Литературен форум  

Брой 15 (499), 16.04.2002 - 22.04.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

МАТУРАТА: КАК ДА УСПЕЕМ

Бойко Пенчев

Из "Под игото" - метаезикови колебания"

 

... Едно що-годе почтено изследване на отношението между романно и епично в който и да е текст едва ли ще мине без ключовата в методологическо отношение студия на М. М. Бахтин "Епосът и романът". От Бахтин ще заимстваме една работна формулировка за същностните черти на епоса, формулировка, която ще ни позволи отчетливо да видим какво "Под игото" никога не е било и не е правило опит да бъде.

"...Епопеята като жанр се характеризира с три конститутивни черти: 1) обект на епопеята е национално-епическото минало, "абсолютното минало" според терминологията на Гьоте и Шилер; 2) източникът на епопеята е националното предание (а не личният опит и свободната фантазия, израстваща въз основа на опита); 3) епическият свят е отделен от съвременността, т.е. от времето на певеца (автора и неговите слушатели) от абсолютна епична дистанция".

Очевидно Бяла Черква не е "свят на "началата" и "върховете" на националната история, свят на бащите и родоначалниците, свят на "първите" и "най-добрите", както определя Бахтин "абсолютното минало". Напротив, "миналото" на Вазов и неговите критично настроени съвременници е по-скоро терен за борба на интерпретации и символи, отколкото неоспорима ценност, завещана от преданието. "Под игото" е създадено в зоната на непосредствения контакт с настоящето в неговата смислова незавършеност. Вазов дори открито пародира завършените, уталожени, епически-спокойни битийни форми. Циклично-повторителното, не-събитийно време на "чичовците" е разчупено и преориентирано към нещо в бъдещето, нещо, което е извън сюжетния хоризонт на романа и чиито смислови координати са получени от пресичането на различните идеологически "гласове" в текста. Аксеологическите оси лежат не в "старото време", а в "грядущето". Вазов не препотвърждава старите ценности, а произвежда нови. Негативно е отношението дори към самото понятие за "минало" - Хаджи Юрдан например е охарактеризиран като "целокупен човек на миналото". Излишно е да доказваме колко малко "Под игото" е породено от националното предание и колко повече дължи на интимния опит, спомена и "сантимента"...

...Скритият вътък на Вазовия роман е "патриархалната" културно-комуникативна среда, хомогенното пространство на регулираните от кодовете на ритуала и обичая общопонятни изказвания. Но същинското "ставане" на текста е в непрестанното разчупване и пародиране на тази "архи-основа". Вазов интуитивно търси неправилностите, разминаванията между изказване и очакване, езиковите "грешки", за да възпроизведе де-хомогенизирането на комуникативното битие, разделянето на кодовете и езиците, възникването на плаващи граници на разбиране, удържащи размножилите се субектни позиции. В този смисъл емблематична за риторическата стратегия на автора е грешката на Събка при изпита на ученичките. Затвореният свят на бита свършва там, където започва нарушаването на неписаните правила на комуникацията, там, където се разтърсва осветеното от традицията мирно подплиснуване на дискурса.

