Литературен форум  

Брой 15 (499), 16.04.2002 - 22.04.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Даниела Радева

Феминизъм с фередже

 

Изложбата SHESHOW, открита на 8.03.2002 г. в АТА-център за съвременно изкуство, представя фотография, дигитални отпечатъци и видео на няколко съвременни турски художнички - Йесим Агаоглу, Йосгюл Арслан, Хандан Бьорютечене, Елиф Челеби, Инчи Евинер, Гюл Иглас, Нериман Полат, Ани Сетиян и Сермин Шериф. Куратор е Берал Медра. Осъществява се по покана на българската група "8-ми март".

По повод изложбата самата Берал Медра изказва предположение, че днес тя би могла да изглежда старомодна и феминистка. И наистина във времето на унисекс-културата е странно, че проблемите на пола все още са предмет на съвременното изкуство. Известно е, че феминизмът е движение за социални, политически права и равенство на жените спрямо мъжете, което се заражда още по времето на Френската революция и се развива през XIX в. През 60-те години на XX век се създава организирано движение за освобождаване на жените, обхващащо целия западен свят. До 70-те години на миналия век вече съществуват закони за премахване условията за гласоподаване, закон за равностойно заплащане, както и закон за дискриминацията между половете. Въпреки това, днес изкуството, създавано от жени, продължава да бъде наричано "феминистко", като не се разбира ясно точно какви намерения и смисъл се влагат в това определение. Ако през 60-те години на миналия век подобно изкуство се е възприемало като радикално или даже скандално, днес то буди само недоумение и съжаление.

Дали показаните в изложбата произведения имат силата да опровергаят подобно твърдение чрез съдържанието си? Може би се счита, че проблемите на жените, които вече са изживени в западния свят, все още са актуални в страна като Турция. Що се отнася до твърдението, че в ислямските страни по принцип е по-трудно извоюването на каквито и да било права, то нека не забравяме демократичната вътрешна политика на Кемал Ататюрк още през 20-те години на XX век, както и това, че Турция е една от малкото страни, имали в историята си жена министър-председател. Тук може би художничките ще възразят, че социалните им права са легитимни само на теория, а тях все още ги бият и изнасилват. В този случай нека си отговорят искрено коя от тях не е била изнасилвана поне веднъж в сексуалните си фантазии, а също така - какво биха казали за многобройните мъже, подложени на психически тормоз от страна на жени. Естествено издевателството си остава такова, независимо от формата на проявление, но интересно защо няма мачистки изложби.

Този текст не цели безкомпромисно отричане на женското изкуство. Някои от художничките показват наистина смислени и заслужаващи внимание произведения, но определянето на тяхната работа с единствената дума "феминизъм" предполага значително стеснен хоризонт на възприемане, което ограничава и възможностите за интерпретация. Такава дефиниция може само да посочи пола на автора и нищо повече. Проблемът в този случай е в това, че докато се хленчи за неравноправното положение спрямо "силния" пол, се губи много време и енергия, които биха могли да послужат за създаване на едно наистина сериозно и социално ангажирано изкуство.

За съжаление точно в тази изложба, както изглежда, съзнателно и целенасочено се търсят измеренията на така наречената "женственост". Хандан Бьорютечене застила маса с покривка, избродирана от група жени - нейни роднини и приятелки, Сермин Шериф показва серия фотоси, където червен шал закрива различни части от лицето, Йесим Агаоглу сгъва многобройни книжни лястовици и корабчета, върху които е отпечатано сълзливо романтично стихотворение, една от участничките симулира секс с телевизор. Тук определено не наблюдаваме скандално и провокативно изкуство, каквото би било адекватно на идеите на "класическия" феминизъм.

А иначе мъжете също хленчат, но не определят изкуството си нито като мачистко, нито даже като мъжко - те просто озаглавяват своите произведения според конкретния смисъл, който са вложили в тях. Тук е мястото да се обърне внимание на поразителното сходство между две работи, едната на Гюл Иглас, участничка в настоящата изложба в галерия АТА, и една работа на английския художник Дъглас Гордън. Работата на Гюл Иглас представлява няколко фотоса на женски корем, върху който е написано "Виновна съм за...", Дъглас Гордън снима собствения си гръб, където е написано "Виновен". Мисля, че това "съвпадение" не изисква допълнителен коментар. Всъщност смятам, че не само феминисткото изкуство, но и всяко изкуство, свързано с проблемите на пола е излишно и безполезно, и не е нищо повече от хленч, защото става въпрос за физиология и природни дадености, които няма да се променят, с каквито и имена да бъдат наречени.

Българската литература

© 2002 Литературен форум