Литературен форум  

Брой 15 (499), 16.04.2002 - 22.04.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

МАТУРАТА: КАК ДА УСПЕЕМ

Албена Хранова

Дядо Йоцо гледа Иван Вазов

 

...Допускам, че зад традиционната десетилетна идея за двете Българии може би стои скритото, но категорично съзнание за разликата между родина и държава... Хронотопията обвързва родината-майка с робството, а държавата - със свободата, което пък рязко изкривява аксиологиите, които тези предикати управляват. Т.е., трябва да бъде измислен език на носталгията по родината-майка, чието исторически означаемо да не е робството; и съответно - език на недоволството от държавата, чието означаващо да не бъдат термините на свободата. Език, който да раздели идеологическия синтаксис от историческите му обстоятелствени пояснения. Разбира се, че такъв език е произведен мигновено, още през 80-те, дори само в заглавието "Епопея на забравените", където новото време е критикувано по отношение на неговата мнемоническа етика...

За нас е недвусмислено, че старецът, чието обожание към държавата е одобрено от повествователния глас, може да я обожава, харесва и очаква безкритично по една много проста причина - той няма спрямо какво да я оразличи, интерпретира, критикува. Йоцо иска държавата, защото му липсва понятие за родината; Йоцо, за разлика от Вазов и от нас, не знае, че има две Българии. Неговото "де българското" няма нищо общо с думата "българско" примерно от писмата на Левски. Дядо Йоцо вижда държавата вероятно защото не е видял родината; а не е видял родината вероятно защото по времето на нейното дискурсивно конституиране все още не е бил сляп. Дядо Йоцо категорично не знае нито един възрожденски дискурс - и не знае, защото неговата хронотопия е такава, че отхвърля както държавата (чрез списъка на институционалните липси), така и родината - чрез пълната липса на история. Селото сред скалите над Искъра не е посещавано често както от външни хора от нова България (околийски началник, войник и пр.), така и от също толкова външни хора от стара България (Раковски, Ботев, Левски). Представата на дядо Йоцо за миналото не включва никакво събитие и никакви светли или тъмни имена - тя е чисто лирическа в синекдохичния си строеж и чисто констативна в своята лаконична христоматийност - "ясно му се мяркаха в мрака червени фесове, гъжви, камшици, свирепи турци със свирепи лица, една дълга робска нощ без проблясък от радост и надежда, роден в нея и умрял в нея". Тази визия е забравила Вазовите думи, че тъкмо в тъмата на робството са блещели най-страховитите светлини и по тази причина дядо Йоцо най-сетне прави това, което Вазов се опитва да прави с цялата си лирика - разделя България от нейните исторически обстоятелства окончателно. Ако стихотворението "Де е България" казваше: това е родината и аз изобщо не я виждам, не я изговарям чрез знаковия ред на робството, то "Дядо Йоцо гледа" потвърждава тази процедура по обратния начин - чрез паметта на слепия разказът казва: това е робството и аз изобщо не го виждам, не го изговарям чрез знаковия ред на родината.

Думите "България" или "българско" отсъстват от дядо-Йоцовия спомен за миналото, включително защото отсъстват и историческите основания, и дискурсивните генератори, които биха ги извикали на живот. Говорейки за миналото, разказът непреодолимо мълчи за Възраждането, за просвещението и най-вече - за националноосвободителните борби; те не са били в това село, не са се случвали. Следователно, родината-майка-България изобщо не съществува и никога не е съществувала в този хронотоп, за нея няма спомен, от нея не е останал идентичностен език за наследяване.

 

НАШИТЕ ТЕКСТОВЕ - ВАШИЯТ УСПЕХ

Българската литература

© 2002 Литературен форум