Литературен форум  

Брой 6 (490), 12.02.2002 - 18.02.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Изборът на Мария Станкова:

Красивият гърбав

 

Много отдавна не бях срещала това възрожденско опиянение от думите и този чисто литературен подход към фактите както в есетата на Красен Камбуров. Есето – най-кратката форма в литературата, е носител на информация и ясно изразена авторова позиция. То може да бъде изградено само ако есеистът е мисловен и съзерцателен тип човек.

Срещнах се с Красен Камбуров в Националния литературен музей. Впечатлението ми е, че е самотник, единак, че има отношение към красивото, че го търси дори на най-непривични за красотата места, и го намира. Неговата сила е в тълкуванието на изкуството.

Много отдавна не бях срещала човек, неохулващ историята ни, а осъзнаващ трагизма на събитията в нея. Трагизмът на историята на един народ според Красен Камбуров е основата, базата за национално самосъзнание. Негово лично огорчение е фактът, че за ослепените Самуилови войници един народ мълчи. Докато си припомнях наученото в училище, схванах, че Красен е прав и че това наистина не са били белобрадите старци от картината в учебника по история. Това наистина са били момчета, млади мъже, и че наистина хиляди животи са били отдадени на унизителна обреченост - в името на какво? По-късно, обсебена от човешките си фобии, съвсем се оплетох във въпроса: В името на какво изобщо човек извършва нещата си за извършване? И дали това, което всички мислим, че е предопределеност, не е само някакъв биохимичен импулс? Нещо като налудничавата миграция на пъстървата?

Всъщност имах съвсем друга цел при срещата си с Красен Камбуров. Исках да говорим на тема: Защо реката тече надолу? Исках да разнищим поведението на водата. Щеше ми се да застанем в позицията на камъка, който е принуден да понася непрекъснато мокрене.

До камъка така и не стигнахме. Обектът на това представяне е достатъчно интересен сам по себе си.

Красен Камбуров е роден през зимата, в Пловдив. В самото му име е заложено противоречие: Красен (красив), камбур на турски означава гърбица. И да живее с противоречията си му е даденост. Той е зимен човек, но не студен. Има пороци, уважава ги и се бори с тях. Отношението му към миризмите силно се влияе от настроението. Смята, че гладният предпочита не уханието на роза, а на родопски гювеч. Една дама пък, не е желателно да вони на кюфтета и пържен праз. Той не би могъл да приласкае единствено риба или влечуго, но към другите животински видове изпитва симпатия. За него орехът е по-голям от човека. “На един крак и на едно място, а колко работа върши! Дори сянката му е винаги благодатна, за разлика от човешката. Сянка за обет и моление.” Не мисли, че добродетелите могат да се степенуват по ранг и почетност. Човек не може да притежава само една добродетел. Има ли една, има още десет. Добродетелите не са вадемекум. Те нямат имена. По същия принцип са свързани и пороците. Но най-кобното човешко чувство е чувството за недосегаемост, защото то самo се овластява за всички други мерзости и особено за главната – да внушава методично чувство за вина. Ако го попитате коя съдба му се вижда най за окайване, той ще ви отговори: Като изключим физическата инвалидност – непрекъснато неудовлетворените амбиции.

Той има ясна формулировка и за щастието, защото е имал щастливи мигове, но е категоричен, че няма най, няма степени. Щастието е понятие без множествено число. Както и независимост. Понякога поетите са безпричинно-безпризорно щастливи за ден–два, така вероятно са щастливи смахнатите. Не вярвам в дълготрайното, уплътнено щастие. Но знае ли човек?

- Тогава какво е тъгата?

- Тъжното на тъгата е, че се превръща в навик.

- Освен с тъга и щастие, човек живее и с надежда, с приятелства.

- Мисля, че съм нужен на определен тип хора, ако щете, дори полезен. Затова и се надявам да ме разберат – пряко моите чудачества. А за приятелството... бедата е, че тъкмо честните приятели често са неинтересни като хора, а онези, с които изживяваш най-дръзки мечти и вълнения – те могат да те предадат.

- Какъв човек е един поет и есеист извън творчеството си?

- Случвало се е да бъда и слаб, и инертен, и объркан понякога. Правил съм и грешки от морално естество. За един качествено сътворен грях, обаче, навярно не съм достатъчно силен. Донякъде се утешавам, че грешките не са били умишлени, а импулсивни. Не съм осмислил дадена ситуация, прибързал съм и съм сгрешил. Абсолютно съм лишен от таланта на коварството, а е добре човек да има малка доза и от този талант. Не е парадокс, факт е, че мнозина от най-великите хуманисти са го притежавали. Комай единствен Христос минава без него.