"Под игото" може да бъде четено и в светлината на бахтинианското "карнавално" - податките за това в главите "Силистра Йолу" и "Новата молитва на Марка" са очевидни. Но в случая по-интересен за нас е "пирът" у поп Ставри. В този колоритен герой са пародийно проиграни ресурсите на "високия" - Свещеното Писание - и "ниския" - пословиците и поговорките - дискурс на традицията. Неговото щедро утвърждаващо слово "отстранява" всичко, до което се докосне, активно преобръща значенията, триумфално размесва стойностите в една непрестанна катахреза. Точно обратно на епичния свят, където комуникацията протича в регулираните от "силните" кодове на обичая форми, речта при Вазов всеки път се самопоражда в акта на езиковата трансгресия. Един и същ предмет се третира по два коренно различни начина - например сватбата: "...Надве-натри да ги обулчи и - свършена работа, булото туря перде на всичко", заявява поп Ставри в един контекст на "ренесансова" разгулност и пренебрежение към ритуала. Засегнат от Кандов обаче, той ще стигне до цитати от ап. Павел и до сърдитото "Бракът е тайнство великое". През цялото време героите цитират нещо или някого, но винаги "погрешно", в комично неадекватен контекст. Домакинът посреща с христовото "Чукайте и ще ви се отвори" хлопащите по вратата Соколов и Огнянов, Колчо травестира тропара на Хаджи Атанасия, Кандов говори "като по книга" сред веселото сборище... Регламентираната връзка между контекст и изказване се е разпаднала. Правилата за това какво може или трябва да каже, къде и от кого, вече не работят. Заедно с индивидуализираната реч е дошло и неразбирането - засега само в комичния си, празнично-карнавален вариант. Новото време ни се разкрива като несъвпадане на гледните точки, освобождаване на думите от фиксираните им значения и поява на полупрозрачни лични "речници". Езикът започва да разграничава субектите си, "правилността" и "разбираемостта" отстъпват пред грешката, катахрезата, "слепотата" към светогледните основания на Другия. "Пробуждането" на народа се осъществява най-вече като събуждане на езика. Речта преживява някакъв краткотраен, но пищен цъфтеж между две състояния на силна нормираност.

...Критиката е установила възловото място на опозициите "разум - безумие", "трезвост - пиянство", "гордост - срам" в смислопораждащия механизъм на "Епопея на забравените". Не само поезията, но и романът на Вазов продуцира своите смисли чрез парадоксалното преобръщане на посочените опозиционни двойки. Дискурсивната стратегия на Вазов е насочена към вкарването на "пиянството" в подредения, разумен ред на очевидните национално-патриотични ценностни парадигми. С други думи, "разумът" включва в себе си "безумието", за да конструира своята смислова цялост. Но възможно ли е "безумието" да бъде рационализирано без остатък?

Като истински "народен поет", Вазов се грижи да положи в културното пространство онзи трансцендентен "втори план", който ще санкционира и осмисли "врявата и безумството" на текущото време. Събитията биват подвеждани към устойчиви смислови редове, които трябва да ги опитомят и остойностят като знаци, препращащи към "нещо друго". При Вазов има богата вариативност на стабилизиращите системи, основани на повтарящото се, необходимото и общоприетото. Един такъв ред се представя от паремиите, пръснати изобилно из текста. Друг механизъм за "подвеждане към инварианта" е отнасянето на героите към редовете на класическата митология и литература...

Възвишеното, както ни го представя Вазов, е метафизично явление и стои извън секуларизираната история, извън времето като рационализирана, промислена подреденост. "Лудостта", "Пиянството на един народ" са процепът, през който сякаш просветва "поетическото", трансцендентното, Божественото.

Но излизането от екстатичното, сюблимно състояние и "наместването" на профанното ежедневие, контактът между сакралното и рутинното се оказва територия на разгрома, предателството, отчаянието и подлостта. "Пиянството" имплицитно съдържа и горчивото "изтрезняване". Героичното не може да бъде "одомашнено", то не се поддава на рационализация. Оттук и метаезиковите колебания на "Под игото", напрежението между външните, разумни, "общочовешки" измерения на въстанието и вътрешната му скритост, непроницаемост и немота. Със своя амбивалентен, прояден от срама и малодушието свършек, Априлското въстание не може безпроблемно да бъде подведено към класическите исторически образци. (Това в още по-голяма степен важи за невъстаналата Бяла Черква.) Метаезикът на "Под игото" се оказва безсилен да прикрие дисконтинуитета между "геройството" и "живота", между просветлението и "трезвостта". Цялото здание на романа е надстроено върху пукнатина, върху разрив, който не може да бъде заличен. Подмяната на верската идентичност с национална и на религиозния морален императив с просвещенски не води до генерално проясняване и изчистване на смисловия хоризонт - "пиянството" и "поезията" остават вградени в темелите на модерната българска рационалност.

 

НАШИТЕ ТЕКСТОВЕ - ВАШИЯТ УСПЕХ

Българската литература

© 2002 Литературен форум