Литературен форум  

Брой 9 (493), 5.03.2002 - 11.03.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Архим. проф. Георги Елдъров
Рим

Вулфила (311-383)

Пограничният просветител

 

"VulfilaТази, прочее, бежанска маса императорът настани, както изглежда, в Мизия, а самия Вулфила толкова високо ценеше, че когато говореше за него, често го наричаше съвременния Мойсей."

Филосторгий,

по Фотий патриарх,

PG, 65, 469

 

Определението за Вулфила-Нови Мойсей се приписва от сънародника му и верски съмишленик от онова размирно време, Филосторгий, на покръстителя св. цар Константин Велики. Ако хронологията на споменатите в текста събития не е изрядна (Константин тогава не е бил сред живите), "обетованата земя" била наистина Мизия, както тогава наричали България.

 

Между история и политика

 

Вулфила, или Улфила, както по-точно предават името му източниците от времето, епископ сред готите отвъд и отсам Дунава около средата на IV в., представлява личност от особено значение за историята на християнската църква в Европа. Подобно на Светите братя той изобретил за своите сънародници готи, и по-общо за всички германски племена, азбука за придаване писмена форма на тяхната култура, като също превел на техен език Свещените писания - първи книжовен паметник на огромната германска литература, наложила се по-късно в света. Гьоте, Кант, Ницше, до Елиас Канети и Гюнтер Грас са негови длъжници на книжния пазар до днес.

По историческа съдба ли, поради специфични качества на духа му ли, или по съзнателен избор и лично чувство за мисия, той се вмества в пограничните пространства на вярата, историята и културата на своето време, оставяйки следа в много направления, кога като защитен насип за своя народ, кога като мост и път към бъдещото развитие на Европа.

Биографията на Вурфила, в общото й разгъване и в специфичните насоки на дейността му, е достатъчно известна от източници, датиращи от периода на залеза на Римската империя и възникването на Византия, когато и християнската църква, напуснала дербите на нелегалното си съществуване сред гонения отвън и сектантски брожения вътре, изпъкваше все по-релефно в обществото, като водещ фактор в историята на европейските народи. Фигурата на Вулфила е застъпена в летописите, оставени от най-известните църковни хроникьори от времето, като сънародниците му готи Филосторгий (Църковна история, книга 2) и Йорданес (Getica, глава 31), както и класиците Сократ (книга 2 и 4) и Созомен (книга 4 и 6). Те оставят за него един образ на апостол и просветител от внушителен мащаб, подобен на този на Светите братя сред славяните, и като тях само маргинално включен в големите спорове на времето, воден единствено от чувството за мисия сред своя народ. Представата за него значително се променя около средата на XIX в., след като в Парижки кодекс бе открито пространно негово житиеописание от Доростолски (Силистренски) епископ Авксентий, негов ученик и приемник сред готите и, по презумпция, най-ценен свидетел за живота и дейността на "апостола на готите". То обаче достигнало до нас, не самостоятелно и пряко, а в рамките на силно пристрастно изложение на еп. Максимин (около 360- след 427), низвергнат заради арианската си ерес, която сега хвърля сянка и върху фигурата на Вулфида.

 

Полугрък

 

Понятието "полугрък" се считало за комплимент, като реално цивилизационно постижение за варварин по потекло, прегазил водите до брега на елинската цивилизация, в състояние да общува с елини и римляни като със свои. То е напълно оправдано по отношение на Улфила. Така нарекли пет века по-късно също третия син на княз Борис, Симеон, след като достатъчно задълбочено се просветил в Магнаурската школа на престолния град Константинопол.

От следващи събития от живота му се предполага, че Вулфила бил роден към 311 г., незнайно къде, но с голяма вероятност в Херсон, днес Крим, тъй като там вече се била настанила важна група готи, сред които и ядро християни, със собствен епископ. Родителите му били потомствени гърци, или поне майка му била такава, отвлечени от Кападокия в Мала Азия, в следствие набег на готите там през 257 г. Предполага се, че баща му е бил вероятно гот с известно положение в обществото им. Името му Вулфила е с явен готски корен - означава "Вълче" (W u ..Lflein). За по-голямо благозвучие гръцките летописци го тушират като Улфила, както е най-вече известен също в западните източници, и под тази форма трябва да се търси в съответните справочници.

Като негов учител се споменава епископ Теофил, участвал в Първия вселенски събор в Никея (325) като представител на Херсонските (Кримски) готи, скрепил с подписа си съборните решения. Той сигурно ще го е посветил както в правоверието, така и в основите на елинската и готската култура. От по-късното развитие на живота му, а и от приписвани му творби, личи, че е ползвал еднакво добре готски, гръцки и латински език, последният тогава все още доминиращ в администрацията на империята, както на Запад, така и на Изток (поне да началото на VII в.).

 

Полуарианец?

