Литературен форум  

Брой 15 (499), 16.04.2002 - 22.04.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Борислав Гърдев

Ученикът и неговият опонент

 

Поучителни и пълни с обрати са взаимоотношенията между П. Р. Славейков и Захарий Стоянов, следвайки кривата на съдбата им.

В моето съзнание те винаги присъстват като Учител и неговият опонент.

Дядо Славейков е безспорният авторитет и учител по демокрация на медвенския летописец, който го боготвори и почита до есента на 1886 г., след което настъпва бурна и ексцентрична тригодишна полемика между тях, прекъсната внезапно с ненавременната смърт на Захарий.

Двамата се различават само привидно. Оказва се, че освен възрастовата разлика (Славейков е по-голям с 23 години - роден е на 17.XII.1827 срещу 1850 на З. Стоянов), свързващите ги неща са много повече и затова не е случайно, че са добри съратници шест години. И двамата произхождат от дълбоките народни недра (Търново и Медвен). И двамата са самоуки, развили с упорит труд и всеотдайност своите качества и възможности, за да израснат до обществени лидери. Приличат си и по митарствата, където Дядо Славейков има предимство - особено в църковно-народните борби в Цариброд, довели до учредяването на Екзархията на 23.I.1871 г. и по време на Руско-Турската война, в която подпомага руските власти при изграждане на гражданското управление в Стара Загора, Трявна, Сливен, Люле Бургас, участва в отбраната на Стара Загора и връх Шипка и като водач на войските на генерал Скобелев при преминаване на Химитлийската пътека. Захарий има преднина при организацията на Старозагорското и Априлското въстание (като апостол на IV революционен окръг в Панагюрище), от които оцелява по чудо, докато в Освободителната война помага заедно със Стамболов като интендант на руските войски.

След възкръсването на България на 3.III.1878 г. пътищата им се движат в различни посоки до 1880 г., когато настъпва моментът на неизбежното сътрудничество между тях. Захарий потърсва страниците на в-к "Независимост", за да започне утвърждаването си като един от най-самобитните, оригинални и талантливи публицисти и политически дейци в новата българска история.

Славейков и Захарий са самородни таланти и като такива стават първенци в родния културен и обществен живот. След Освобождението държат първо да се реализират като граждани и политици, а след това и като творци. Тук предимството е на страната на Захарий Стоянов с неговите "Записки" (1884-87-89-02) и "Христо Ботйов" (1888), докато Дядо Славейков инкасира две политически брошури "Последното ми ходене в София" (1883) и "Размишления върху положението ни" (1886), "Дребни стихотворения за децата от отделенията" (1888), както и издаването на първата част на "Български притчи или пословици и характерни думи" (1889).

В обществено-политическата среда лидер безспорно е П. Р. Славейков, един от бащите на Търновската конституция (16.IV.1879), борецът срещу създаването на Сенат у нас (с речта му на 27.III.1879 в Учредителното събрание), един от признатите ръководители на създадената на 27.VI.1879 г. Либерална партия, на чиито органи "Целокупна България", "Независимост", "Търновска конституция" и "Истина" е редактор. Той написва възловата статия "Програмата ни" ("Целокупна България", бр. 1, 20.VI.1879) и е сред създателите на Програмата на Либералната партия от 20. I. 1882, чийто протокол е подписан на 28. I. същата година.

Захарий Стоянов няма този авторитет на стар заслужил обществен деятел като Дядо Славейков, но тайно в себе си се надява на реабилитация. Той живее със съзнанието, че е между избраните от съдбата, след като е бил до Стамболов и Бенковски по време на въстанията (16.IX.1875 г.; 20.IV-2.V. 1876 г.) и след като е участвал във Великото събрание (12-16.IV.1876 г.) на Оборище. И той като Славейков се изявява като знаменит полемист, а в политиката подобно на своя учител си остава докрай идеалист, защитаващ първоначално каузата на Петко-Каравеловата, а от 11.VIII.1886 г. и Стамболовата фракция в Народната либерална партия. Дядо Славейков също подкрепя Каравелов и Стамболов, но от септември 1886 г. се връща при стария си другар П. Каравелов (вероятно поради увереността, загнездила се в съзнанието му, че България не може да съществува без съдействието на Русия), а това пък води до разрив със Стамболов и Захарий Стоянов.

В политическите борби и Захарий, и Дядо Славейков воюват самоотвержено и безкомпромисно, стигат до крайности, но винаги борейки се като герои с минало за определени възгледи, а не за лично обогатяване, ако да достигат върха на държавната пирамида, което ни кара да ги възприемаме не като обществени парвенюта, а като самоуки трибуни и дейци - П. Р. Славейков като министър на просветата (през 1880 г.) и на вътрешните работи (1880-1881 г.), като директор на Народната библиотека и депутат в Учредителното, Първо, Второ и Четвърто ОНС. Захарий Стоянов е депутат в Четвърто и Пето ОНС, подпредседател на Третото ВНС и подпредседател и председател на Петото ОНС.

Славейков стартира чиновническата си одисея в Нова България като председател на Търновския губернски съвет (1879 г.), а я завършва като парализиран пенсионер и уважаван за миналите си заслуги деец на 1 юли 1895 г.

Съдбата при Захарий е по-милостива - започва като чиновник - писар при Русенската митница на 9 август 1878 г. в Русчук, а смъртта го настига в Париж като председател на Петото ОНС на 2 септември 1889 г.

