Литературен форум  

Брой 13 (497), 2.04.2002 - 8.04.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Страшимир Цанов
Шумен

Леонид Андреев срещу България

 

През 1914 г. на страниците на сп. "Свободно мнение" се разиграва своеобразен процес "Леонид Андреев срещу България". Процесът започва с отворено писмо на руския писател към българите, озаглавено "Към търгуващите в храма". То е публикувано на 22.11.1914 г. в книжка №47 на списанието.

Писмото започва с ценностна самоидентификация на обвинителя: "Аз не съм политик, не съм дипломат, не съм член на партия, аз съм писател, за който по-високо от всичко стоят интересите на справедливостта и доброто." Заел позата на съдник и пророк, писателят оценява политическата позиция на България като се абстрахира от политическата логика на нейното поведение и като изхожда от гледната точка на мита за славянската солидарност. Руският славянофил гледа на българо-сръбския спор за Македония отдалечено. Това, което е трагедия за България (загубата на Македония), за Л. Андреев е жалба за "някакви си обиди". Да се иска от България да защитава през 1914 г. Сърбия от Австро-Унгария, е абсурдно, при условие че сърбите не желаят да коригират Букурещкия мирен договор от 1913 г. За какво трябва да се бие българският войник - за суверенитета и целостта на държава, заграбила изконно български територии?

Л. Андреев обаче не се изказва с оглед конкретиката на българо-сръбските отношения. Той изхожда от абстракцията "славянска солидарност", която е аполитическа. Съвременната геополитическа ситуация е видяна през призмата на едно етномитологично мислене, чрез архетипите на Библията, и естествено българският народ е означен със знаците на дявола, Юда, блудния син:

"Славянският свят се срамува и навежда очи, когато чува името българин - така в почтеното семейство се срамуват от недостойния член. Вие имате славянско сърце, българи, но немски мозък и езикът ви е раздвоен като на змия..."

В същата книжка на "Свободно мнение" (№47) започва своите пледоарии защитата. Пръв "взима думата" редакторът на изданието Димитър Мишев. Неговата позиция се определя от факта, че "Свободно мнение" в периода 1913-1915 г. не се ангажира публично с определена политическа партия, но със своето русофилство е твърде близо до народняшката. Списанието изразява позициите на интелигенцията, която вижда решаването на българските национални проблеми в тясно сътрудничество с Русия. В първия си отговор на Л. Андреев Д. Мишев не само защитава българския народ, но и хвали руския, т.е. той деуниверсализира позицията на руския писател, отрича претенциите му да бъде глас на руския народ:

"Обвиненията му са ужасни. Те са по-грозни от тия на Пиер Лоти, защото идат от именит руски белетрист, защото са кипеж на руско сърце, което за нас е синоним на искреност, чистота и правда."

"Защитникът" прехвърля обвинението в предателство от българите върху сърбите, съдбата на които е повод за писмото на Л. Андреев. Чрез примерите за немско влияние в Русия и Сърбия той снема обвиненията, че българите имат "немски мозък" и се насочва към централната тема на своето изложение - съдбата на Македония. На основание на историческите факти Д. Мишев отново пренасочва обвинението на Л. Андреев от България към Сърбия. Защитата се превръща в обвинение, защото след като фактите сочат Македония за българска земя, съюзът през 1913 г. на славяните сърби с неславяните румънци и гърци, породен от стремежа да се завладее българска Македония, не може да бъде характеризиран по друг начин освен като предателство спрямо идеята за славянска солидарност. Отхвърлил обвиненията в предателство, Д. Мишев влиза в библейския дискурс на Л. Андреев, за да преназове българския народ от Юда в Христос чрез сравнение на историческия му път с мъките на Спасителя: "Нека при еврейската Голгота има и друга славянска".

Невъзможно е да не си зададем въпроса как е възможно след Междусъюзническата война през 1913 г. някой, само година по-късно, да говори с надежда за славянско единство. Внимателният прочит на текстовете в "Свободно мнение" ни убеждава, че българският "вопъл" за славянска солидарност не е съвсем искрен, че той е инструмент на една русофилско-патриотична позиция. В писмото-отговор на Ст. Чилингиров от същия брой ("На Леонид Андреев") целувката на Юда като символ на политическото поведение на България е приписана на Сърбия:

"(...) вие сте побъркали адреса, уважаеми Леонид Андреев. Този Ваш гнев трябва да е отправен към нас по печатарска погрешка. Вие сте писали за сърбите, когато те, ведно с истинските врагове на славянството, ни целунаха в уста и разпнаха на кръст в Букурещ." Текстът на Ст. Чилингиров е целенасочен опит да се обърнат руските симпатии от Сърбия към България. И съвсем естествено стига до някои емоционални крайности:

"И, бъдете уверени, ако не беше този отвратителен обръч около нас, ние, останали без ръце и крака, щяхме да пропълзим към Вас, ако не за друго, то поне да засвидетелствуваме с последното си мъченишко усилие, колко сме ви признателни за дарената ни свобода..."

