Литературен форум  

Брой 14 (498), 9.04.2002 - 15.04.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Светлозар Елдъров, д.и.н.

Визитката на готите

 

Светлозар Елдъров е доктор на историческите науки и старши научен сътрудник в Института по балканистика при БАН. Специализирал е църковна история в Папския източен институт в Рим. Автор е на пет монографии, сред които и новоизлезлият труд "Католиците в България 1878-1989. Историческо изследване". С., 2002, 820 стр.

Vulfila

Ценна помощ за разчитане на готската "визитна картичка" по българските земи може да ни окаже съдбата на една друга древногерманска племенна общност, оставила трайни следи в историята на славяните. Става въпрос за норманите, които поставят началото на руската държавност.

Известно и общоприето е в историческата наука, че норманите, наричани още викинги или варяги, предци на днешните скандинавски народи, са родоначалници и на руската държава. Този факт е отричан, по политически и идеологически съображения, единствено от болшевишката марксистко-ленинска историография и нейните подражатели в съседни страни. През VIII-Х в. норманите, по подобие на германците от източната и западната група две-три столетия по-рано, започват ново преселение. За разлика от своите предшественици те си пробиват път не по суша, а по морета и реки.

Норманските нашествия засягат крайбрежните територии на цяла Западна Европа, от Франция и Англия до Италия и Сицилия. Норманите не се задоволяват само с грабеж, но се заселват трайно в някои области и създават държави, които бързо се интегрират в политическия живот на Западна Европа.

Норманската експанзия не подминава и Източна Европа. Като съчетават търговията с войната - две области, в които са особено изкусни - шведските нормани си проправят път от Балтийско до Черно море по течението на р. Днепър, известен в старите славянски летописи под името "из варяг в греки". Със своите лекоподвижни плавателни съдове, които умеят да пренасят и по сушата между две реки, варягите установяват търговски отношения с Византия, редувани понякога с грабителски набези.

Норманските военни гарнизони, търговски станции и колонии по пътя между Балтийско и Черно море се превръщат в ядра, около които постепенно кристализират първите държавни формирования на източните славяни, лишени дотогава от политическо единство. В средата на IХ в. славянските племена в Северна Русия се обединяват за пръв път около варягите на Рюрик и така възниква Новгородското княжество. В следващите десетилетия такива варяго-славянски княжества възникват и на други места, докато през 882 г. Олег със своята дружина успява да ги обедини политически в една обща държава със столица Киев. Новата държава получава името Рус т. е. Русия (Россия).

Шведските нормани, които се самоназовават варяги, са наричани от своите най-близки съседи, фините, с името "Рос" (Rotsi, Ruotsi, Ruossi). Този етноним преминава у източните славяни, а чрез тях се разпространява сред гърците и арабите. Естествено е новата държава да приеме името на своите основатели, така както и основаната от Аспаруховите българи държава се нарича България. Такава е и етимологията на р. Рось, десен приток на Днепър, недалеч от столицата на Киевска Рус.

Славяните се намират в пряк контакт с източногерманската племенна група още от началото на новото летоброене, когато започва нейното преселение от южната част на Скандинавския полуостров към Северното черноморие. Славянският елемент участва в големия племенен съюз на остготите през IV в. и е един от носителите на т. нар. "Черняховска култура", позната в археологията. След преселението на готите към Западна Европа, славяните се настаняват в освободеното от тях пространство.

Първите славянски нападения на Балканския полуостров датират от V в. От средата на това столетие започва и постепенното усядане на южнославянски племена на юг от Дунава. От началото на VII век славяните стават пълновластни господари на полуострова и го населват, макар и с различна плътност, от Дунав до Пелопонес и от Черно море до Адриатика. Новите завоеватели заемат най-плодородните земи, главно около реките и езерата, с каквито са привикнали и в старите си обиталища, а завареното население е изтласкано в планините.

Славянското заселване на Балканите съвпада с времето, когато Йорданес прави цитираното описание на готите на Вулфила в своята "История на готите". Когато новите завоеватели установяват първите контакти с мизийските готи, сигурно остават немалко изненадани, че толкова далеч на юг се натъкват на народ, който отдавна и добре познават и когото са привикнали да наричат с името "Рос". И сякаш за спомен от тази среща с готите на Вулфила, като обсебват земята им, наричат протичащата сред нея река с тяхното име.