Красен Камбуров се чувства най-добре много рано сутрин и след залез слънце, когато птиците шепнат в дърветата. Омаян от нощта, бърка лунния диск с НЛО, губи броя на звездите. Без луната на небето, светът губи своята женственост. Той е поет. За него е естествено да не е суетен. Трескав и напрегнат е. Дребните неща могат да го изхвърлят до ръба на истерията. Сънят на неговия разум ражда кошмари. Будността на неговото подсъзнание – лица. Никога несрещани, мълчаливи лица, започващи от бездната като искри, нарастващи, връхлитащи и спиращи точно пред разума. Той е есеист. Сериозните предизвикателства на живота посреща хладнокръвно. Подхожда му да няма памет за злото. Дори жестокостта е тема за философски размисли. Той е мислещ човек. Във великите личности на човешката история съзира мита, а митовете могат да бъдат харесвани. От позицията на мит, всяка личност е носител на съдбовност. Най-дългата дума в българския език според Красен е човеконенавистничество. Тя произлиза от “човек”. Той обича човека, без разлика на род и религия, обича човека повече от човечеството. Обича човека като пейзаж, като панорама, а вглеждането в подробностите от този пейзаж е въпрос на професионалния нагон на човеколюбеца.

Той няма кумири, но е респектиран от чутовната мисловна сила на Ломоносов. Чете класиците, но дори и едно писано слово да не остане, Андерсен стига за оправданието и самосъхранението на човека. Би изпил чаша вино с Дебелянов, защото са си близки като емоционалност. Винаги е в настроение да слуша джаз. Може с часове да се вглежда в хладния, сребрист колорит и немногословна композиция на старите нидерландски майстори.

Красен Камбуров не обича чешитите. Не обича перченето. Не харесва позите от рода на: вижте ме, аз съм човек на духа, затова ми е позволено да шутовствам на публични места и да ви дразня вас, ахмаците! И ако има девиз (а девизът предполага подчинение), то предпочита да се подчинява на девиза ВСИЧКО Е ЛЮБОВ!

Единствен творец за него е природата. Съвършено творение: Мъжът-Бръмбарът-Кленовият лист-Жената-Смолата-Раковината. Иска да изброди с лодка великите сибирски реки, би му било по-леко, отколкото движението сред човешкото общество. Сред хората Красен се движи мъчително. Чувства, че ги напряга, усеща, че ги дистанцира. В действителност той е един притеснителен човек, носещ своите страхове, свянове, неудовлетворености и самообвинения. Рядко споделя.

Тук наистина мога да потвърдя, че трудно говори за себе си. По-охотно говори за работата си. Трябва съвсем откровено да призная, че не успях да изчета всички есета, които поисках да ми предостави. Надцених се. Неговите думи трябва да се четат бавно, да се вниква в символиката и подтекста. Красен Камбуров няма премълчана позиция. Той е издавал във всички издания на периодичния печат. Сега издава само в “Септември” и “Пламък”. Има три пиеси. Стихосбирката “Дати”, поеми (издадена поемата “Великден”) и едни съвсем в стила танка кратки форми, събрани в “Полтъргайст”.

Разхождам се с младия Бо Цзюи

в синееща утром Бояна.

Бо както винаги спря до платана –

аз от незнание –

до камъка.

Отдавна-отдавна гледам звездите.

Нищо не ме е направило повече българин

и повече нищо – скиталец.

Страшно е само

додето го кажеш.

 

Красен Камбуров вижда света скулптурно, като зърнест мрамор, но го изразява живописно. Той е от хората, които битът не може да подчини. Отдаден е всецяло на вътрешната си потребност за работа. И работи. Сборникът му с есета “Архангелът литва над “Графа” е чудесно представен от Анани Стойнев.

Аз не съм литературен критик и целта на това представяне не е анализ и критика на творчеството на Красен Камбуров. Моята цел е човекът–творец. И въпреки тези уговорки, не мога да не споделя в редовете, отредени за културата на четенето, че това, което човешката мисъл може да постигне и да ословеси, не би могло да направи нито едно човешко творение. Искам да кажа, че в самото начало на сборника есета има едно “Антично въведение”. То започва от простия факт, че словесността е изместена вече и не е една от основните нужди на човечеството. Преминавайки през античните мисловни схеми и модели, през ренесансовите и буржоазните, преминавайки през културата на вековете и имената, Красен достига до разколебания морал - следствие на научните революции, достига до апокалиптичната идея за изчерпаност на вида. На нуждата му от култура. Звучи песимистично и страшно, но времето доказва правотата му. А всичко е започнало някога с огромната нужда някой да съобщи някому някаква вест. Добра или лоша, вестта е подтикнала към думите. После този някой поверява словата на “тревожен” гълъб и ето го божествения произход на началото. Слова, пренесени през пространството. Крилати думи. Безпределна човешка мисъл.

Дано остане нуждата от нея.

Българската литература

© 2002 Литературен форум