Литературен форум  

Брой 10 (494), 12.03.2002 - 18.03.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Архим. проф. Георги Елдъров
Рим

Вулфила (311-383)

Пограничният просветител

 Продължение от бр. 9 

VulfilaОтвъд Дунава...

 

Първоначалното поле на действие на Вулфила, както е отбелязано от всички източници, е Дакия, и по-точно днешно Влашко. Тук той развива църковна дейност, като четец, неизвестно при каква църковна организация. Още тогава той първо си спечелва уважението на своите сънародници готи, тук известни с по-специфични имена, като тервинги, малоготи, визиготи, вестготи (т.е. западни готи, за разлика от източните или остготи, наречени също гройтунги или остроготи, останали на изток от река Днестър). Сънародниците го признават като свой водач и съдник, ако не и като княз. Когато е около 30-годишен, той е толкова авторитетен в църковно и гражданско отношение, че през 341 година оглавява важна готска делегация в Цариград, за да води преговори както по националната, така и по църковна линия, приключили с много изгоден за готите договор с империята. По този случай, както вече отбелязахме по-горе, получава също епископски сан, и то от водача на арианската фракция в империята, Евсевий Никомидийски. Най-вероятно само тогава ще са се доизбистрили концептуално неговите доктринни позиции по отношение на спора между православни и еретиците арианци.

Усърдието му сред своите сънародници, след завръщането му, е безспорно. Бързо нараства броят на християните сред тях. Силно опростеното от догматична гледна точка християнско учение на (полу)арианците очевидно способства за лесното му разпространяване сред люде, несвикнали на теоретични конструкции. Не са известни и храмове, в които да са се черкували. Предполага се, че продължавали да се молят под открито небе, в лесове и по поляни, както другите им съплеменници германи. Ако не тогава, когато е бил все още отвъд Дунава, то малко по-късно, когато преминава на днешната българска територия, ще да е решил да снабди новопокръстените с най-важното помагало за въвеждането и утвърждаването им във вярата - Свещеното писание. За целта, подобно на Солунските братя, обаче пет века по-рано, изобретил специална азбука, предназначена да замести ползваните дотогава "руни" (черти и резки) на сънародниците си, с букви, съставени по образеца на гръцки и латински букви, допълнени с нови специфични готски знаци, годни да придадат писмена форма на звуковите особености на езика им, известен като западноготски, а също и като мизийско-готски, ще рече (с голям историко-географски скок), българо-готски. През 1963 г. хърватският изследовател Марко Япунджич съобщи (без да ги споделя) за предположения на историци за някаква връзка между готската азбука и по-късната глаголица на Славянските учители. Трябва да се подчертае също, че готската азбука, създадена от Вулфила, е различна от известния "готически" шрифт, в обращение докъм Втората световна война в немски издания. Той е основно една специална калиграфична (краснописна) форма на латинската азбука, с особено изострени и ъгловати букви, ползвани през ренесанса в многобройни печатни издания предимно на мощната гилдия на немските печатари.

Източниците говорят за цялостен превод на Библията (Стар и Нов Завет) от Вулфила, с изключение, както твърди цитираният до заглавието Филосторгий (книга 2, гл. 5), на Книгите Царе, да не би готите да се почувствали насърчени да воюват, както най-често правели съдиите и царете израилеви!... По-вероятно е да е превел само основни части от Новия Завет, с евангелията (в този ред) от Матея, Йоана, Лука и Марка, и послания на апостол Павел, представени също в най-древния ръкопис на Готската библия (Равена, около 550 г.), достигнал до нас, днес съхранен в библиотеката на град Упсала (Швеция), известен като "Сребърният кодекс", заради сребърните му (и златни) букви, изписани на кафяв пергамент. Първото й издание е от края на XVII в. (Стокхолм, 1671), с паралелен превод на латински, шведски, норвежки и исландски, последните три, считани за езиково най-близки до оригинала, тъй като няма днес преки езикови приемници на древните готи.

 

... и отсам

 

Вероятно в резултат на изключителния успех на мисионерстването му, сред готите доста рано се поражда напрежение между християните и другите им сънародници, останали с древните си езически убеждения и практики, което скоро се превръща в истинско гонение на християните. Падат също многобройни жертви, като св. мъченик Сава Готски (или Кападокийски). Самият Вулфила се явява като изповедник на вярата, а понякога е означен с агиографска титла - светец. Налага му се, като всепризнат водач на своя народ, да поиска позволението на император Констант (337-350) да премине на юг от Дунава и да се настани, заедно с поверените му пасоми, в границите на християнската империя, със собствен престолен център древноримския град Nicopolis ad Istrum, днес развалини при село Никюп, северно от Велико Търново. Едуард Гибън (1737-1794) в основния си труд за залеза и падането на Римската империя (Decline and Fall of the Roman Empire), за годините 365-398, изчислява преминалите отсам Дунава готи до един милион души, включително и 200 000 въоръжени, когато надали по същите места ще е имало още толкова романизирани траки, считани за основна нишка в българския етногенезис. Същият автор счита за непростима стратегическа грешка на римското великодушие да бъдат допуснати в границите на империята толкова много въоръжени хора. Доста скоро тя ще бъде скъпо платена: няма да мине много време и гостуващите готи ще представляват сериозна заплаха за домакините си. През 378 г. те настъпват срещу столицата, раздразнени от тежките социални условия, които им се определят, и при Одрин нанасят историческо поражение на имперските войски… По мнение на Джон Киган (A History of Warfare, 1993), тя е първата от 13-те световно значими битки, състояли се около този град в Източна Тракия, превърнали този край в световен триъгълник на войната, не без участието, по-късно, и на българите. При помирението, постигнато с император Теодосий I през 382 г., готите са упълномощени да се разположат също южно от Балкана, със задължението да предоставят наемници за римската армия…