През 1880 г. Славейков е на върха на популярността си като политик и общественик. В края на същата година е прощъпалникът на Захарий на публицистичния фронт. Това става на страниците на Никола-Сукнаровата "Независимост", в чийто редакционен комитет е и Петко Славейков, където в рамките на три месеца излизат трите негови първи известни ни публикации в българския периодичен печат ("Преосвященому отцу", бр. 23, 1880 г.; "Знаеш ли ти кои сме?",бр. 30, 1880 г., и "Ако и да пожелае човек", бр. 33, 1881 г.).

Още в тези статии проличава страстта и искрящият талант на родения ярък български публицист. Оттук до края на живота си Захарий ще е все така реактивен, ще открива най-важните и актуални събития в страната, ще критикува недъзите в своята родина и предателската роля на част от нашия православен клир.

След тези негови успешни изяви Захарий Стоянов трупа опит при издаването на "Работник", "Борба", "Независимост", както и при оформяне облика на официоза "Свобода" (1887-1889 г.).

Поставим ли се на негово място, неизбежно ще разберем защо е държал да сътрудничи най-вече на П. Р. Славейков. За Захарий изданията на Дядо Славейков са идеал за професионализъм и впечатляващо гражданско поведение.

След преврата на Батенберг и уволнението от русенския окръжен съд на 27 август 1882 г., едва пристигнал в Пловдив, Захарий Стоянов си спечелва скандална слава, разбивайки превода на Иван Евстатиев Гешов на романа на В. Юго "93-та година" (в рубриката "Литература", в-к "Независимост", бр. 98, 1882 г.).

Унищожителната критика на бездарния Гешов превод резюмирам само с един цитат от Захариевата невинна бележка: "Г.Ив. Гешов е превел горнята книга от френски език, неизвестно още от какви подбуждения - дали да обогати Българската книжнина с едно от съчиненията на френския списател, или просто да увеличи своите ресурси с по три златни идеи на кµлата...Виктор Юго, ако разбираше български и прочетеше своето съчинение, то само по заглавието щеше да го познае и на втория ден в органа му La Rappel щеше да се яви писмо: "Забранявам на всичките български преводачи, под ответственост според Законът, да не турят ръка на моите съчинения".

През 1883 г. Захарий Стоянов и П. Р. Славейков превземат в. "Кукуригу" на Н. Краварев, от чиито страници и двамата воюват с Иван Вазов. На страниците на "Кукуригу" (бр. 43/1883 г.), с подпис "Аз", Захарий публикува и единствената си епиграма "Комуто се пада", насочена срещу патриарха на българската литература:

Прозата ти, стиховете ти

имат вонещ дъх.

А сам ти си байновата,

в смрад ходящий плъх.

З. Стоянов рядко сътрудничи на меродавния либерален орган, издаван от П. Р. Славейков и П. Каравелов "Търновската конституция". В този вестник публикува една от физиономичните си и представителни статии "Л. Каравелов и неговите клеветници" (бр. 122-133/1885). Полемична по дух, темпераментно написана, творбата му по същество отвръща на клеветническата кампания за очернянето на лидера на националната ни революция, подета от Григор Начович, Пандели Кисимов и Атанас Андреев и защитава покойния творец и общественик: "Скромен списател, войската на когото били буквите от "Свобода", а топове и казарми - неговото перо. Човек, който не е излизал от стаята си по 6 месеца, който не е имал работа с никакви дипломати и държавници освен със своите голи словослагатели, а участието му в организирането на революционни комитети е било съвещателно, без власт и авторитет."

И П. Р. Славейков, и особено Каравелов ценят таланта и обществената активност на Захарий. Затова те бързат да го привлекат на своя страна в Пловдив, а Каравелов направо му предоставя редактирането на "Независимост" от бр. 97 до бр. 101, 1882 г.

За това време малко по-късно ще си спомни и самият Захарий, когато довчерашните му другари и ментори са вече негови врагове. В "Наши работи" ("Свобода" бр. 168/1888 г.) ще посочи: "П. Каравелов с депеша ни вика в Пловдив, а на станцията ни среща тържествено", докато в "Ние долуподписаните!" ("Свобода", бр. 134/1888 г.) допълва с горчива носталгия: "Започна се издаване на пловдивската "Независимост". Всяка поща пишехме и я разпространявахме. От Петко Каравелов притежавам две картички... Една депеша имаме и от госпожата му, която ни казва: "Тръгнете незабавно за Пловдив, мястото Ви е готово", т. е. да пишем за в. "Независимост". Отидохме и писахме колкото можахме."

П. Р. Славейков и З. Стоянов се обявяват против княжеския преврат на 27 април 1881 г. Дядо Славейков и Петко Каравелов излизат с ярка протестна статия, а Захарий Стоянов с "Превратът през 1881 г." (1886 г.), в която книга оценява достойната позиция на либералните избраници: "И избраните четири-пет единици от либералната партия: Каравелов, Цанков, Славейков и Сарафов, макар и да бяха уверени още от 27 юни, че техният глас ще бъде агоническа въздишка между щиковете и пиянско-заплатените ура, пак имаха мъжеството да отидат на мястото на престъплението".

Следва

Българската литература

© 2002 Литературен форум