Днес всеки може да я открие на географската карта. Река РОСИЦА, най-големият ляв приток на Янтра, протича точно в средата на същата онази обширна плодородна равнина, в която някога са се издигали стените на Никополис ад Иструм, а днес се белеят само развалините му край с. Никюп. Точно там, където в продължение на поне два века и половина са живели готите на Вулфила!

Макар да звучи красиво на български, името "Росица" не е славянски хидроним и не произхожда от роса, кавото е разпространеното убеждение. Впрочем той не се среща толкова често и в българската топонимия. Например, днес в България има 12 селища, в чиито названия присъства коренът "РОС", от рода на Росен, Росеново и Росица, но с едно изключение всички са модерни селищни имена, заменили след 1934 г. стари турски наименования. Не е този случаят с р. Росица. Нейното автентично наименование, известно още от средновековието, е РОСИТА. По-късно, с подмяната на звука "Т" с "Ц", е постигнато етимологично преосмисляне, по-близко и разбираемо за славянския светоглед. Но общият корен остава, като спомен за някогашните обитатели, наричани от славяните "рос", от съвременниците на Йорданес "малоготи", а от учените мизийски готи или "мезоготи".

Тази визитна картичка на готите присъства и в един много популярен епизод от българската история.

В края на 860 г. Кирил и Методий са натоварени лично от византийския император Михаил III с важна църковна и дипломатическа мисия при хазарите в Северното черноморие. В гр. Херсон на Кримския полуостров Кирил намира евангелие и псалтир, написани с "рошки букви". Открил и човек, който говорел същия език и можел да чете тези букви. Той научил и Кирил да чете и разбира "рошките" писмена.

Въпросът за произхода и езика на тези книги е дал живот на много научни дискусии. В българската историография дълго време господстваше тезата, лансирана и поддържана от съветската историография, че тези "рошки букви" са някаква самобитна руска писменост, предшестваща азбуката на Кирил и Методий.

Днес никой сериозен български учен не поддържа тезата за техния руски (сиреч съветски) произход. Някои са склонни да приемат, макар само на основата на хипотетичното предположение, че може би става въпрос за сирийски книги. Много по-логично и вероятно обаче изглежда предположението, че тези "рошки книги" са част от преводите на Вулфила, запазени като исторически паметник въпреки арианския си произход.

Във всеки случай точно това становище отстоява и един български учен, в чийто авторитет никой досега не се е усъмнил - Иван Снегаров (1883-1971), завършил духовна академия в Киев преди болшевишката революция, дългогодишен преподавател по църковна история в Богословския факулет на Софийския университет и редовен член на БАН още отпреди деветосептемврийския преврат, а впоследствие пръв директор на Института за история при БАН. В своя лекционен курс той пише онова, което десетилетия е преподавал на студентите: "Едва ли може да се поддържа, че тези свещени книги представлявали нормано-руски или славяно-руски превод, извършен към половината на IХ в. По-вероятно е, че те били готски ръкописи и събеседникът на Константин-Кирила бил християнин варягорусин".

Никак не е било трудно през 860 г. в Крим да се открие човек, който знае да чете готски (рошки), след като чак до Х в. там съществува Готска епархия, подчинена на Цариградската патриаршия. Впрочем Кримският полуостров, средоточието на готския племенен съюз при Северното черноморие, е още едно от местата, наред с поречието на Росица в Северна България, където остава трайно уседнало готско население векове след преселението на основната маса на източногерманските племена към Западна Европа. През IХ в. към кримските готи се присъединяват норманите или варягите, които по произход и език са много близко до тях - та нали и едните, и другите споделят обща прародина - южната част на Скандинавския полуостров. За тях Иван Снегаров, позовавайки се на руската дореволюционна книжнина, казва: "Поради сходството на езика им, готи и варяги били смятани за един народ и дори ги наричали с общо име руси".

Истината, която вече не трябва да се премълчава е, че готите имат място в българската история, което сами са отвоювали и което историческата наука трябва да признае. Иначе е малко странно да търсим и намираме български следи в Италия от еднократното поселение на една прабългарска дружина, а да не откриваме следи от вековното пребиваване на готите по българските земи.

Българската литература

© 2002 Литературен форум