 

Времето на Вулфила е белязано от първото голямо разделение на християнската църква, обхванало най-вече източната част на Империята. Поводът бе уточнението, въведено на Първия вселенски събор, свикан в Никея (325), за божественото естество на Спасителя, обявен за "единосъщ" с Отца, както и днес четем в Символа на вярата. На това се противопоставят последователите на Арий (около 250-336), презвитер на Александрийската църква, влязъл в конфликт по въпроса със собствения си епископ св. Александър, както и с дякона му, а от 328 г. също епископ, св. Атанасий Велики (около 296-373), най-известен представител на ортодоксалното никейско учение. Арий, родом либиец, афоресан и низвергнат на събора, е на доживотно заточение в Илирик (приблизително територията на бивша Югославия).

Конфликтът основно се породил на фона на стремежите на християнските мислители от времето да систематизират логично и рационално евангелското послание с помощта на съвременната тогава елинска мисъл. Тя обаче, както се изразява руският православен теолог Гергий Флоровски (1893-1979), не е била все още "покръстена", т. е. изчистена от недостатъците на езическото мислене, присъщи даже на най-възвишената й тогава философска форма, платонизма, и представлявала трайно изкушение за първоначалните християнски мислители да се задвижат по противоречивите пътеки, предложени от неоплатонизма, тогава на особена почит в много църковни среди, особено в Александрия. Отношението на Христа (Слово Божие, Логос) спрямо единния и вечен Бог, изповядван в Библията и възприето като аксиома също от философията, се обяснява от видни християнски представители на тази школа, включително до известна степен и от най-известния сред тях, Ориген (около 185-254), в подчинената му роля спрямо Бога, като негов пратеник или посредник към света и човека, но коренно различен от него по същество. В крайна сметка той е като второстепенно божество в непристоен някакъв християнски пантеон... При Арий положението на Спасителя се признава изрично като това на сътворено от Отца лице с оглед на ролята, за която е предназначен, а не като на същински единороден син Божи, както подсказват евангелските текстове, когато му приписват божествени дела и качества. В по-далечна историческа перспектива арианството предлага едно тълкуване на естеството и на мисията на Христа, доста близко до онова, което ще му припише по-късно ислямът.

Склонни сме наистина да съзрем необичайно сходство между тези две религиозни виждания, арианизъм и ислям, по отношение на Христа. И двете са изключително опростени откъм догми, тайни, тайнства и култ вероизповедания, с еднакво войствено настроени последователи, както ще стане ясно от последвалото развитие на едното и на другото. Стихийното разпространение на арианството сред простолюдието в империята през IV в. и сред варварските народи извън границите й през IV-V в. се дължи немалко именно на тази схематична форма на посланието, дотолкова, че е било възможно да бъде сгъстено в куплетите на подходящ "шлагер", измислен от самия Арий за ефикасното му и бързо разпространение: песента "Талия" (Пир), съставена от самия Арий, текст и мелодия, със строфи, свързани помежду си чрез акростих, за по-лесното им запаметяване и широко устно предаване.

Въпреки противното решение, взето от 318-те Свети Отци на събора в Никея, в присъствието на император Константин, последователите арианци на еретичното становище се опълчват в защита на своите позиции, като временно надделяват в източната част на християнската църква, особено след като самият Константин, както и приемниците му, първо Констант (337-350), а после също Констанций II (337-361) и Валент (364-378) лавират между двете доктрини, с компромисни предложения за помирение между двата лагера. На различни църковни сбирки се предлага размиване на твърдото понятие Христос, единороден Син и Слово Божие, "единосъщ" с Отца, чрез други: че е " подобно същ", или просто "подобен" на Отца. От което пък следват нови разцепления сред последователите на едната и на другата страна.

Точно тогава (340-341), когато партиията на арианите е най-силна в империята (337-361), Вулфила се появява в Цариград начело на готска делегация за уточняване отношенията на своята нация с престолния град, когато там, за нещастие, управлява църквата видният представител на арианството Евсевий Никомидийски, съученик на Арий при Лукиан Антиохийски (+312) и човек с голямо влияние в двореца (лично кръстил Константин на смъртното му легло през 337 г.). Освен всичко друго сторено и получено при това посещение, Улфила е хиротонисан от същия този Евсевий за епископ готски и приемник на починалия първи техен архиерей Теофил. Волю-неволю по този начин се включва официално в църковния спор от времето, и то недвусмислено на страната на арианците.

Точната му лична доктринна позиция, сред няколкото варианта на арианизма, все още не е изяснена. Останал докрай лоялен както на "великата цариградска църква", така и на изредилите се императори, се предполага, че е поддържал някоя от полуарианските позиции. Ако приемем обаче за дословно автентичен текста на вероизповеданието, оставено като завещание на своя народ, когато бил вече на смъртния си одър при едно свое последно посещение в Константинопол около 380 г., както е запазено в контроверзията на епископ Максимин с Амврозий Медиолански (около 339-397), и открито много по-късно през 1840 г., излиза, че нашият до смъртта си застава на исконни ариански позиции, въпреки че те са вече изоставени от повечето последователи на арианизма. Съществува обаче сред изследователите съмнението Максимин да е манипулирал грубо текста за целите на спора си с Медиоланския архиерей, един от стълбовете на ортодоксалното правоверие в църквата.

Следва

Българската литература

© 2002 Литературен форум