 

Ако датите в източниците са точни, първоначалното настаняване на готите в границите на империята по нашите земи трябва да е станало около 348-349 г., т.е. седем години след хиротонисването на Вулфила като епископ. Някои изследователи сочат обаче като еднакво възможна по-късна дата. Те са склонни да свържат преселването на готите отсам Дунава с нашествието на хуните във Влашко (376).

При първото предположение, това означава, че на нашата днешна територия Вулфила остава повече от 30 години - достатъчно дълъг период от време, за да се затвърди сред сънародниците му гражданското, верско и културно послание на апостола им. При втората хипотеза, "побългаряването" му се явява доста скромно, всичко на всичко около 6-7 години, до смъртта му през 383 г. Във всеки случай научно ще трябва да си делим справедливо гостоприемството, оказано на готските ни европейски съграждани със съседи-румънци отвъд Дунава: седем години у тях и 33 у нас, или обратното - 33 у тях, седем у нас. При тях изследванията за присъствието на готите в региона са в по-напреднал етап (както също при унгарците и сърбите). Ще трябва непременно да ги догоним.

 

През този период данните за участието на Вулфила в големия църковен спор, който все още се разгаря между православни (което тогава включва и католиците) и арианци, са оскъдни. Откриваме името му сред подписалите формулата за помирение, предложена от император Констанций II през 360 г. на събор в Константинопол. Не ни е известно отношението му към други важни църковни събори, за изглаждане (или задълбочаване) на разногласията, свикани в нашия регион, като този в Сердика (Сардика, днес София, 343). Иначе той се движи широко извън диоцеза си - в Илирик, Галия, Сирия, вероятно все с мисионерска цел сред готските части към римски легиони. Той е специално поканен на големия събор в Константинопол, свикан през 380 г. от император Теодосий Втори (379-395) за окончателното разрешаване на въпроса, когато никейското правоверие взема убедително превес в империята. Явил се, но не успял да участва докрай, понеже го покосила смъртта. Едва смогнал да си напише духовен завет. Текстът, достигнал до нас, ако е автентичен във всичките си части, е откровено в ариански дух, като в него недвусмислено се подчертава по-ниското естество на Сина Божи по отношение на Отца (Бог на нашия Бог), а за Светия дух даже се твърди, "че не е нито Бог, какъвто е Отец, нито Господ, какъвто е Христос", а просто Христов служител за изпълняване на мисията му. Никак не си дава сметка, че междувременно съмишлениците му арианци са се били вече отметнали от важни предишни позиции, заставайки зад компромисни формули на първоначалните си тезиси. Неосведоменост? Или може би придобито балканско твърдоглавие?

 

Баща на Европа?

 

Ако приемем, че днешна Европа е построена въз основите на древната елино-римска цивилизация с приноса на новозаселилите се на континента млади германски и славянски етноси, споени ведно от общата им християнска религия, немалка роля за това изиграл готският епископ Вулфила. Специалният християнски мироглед, с подчертана арианска нагласа, предаден от него на сънародниците му в Дунавския регион, бързо се разширява сред повечето германски племена. Освен преките му пасоми, западните готи, в течение на няколко десетилетия приемат арианството също източните готи, гепиди, херули, алани, вандали, лангобарди, шваби, бургунди, които след това, под натиска на хуните, последователно се стоварват върху Западна Европа, плячкосват неколкократно древния престолен град Рим и си създават собствени кралства на територията на Римската империя - в Панония, Италия, Франция, Испания, Северна Африка. Поне два века римската църква полага непосилни усилия, за да ги укроти и да ги приобщи църковно. До края на шести век те всички са приети в единната Христова църква, както постепенно ставало през същия период със сънародниците им франки, сакси, англи, юти, нормани, преминали направо от езичеството в православието според западната му, римска форма - като само малка част от готите (в Херсон) и норманите (киевските варяги) са приобщени към източното православие.

По един исторически парадокс църковното приобщаване на преките пасоми на Вулфила, западните готи, духовно оформени в България и вече настанени в Испания (Църковен събор в Толедо, 589 г., и още по-определено на следващ събор през 633 г.) става повод за ново разцепление в християнската църква. За да бъде достатъчно силно изтъкнато "единосъщието" на Сина Божи Исус Христос с Бога Отца, в символа на вярата се прибавя изразът Filioque (Вярвам и в Светия Дух, който произхожда от Отца и от Сина). Целта била да не остава никакво съмнение, че Спасителят е може би лишен от равенство с Отца. Мисионерската гъвкавост на Рим била криво разбрана на Изток. До днес, съображението на Западната църква с духовните нужди на Вулфиловите чеда се счита за основна догматична отстъпка и непреодолима пречка за обединението на източните и западните християни.

Българската литература

© 2002 Литературен форум