СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

Геновева Бофис
Виена

Българите и светът

Иска ми се да започна с този цитат от български ежедневник:

"Домът „Витгенщайн" във Виена, където е Българският културен център, се руши, пише хамбургският в. „Ди Цайт". Дворецът, построен през 20-те години на миналия век по планове на философа Лудвиг Витгенщайн, тъне в разруха, мръсотия, мухъл и плесен."

И да продължа с констатацията, че в момента се руши и българският език. И най-страшното: опитваме се да скъсаме всички връзки със света. По-нататък обосновавам тези тъй тъжни констатации.

Приятно или не, българската култура принадлежи към тъй наречените "малки култури". Първо, защото българският не е четвъртият език в света след френски, английски и испански. Второ, защото все още не сме родили нашия Шекспир, нашия Виктор Юго, нашия Гогол или Толстой. Трето, защото още не сме си построили нашата "Миланска скала". Мога да продължа, но смятам, че тези аргументи са достатъчни.

И въпреки това всички, занимаващи се с литература знаят имената на Цветан Тодоров и Юлия Кръстева, но те, уви, не са у нас. "И слава Богу!" Ще въздъхнат повечето. "Но все пак си имаме и ние редица известни критици", ще ми възразят други. И тук стигаме до наистина болен въпрос. В търсене на материали за творчеството на Станислав Стратиев изчетох многобройни отзиви, рецензии, критически статии. Всъщност трябваше отново да препрочета всичко, което е написал, но без литературната му стойност. Единствената критическа следа за творчеството на автор, който с многобройните усилия на хора, обичащи България започва да бъде познаван по света, както и да се играят негови пиеси, та единствената критическа следа, която открих, беше: "творчеството на Станислав Стратиев е абсурдно, защото и нашият живот е абсурден." Дори да е гениална тази мисъл, по мое мнение тя все пак не е достатъчна за анализ на цялото творчество на известен български автор.

Литературните ни критици влязоха в демократичното общество с един-единствен инструмент - "марксистката теория". Както вече казах, тези, за които тя не беше единствена, напуснаха България. Загубили основния метод за анализ, "социалистическия реализъм", без достатъчно знания, за да четат в оригинал последните теории в тяхната област или без достатъчно желание да проучат какво се пише днес по света, голяма част се задоволяват да преразказват авторовите произведения. Лошото е, че ние също най-често вече сме прочели произведението, което те така добре ни преразказват. Е, благодарение на техните писания можем да започнем да изследваме нашите и техни "хоризонти на очакване" (терминът е на Яус), но кой да го направи като точно това е работата на литературния критик.

Има и знаещи чужди езици. Те пък са обявили война на българския. Може и да са прави. Нали точно заради него не могат да стигнат до световната аудитория. И затова наказват нас, българите. И единствената, която ги чете. Те ни предлагат визия за света, темпорални еквиваленти, континуалност на историята и какво ли не още. Доказателства от този род за убийството на българския език срещаме непрекъснато, затова ще спра дотук.

Третата категория са хора, не само специалисти в областта си, но и по някакви причини обикнали нашата страна без да са българи. Може и да са попаднали в онова Банско селце, горе, най на върха, където селяните те черпят с ракия с последните си стотинки и ти се радват искрено, защото никой българин не смее да се качи чак при тях, а и няма какво да им гледа, нито басейни си имат, нито джакузи, едната немотия... и сърдечността, но от нея каква е далаверата?

Сред тези хора ще цитирам името на Мари Врина. Име, което испанскоговорящите например, за наше съжаление, си нямат. Шанс, който дава възможност на българската литература да прониква на френска земя, въпреки безразличието на посолство, културно министерство и всякакви други институции. Безразличие, породено от високомерието ни, характерно и за много други "малки народи" и "малки култури". Прост факт: френската литература няма кой знае каква нужда да се налага у нас, но Френската Република има нужда от културна политика и по тази причина всяка година по няколко преводачи, почти едни и същи впрочем, се възползват от тази щедрост, за да се опитат да преведат френски автори на български език. Е, след престоя във Френската Република не винаги излиза превод, но това вече не е неин проблем, а проблем наш, български.

Но да се върнем на Мари Врина. Достойнството на преводите й се състои в уважението към културата на източника, в стремежа да се запази тази чужда духовност като й се придаде стойност. Почти на пръсти се броят преводачите, насочени към "източника", не към "целта" на превода, дори когато се превежда от езици като английски или немски на френски. Затова пак ще повторя, че наистина имаме шанс да имаме такъв преводач, такъв приятел в страна като Франция. Вярно е, че "една птичка пролет не прави", но какво ще получим, ако прогоним тази птичка? Време е да осъзнаем, че не големите нации трябва да се интересуват от нас, а ние от тях. Ние сме тези, които трябва да ги накараме да поискат да опознаят нас и културата ни. Иначе ще си останем нация от Нарциси, затворени в кръга на своята великост, за която никой нито знае, нито подозира.