Литературен форум  

Брой 15 (499), 16.04.2002 - 22.04.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

МАТУРАТА: КАК ДА УСПЕЕМ

София Тодорова

"Де българското?"

Иван Вазов, "Дядо Йоцо гледа"

 

Често уличаван от критиката във фрагментарност, Вазовият разказ се опитва да улови логиката на историческото време (драматично разполовено в творбите му на преди и след Освобождението), да фиксира метаморфозите на българския свят. Изправен пред парадоксите на индивидуалната и колективната памет, Патриарха се опитва да обозре този все по-неединен и разрояващ се, проблематичен, смислово несъединим свят. Необикновеността на подобен повествователен обект изисква необичаен, "паноптичен" поглед, изисква равносметка, проумяване на Историята и преображенията на човека.

Разказът "Дядо Йоцо гледа" се ражда от подобни авторски интенции. Той "разиграва" сюжета за взаимното оглеждане на времената - билото вчера и настоящето; отрежда на героя - един ослепял старец - да бъде посредник между тях. Метафориката на слепотата поставя проблема за това как и дали се съединяват българските времена, за това дали образуват един цялостен сюжет, който може да бъде наричан национална история. Тези нелесни питания водят към основния въпрос на Вазовото творчество - Поезията (Метафората) или Историята (Разказът) изказват истината за съдбата на един народ.

Най-категоричният отговор прозвучава в младостта, в стихотворението "Де е България?" - ранен текст, който обаче артикулира синтезирано възрожденската представа за родно. Една нова интерпретация на мита за изгубената родина наднича иззад натрапчивия въпрос на дядо Йоцо: "Де българското?" Дълго задаваната възрожденска гатанка е отново актуализирана, вдъхнат й е нов драматизъм, щом проблемът за националната идентификация не е решен, щом търсенето на самоличност продължава и в "новото, българското време". След Освобождението, след конституирането на държавата, чийто поданик е старецът, този въпрос звучи парадоксално обвинително и товари със съмнения сбъднатостта на националния идеологически проект.

Интригата се създава от осъвместяването на два обърнати един спрямо друг разказа за виждането на "българското". Единият от тях се създава от мечтаещия поглед на слепеца с тъмната реч на провидеца и езика на приказката. Свободното отечество във виденията му е горната земя на "чудосии над чудосиите".

Името на героя сочи едновременно към старозаветния Йов ("преследван") и към евангелиста Йоан ("божия благодат"). Впрочем слепецът почти буквално повтаря думите на новозаветния провидец: "С очите си те видях!" Старецът е едновременно злочест, но и "честит слепец". Роден в мрака на "една дълга робска нощ", той е озарен от светлината на своите прозрения именно когато потъва в мрака на слепотата. Лишеността от зрение го спасява от съмненията в идеалността на имагинерния образ. Той се сдобива чудодейно с едно вътрешно зрение - подобно на героя от библейската притча за сляпородения, прогледнал за "духовните истини". Слепотата се оказва онзи дар, от който зрящите съвременници са лишени, за да останат слепи за "чудосиите" на свободата. Може би защото са се нагледали на разочароващите й страни или не са я познали. Сменяйки парадоксално значенията си, слепотата и виждането стават метафори на умението да се съхрани идеалното измерение на действителността. Така старецът се оказва пазителят на една мечта родината да е тъждествена на свободата: "българското - така той наричаше свободна България". Преодолявайки смисловата недостатъчност на своето настояще и минало, дядо Йоцо въобразява "българското". А това е типично за митомоделирането на света, поправящо историята, когато тя изглежда "сгрешена".

Старецът отказва да припознае като своя родината, обгърната в дългата "робска нощ, без проблясък от радост и надежда". В неговите спомени тя има демоничен лик. В настоящето му желаният друг на родината-майка- робиня се отъждествява с държавата - баща. Своите срещи със знаците на държавата героят изживява като съприкосновения с истинния образ на родното (въпреки че в неговия речник "държава" е синоним на "имот"). Така започва една игра със знаците чрез тяхното трансцендиране. Слепецът се изолира и от общността на своите съселяни, защото не намира в нея и следа от мечтаната положителна идентичност: "същите страсти... същите селски крамоли, същите борби с нуждите... "

Онова, което е отвъд сетивния хоризонт, провокира колебания в своята истинност. Като "Тома неверни" Вазовият герой изпитва необходимостта от вещното осезаване: "свободата не видеше, нито я чувстваше осезателно по нещо". Но и като блажените от Христовата притча, дядо Йоцо вярва, без да е видял. На въображаемо пътуване от подземното царство "под игото" към светлата горна земя го отправят срещите му с "Нова България". В тях той усвоява и техники за идентифициране на българското - чрез разграничаване ("свободата се изразяваше за него в думите "Няма турци вече!"), чрез поглъщане на чуждия културен опит и уподобяване ("и войска, и паши, и топове, и княз, и учени хора..."), чрез нарцистично идеализиране ("та сме имали и по-учени хора ние...").

