Литературен форум  

Брой 15 (499), 16.04.2002 - 22.04.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

ШЕПОТИ

Маргарит Жеков

Лицето на Христос

 

Неотдавна имах възможността да чуя мненията на вярващи християни относно нарисувания от художник лик на увенчания с трънен венец Христос, който, компютърно вграден, присъстваше като средищен символ в един еднолистен християнски календар. Макар че тръненият венец бе само леко загатнат, повечето от богопоклонниците заявиха, че това изображение на Спасителя е необичайно за хората и че мнозинството от "светските" вярващи (онези, които вярват в Бога без да посещават редовно богослуженията) в никакъв случай не биха си купили календара с този лик на Христос.

Символиката на въпросния календар бе повече от ясна: обединила горски път, играещо сред полето дете и капчици роса върху стрък трева на фона на лятно небе край морски бряг, тя намекваше чрез залезно приклоненото над този пейзаж лице на Христос, че ние дължим всички блага в живота си - не само раждането на децата ни, но и утешителният път през битието чрез присъствието на физическата роса и росата на Духа в нас - на саможертвеното страдание на Спасителя.

Да си призная, отначало бях изненадан, че дори и християни не могат да възприемат страдалческия лик на Христос, но после, припомняйки си едно предсказание за пренебрежението на хората към личността на страдащия Спасител в книгата на пророк Исай, осъзнах, че това пророчество се е изпълнило не само в живота на Божия Син на земята, но и в нашия живот на далечни потомци, които подир повече от 2000 години зърват чрез Словото и живописта лицето на изтезавания и разпнат Изкупител: "Нямаше вид, нито великолепие, че да погледнем на него, нито изглед, че да Го харесаме - презрян и отхвърлен от хората, човек на скърби и свикнал с печал. И като някой, от когото отвръщат лице, беше презрян и не го счетохме за нищо. А Той всъщност понесе печалта ни и със скърбите ни се натовари. А ние го счетохме за наказан, поразен от Бога и унижен. Но Той беше прободен заради нашите престъпления, беше съсипан заради нашите беззакония; върху Него дойде наказанието, докарващо нашия мир, и с Неговите рани ние бяхме изцелени" (Исай 53:2-5).

Наистина - като тленни и немощни хора ние не можем да понесем очи в очи агонията на онези, които обичаме. Спомням си, че когато майката на майка ми беше на смъртен одър и, влизайки в стаята й, съзрях агонията й с предсмъртно клокочещия на гърлото дъх, аз ужасен и безпомощен се оттеглих - не само защото не можех да гледам как гасне онази, която, при ранната смърт на баща ми и двойно усилния труд на майка ми, ме бе отгледала от най-ранното ми детство, но и защото съзнавах колко нелепи и дори болезнени за нея биха били милувките, с които идвах да я утеша - синовната целувка по страните и погалването на посивелите й коси.

И все пак, когато се опитам мислено да обозра земния живот на Спасителя, най-силна обич и благодарност към Него предизвикват у мен сцените на Неговата промълвена с кървава пот молитва в Гетсиманската градина, на кротко претърпяното от Него бичуване и поругание и на голготските Му страдания, защото всички тези понесени ужасяващи издевателства потвърждават на дело обичта към нас в собствените Му думи: "Добрият пастир дава живота си за овцете"(Йоан 10:11).

За християнската обич, особено по празнични поводи, са изговорени многобройни и възторжени думи, подчертаващи нейната необяснимост и необхватност. Но най-удивителното е, че самият Спасител е дал пределно точно и недвусмислено определение на тази Своя любов: "Никой няма по-голяма любов от това да даде живота си за приятелите си" (Йоан 15:13).

Изумително е също, че Христос доброволно даде живота Си не само за приятелите Си, но и за Своите неприятели. Тези, които Го подиграваха с думите "Нека слезе сега от кръста и ще повярваме в Него", не съзнаваха, че Божият Син стои до смърт на кръста, за да понесе наказанието и за техните грехове и да извоюва и тяхното спасение от злото. Обикновено ние смятаме, че тази обич е нещо тайнствено и неопределено, което е достояние на малцина избраници. Но Спасителят ясно е потвърдил, че себеотрицателната Му обич е дар, предвиден за всеки християнин: "Ако някой иска да дойде след Мен, нека се отрече от себе си, нека вдигне кръста си и нека Ме следва" (Мат. 16:24).

Думите "Ако някой иска..." са едно насърчение и за нас да поискаме в молитва към Христос този дар, който единствен ни прави готови да пожертваме живота си един за друг и с радост да понасяме кръста на житейските изпитания. Тогава ще усетим и в себе си чрез Духа изпълнението на Неговото обещание като възкръснал Спасител: " Ето, Аз съм с вас през всичките дни до свършека на света" (Мат.28:20).

Българската литература

© 2002 Литературен форум