Тези редове звучат смущаващо с откровеното самоунижение на автора, претендиращ да изразява гласа народен.

По-интересно обаче е друго - "воплите" на Стилиян Чилингиров са косвено признание, че "великото славянско семейство" не е политическа реалност, че то е само митологема, която може да се използва (благодарение на нейната ирационална архетипна мощ) от един славянски народ срещу друг с цел създаване на определени политически реалности.

Второто заседание на процеса "Леонид Андреев срещу България" сп. "Свободно мнение" открива в своята книжка № 49 за 1914 г. (6 декември). Отново пръв "взема думата" Д. Мишев. Статията му е озаглавена "Леонид Андреев и неговите конкретни обвинения". В нея педантично и обстоятелствено се защитава политическото поведение на България. Показателно е, че два пъти в текста Д. Мишев категорично отхвърля нещо, което след година се превръща във факт - възможността България да воюва заедно с Турция срещу Русия.

В същата книжка № 49 на списанието "думата взима" и вторият "защитник" - Ст. Чилингиров. Прави впечатление, че втората му пледоария е много по-персонално насочена към Л. Андреев. Още в самото й начало българският писател се отказва да вижда в автора на "Животът на Василий Тивейски" символ на руската духовност. Стратегическата линия да се убеди руското обществено мнение, че не сърбите, а българите са добрите славяни, продължава да бъде строго следвана, но липсва патосът на писмата на Д. Мишев и на първото Чилингирово писмо. Сякаш българският писател чувства, че полемиката с Л. Андреев не може да повлияе на общественото мнение в Петербург и Москва, че гласът на интелектуалците е глас в пустиня, глас, който историята няма да чуе, защото тя е глуха за воплите и протестите на несъгласните с нейния ход. Писателят, решил да прави със своето слово политика, като че ли осъзнава утопичността на проекта, като че ли разбира тоталната безнадеждност на славянския мит. В текста прозира усещането, че славянският мит не може даже инструментално да се използва - като средство да се сближат България и Русия срещу Сърбия. От патоса на първото писмо е останало съвсем малко - защитникът Чилингиров се бори вече без особена надежда, че неговото слово може да повлияе върху бъдещето на българо-руските отношения. Но той се чувства длъжен да защити достойнството на своя народ, защото по наследена от Възраждането традиция е писател-гражданин и писател-патриот.

"Пиша Ви така подробно, защото Вие, като ни отрекохте славата на нашите съплеменници, която, в скоби казано, не искаме да споделим, щом ако тя е сръбска, предрекохте ни и смърт. А на смъртника е прието да се дава последна дума. И ние я взехме, защото вярваме, че и без това не бихте ни я отрекли. А тя е: недейте убива вярата ни в нашата освободителка. Оставете ни да мислим, че в тия трудни времена, които преживява славянството и ведно с него преживяваме и ние - свободните и поробени българи, - все още грее някъде из Русия и в някое кандило пламъка на чистата руска съвест."

Непосредствено след текста на Чилингиров в същата книжка е публикувано отвореното писмо на доктор Анастасия Головина ("Г-ну Леониду Андрееву"). Като смисъл тексът не внася нищо ново в защитната кампания на "Свободно мнение". Интересно е обаче, че Головина е рускиня и писмото е на руски. Оприличихме полемиката в "Свободно мнение" на съдебен процес. Да видим каква роля заема руският защитник на българската кауза. Обвиняема безспорно е България, българският народ. Обвинението е в измяна на славянството, в подлост спрямо братята славяни, сърби и руси. Обвинител (от името на славянството) е Л. Андреев. До този момент защитата се представя от Д. Мишев и Ст. Чилингиров. Като рускиня, живееща в България, Головина се включва в процеса като свидетел на защитата. Тя трябва да аргументира правотата на българската кауза, защото е обективен глас (не е българка) и трябва да отрече правото на Л. Андреев да обвинява, защото за разлика от него познава българския народ.

Последната дума на защитата е в книжка № 50 от 13.12.1914 г. Тя е едновременно персонализирана и универсализирана - отговорът е от българските писатели, но е подписан от Иван Вазов, патриарха на литературата, имащ и като народен поет, и като признат поклонник на Русия (русофил) най-голямо морално право да защитава своя народ от нападките на един руски писател.