Срещите превръщат дядо Йоцо в екзалтиран поданик на една имагинерна държава. Тя парадно, мимолетно и символично известява себе си - с "еполетите на околийския началник", "сабята на войника", "свирката на паравоза". Тези метонимии са елементите на Вазовия мит за сътворението на държавата. И ако повествователят промечтава колективното движение на нацията като път на прогреса и цивилизацията, път нагоре по спиралата на времето и напред по хоризонталата на битието, за стареца движението е по-скоро назад - към първоначалата. Нека се вгледаме в трите видения на дядо Йоцо: "ясна звезда в тъмна нощ", "едно слънце изгрява и осветлява всичко, и той вижда пак зелени планините и голите чуки с орли, накацали по тях"; "чудовищен крилат змей, който пуща пламък из устата си, бучи и реве, фучи с невъобразима сила..." Не се ли свързват тези елементи в разказ за митоезическата родина?

Мечтанията на автора и на героя съчетават в чуден синхрон антиподите - старата митоезическа родина на предсоциалния старец и държавата на "силата, славата и напредъка". Неизречимото от дядо Йоцо изказва патетично повествователният глас: "велико, могъществено, необятно". И автор, и герой са обсебени от желанието да обхванат "България цяла" с някакъв особен, "централен" поглед. В "подслушаната" от повествователя реч на дядо Йоцо това желание изглежда така: "Да бе имал зрение, той би хвръкнал като орел, да погледа, какво има по новия свят". Митоезическото остава система от стабилни знаци, с която се обозначава "българското". С тези знаци се моделира новият мит за държавата.

И все пак остава открит въпросът дали срещите с "българското" са всъщност инициация за стареца - дали той съзрява, ставайки социално по-зрящ от съселяните си, или се връща в един изгубен рай - на детството.

Един от възможните отговори дава "обратният" разказ. На виденията на имагинерната (и идеална) родина като негатив се противопоставя образът на една антиутопийна България - на мизерията, войните, политическите сътресения, на "тъмните хора, с тъмни умове". В този друг разказ за виждането свободата е всекидневна баналност или просто я няма. Тогава "свободна България" се превръща в оксиморон.

Двата противоположни прочита на действителността в "Дядо Йоцо гледа" са свързани от коментара на повествователя. Неговата ораторска надпоставеност доминира във встъпителната и във финалната част-поанта. Те рамкират разкъсаните на фрагменти повествования за редуването на застой и промяна.

"Часовникът" на историческото време отмерва промени, които едва раздвижват "покойния небосклон на селцето" - Руско-Турската, Сръбската война, прокарването на железопътна линия. Времето ту замира, ту отново тръгва - фазите на застоя са продължителни като вечност, а събитията - кратки като мигновения. Съответстват им със семантиката си глаголите "гледам" и "виждам", с които се означават единствените жестове на слепия - дълготрайното усилие да се осезае и проумее "българското" и моментните му екстазни изживявания.

Вазовият разказ повествува за едно време на трагични недоразумения и за един свят, който започва да изглежда дълбоко двусмислен. Названието "българско" разраства обхвата си, превръща се в означаемо без стабилни означаващи, произвежда омонимни редове, в него съвпадат антиподи. "Нова България" започва да прилича на терминологична "шапка-невидимка", "сляпа" метафора.

В разказа се долавя носталгията по един завинаги установен свят, по устойчивата, единна и ясна идентичност. Затаена е тревогата, че те са все по-невъзможни, все по-проблематични. Тогава с мисията да оцелости света се натоварва Авторът. Той се опитва да наставлява читателя чрез реторическите дялове на повествователя, който знае повече от героя и изрича онова, за което дядо Йоцо няма думи. От фрагментите се прави опит да се спои цялостен разказ, който да представи националната история като целенасочено движение и така да я претвори в мит. Издават го цяла поредица характерни бинарни опозиции: мрак - светлина, смърт - възкресение, робство - свобода. А когато митологията започва да насища действителността и да я измества, разказът приключва отрезвяващо: "Йоцо беше ненадейно издъхнал, поздравявайки нова България".

На потомците не им остава друго, освен да чакат сбъдването на чудодейното превращение на отечествения свят в "бял", "божи", "чудесно хубав" или да се отдадат на културно строителство, мобилизирайки своя исторически оптимизъм и митотворчество. А може би не бива да губят напълно усета си за разстоянието, което дели мита от действителността, помнейки предупреждението на Ницше, необичан и неразбиран от Патриарха: "Неисторическото и историческото са в еднаква степен необходими за здравето на отделния човек, на един народ и на една култура."

 

НАШИТЕ ТЕКСТОВЕ - ВАШИЯТ УСПЕХ

Българската литература

© 2002 Литературен форум