове, воля - волята за власт. Реториката превръща езика в неподатлив за нашите опити да го пленим и колонизираме. Коментаторите на т. нар. "деконструктивизъм" често сочат като предходник на направлението Ницше. Поне що се отнася до Де Ман, ако той въобще може да бъде определен като деконструктивист, това не изглежда коректно. Неговият анализ на реторичния въпрос, както в редица отношения и останалите анализи в "Алегории на четенето" и по-късното му творчество, на езикови и литературни явления показват негацията на волята за власт, те са критика на нея. Реториката е инструментът, чрез който се разкрива тази негация. Ако Ницше е авторът, чрез когото се обозначава повратът към деконструкцията, то Де Ман е бил отвъд нея в момента, когато са го разпознавали като един от бащите й.

 


1 Paul de Man. Allegories of Reading: Figural Language in Rousseau, Nietzsche, Rilke and Proust. New Haven/London: Yale UP, 1979. У нас книгата е издадена през 2000 г. от ИК "Критика и хуманизъм". Превод: Димитър Камбуров, Ина Мерджанова, Катя Лазарова. Редакция: Димитър Камбуров. Цитатите на български от книгата са от това издание.горе

2 Paul de Man. Blindness and Insight: Essays in the Rhetoric of Contemporary Criticism. 1971. 2nd ed. 1983. Mineapolis: U of Minnesota P.горе

3 Цитат по българския превод на "Съпротивата срещу теорията", направен от Радка Маргаритова, сп. "Литературна мисъл", кн. 3, 1994.горе

Българската литература

© 2001 Литературен форум