Преди отговора на българските писатели, в списанието е публикувана най-кратката защитна пледоария - "Хулител в храма" на Любомир Владикин. Текстът носи внушението, че е защита на България пред Съдия, неимоверно по-висш от историята. На българската истина пред Бог:

- "Ние няма да отидем срещу правдата, а ще останем тук, където сме сега: на колене в храма, охулени и ограбени, ние ще слушаме писъците на македонските сираци, ще церим раните си и когато Бог ни вдъхнови, ще тръгнем с Правдата, ще тръгнем в пътя на подвига и самоотвержението."

Текстът на Вазов конспективно повтаря обвиненията на Л. Андреев. Подобно на Д.-Мишевите и Ст.-Чилингировите пледоарии той прехвърля адреса на хулите от България към Сърбия. За разлика от предходните "защитни речи" (без тази на Владикин) Вазовата не се спира подробно на българското политическо поведение и даже не споменава името Русия. Първият русофил на България, авторът на "Русия" и "Здравствуйте, братушки!" поставя името си под текст, който за разлика от отворените писма на Д. Мишев и Ст. Чилингиров не воюва неистово (даже не воюва въобще) за любовта на Русия (и съответно за българо-руско политическо сближаване). Отговорът на Вазов е проникнат от гняв към сърбите, които са заграбили български земи, и възмущение, примесено с презрение към взелия позата на съдник Л. Андреев: "(...) вие сипете словесни мълнии върху нас и виждате вече нашата духовна гибел - опомнете се! Не сте вие човекът, който ще ни осъжда за греховете ни и ще проглежда в бъдещето ни. Вие не ни познавате и нямате право да говорите за нас. Българският народ не съществува по ваш каприз и вашите лъжепророчества няма да го смутят."

Отказът да се продължи използването на "процеса Л. Андреев срещу България" за преориентация на руската външна политика внушава усещането, че славянският мит е мъртъв, че той даже не може да се използва инструментално (срещу Сърбия) за съхраняването на един друг културно-психологически мит - мита, че любовта между руси и българи (позитивните народопсихологически образи, които двете нации имат една за друга) може да влияе върху това, което в текстовете на Чилингиров и Вазов с известни негативни конотации е назовано реална политика. Всъщност публикациите в "Свободно мнение" по повод на "Към търгуващите в храма", четени в хронологически ред, представят процеса на обезверяване на българската интелигенция в идеалите на славянската солидарност и във възможността българо-руската взаимност на чувствата да има някакви реални политически измерения. Бодящо очите е несъответствието между коленопреклонното отношение към Русия в началото и премълчаването на името й в края на "процеса Леонид Андреев срещу България".

Обвинението е произнесено, защитата се е произнесла, но кой е съдията и каква е неговата присъда...

Година след публикациите в "Свободно мнение" (след "процеса Л. Андреев срещу България") България е във война със Сърбия, т.е казано с образния език на руския писател, тя е забила нож в братското гърло. Нещо повече - България е във война и със своята освободителка Русия. Какво ли е чувствал Д. Мишев, който на 6.12.1914 г. пише в своето списание: "Да излезе България с турци срещу своята Освободителка, това ще бъде най-голямото престъпление на земята."

Макар и с болка русофилската интелигенция приема реалностите на историята, приема ги осъзнато - все пак не можеш да обичаш Другия повече от Себе си, не може, ако вземем топонимите от написаното по повод войната Вазово стихотворение "Тайна", руснакът от Тула да ти е по-мил от българина от Кула. Най-дълбоко драмата на прекършеното от бремето на националната идея русофилство представя народният поет Вазов в стихотворенията "На руските войни", "Тайна", "При въбела".

Вярата, че патриотизмът и русофилството не могат да бъдат противопоставени, е обезверена от грохота на оръдията и тропота на кавалерийските ескадрони в Добруджа. Войната преобразува русофилството от социалнопсихологическа доктрина в психологически комплекс. Особено илюстративно за тази трансформация в духовното битие на българската интелигенция е Вазовото стихотворение "На руските войни".

Но да се върнем към въпроса - кой е съдията и каква е неговата присъда? Ако Съдия е Моралът на историята, България е оправдана, защото тя участва в Първата световна война, за да освободи поробената от сърбите Македония. Ако Съдия е Разумът на историята, България е осъдена, защото не само не освобождава никакви български земи, но с участието си във войната губи нови територии. Присъдата на Разума на историята е Ньойският договор.

Ако Съдия е Съдбата на историята, която определя участта на държавите и народите съобразно техните възможности да хармонират основанията на Морала и Разума, осъдени са всички.

Може би не различното, а общото в историческото битие на българи, руси и сърби от края на Първата световна война до днес най-точно посочва кой е Съдията.

Българската литература

© 2001 Литературен форум