Литературен форум  

Брой 15 (499), 16.04.2002 - 22.04.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

МАТУРАТА: КАК ДА УСПЕЕМ

В традицията

Милена Цанева

Държейки на своя художествен фокус изобщо бита, нравите и настроенията на определени обществени слоеве, авторът откроява релефно ту една, ту друга фигура и рисува отделни епизоди, внушавайки чувството, че всички те, в това число и централната интрига, са само характерни мигове от общия поток на живота, който е негов художествен обект. Това, което се случва сега, е можело да се случи и вчера, може да се случи и утре. Авторът се интересува не от извънредното и неповторимото, а тъкмо от това, което се повтаря в живота на героите. Действието на "Чичовци" обхваща непълни три дни, но в тези три дни се оглеждат десетилетия...

Вазов непрекъснато напластява към сюжета и минали събития и случки. Както самата фабула на повестта далеч не изчерпва нейното идейно-емоционално съдържание, така и краткото време на фабулното действие съвсем не обема границите на рисувания период. Защото Вазов всъщност рисува цял един исторически период - твърде точно датиран чрез атмосферата и духа на рисувания живот, чрез характерите и психиката на героите, чрез техните настроения, чувства и мисли. Дори и да не споменаваше четата на Филип Тотю, която уточнява годината 1867, ние пак бихме разбрали, че действието става през това десетилетие. Десетилетие на относително затишие пред идещата революционна буря, чиито далечни навеи в настроенията на хората се крият под спокойната повърхност на едно сякаш задрямало в своята неподвижност всекидневие. "Чичовци" е повест, от една страна, за тежките наслоения на робството в душите и в живота на българите, от друга - за обновителния лъх на възрожденския просветителски и патриотичен патос. Наистина тази историческа тема не е в самия сюжет на произведението. Както казахме още в самото начало, това е повест за дребния живот на обикновените малки хора, нейните жизнени извори са във всекидневието, нейният основен патос е хумористичен. Но в дребното, малкото, може да се огледа и значителното, голямото; в бита също се чувства историята; хуморът не винаги означава отрицание... В забавните весели анекдоти на "Чичовци" често намират израз съществени тенденции от големия исторически живот на епохата.

Ето на годишния изпит в училището чорбаджи Мичо Бейзадето сърдито прекъсва ученика, който разказва за Кримската война:

"Грешиш, синко, грешиш! Иди си земи парите от даскала, който те е учил: нивга не е било руско побеждение!..." И понеже след урока обиденият учител с историята в ръка му доказва, че Русия наистина е била победена при Севастопол, чорбаджи Мичо се постарава да го изберат училищен епитроп и на следващата година злополучният историк не бива назначен. Малък анекдот, показателен за положението на предосвобожденския учител, "главяван" като пъдар от невежите градски първенци. Но трябва да си съвършено лишен от въображение, за да възприемеш епизода само в този негов битов смисъл, трябва да имаш безнадеждно суха душа, ако не си помислиш заедно с автора: а кой знае, може би сприхавият и своенравен русофил по-добре е чувствал нуждите на сопотското училище... Както винаги в най-хубавите си произведения, Вазов мери нещата с критерия на историята. Без да изменя на битовия план на анекдота, който буди смеха ни, той ни кара да почувстваме и историческия смисъл на образите и конфликта. Забравяме дребната несправедливост в името на голямата правда, абстрактният педантизъм на науката отстъпва пред фанатичната вяра на един народ в несломимата мощ на страната, към която са отправени неговите надежди. Разбира се, всичко това е само в подтекста на разказа, само в скритата нежност на нашите усмивки.

В главата, посветена на фанатичния русофил чорбаджи Мичо Бейзадето, авторът се докосва до душевни вълнения, които са му особено скъпи и близки. Тук неговият хумористичен тон е смекчен от онова вътрешно вълнение, което ще роди топлия хумор на "Под игото". Но и в останалите страници на повестта, където в смеха трудно можем да открием нотките на умиление, хумористично изобразените битови анекдоти като далечно ехо отразяват големите движения на епохата. Хумористичните спорове за правописа, пародийното делене на "елинисти" и "волтерианци" - не е ли това едно далечно изродено отражение на сблъсъка между консервативните и прогресивни тенденции в духовната атмосфера на нашето Възраждане. При това колкото и безпомощно смешен да е този филологически спор в кафенето, все пак за правописа спорят неговите жизнерадостни посетители и тази толкова необичайна за следосвобожденските ни представи картина, макар и по хумористичен път, ни води пак към характерния просветителски патос на епохата. Дори най-подчертано хумористичната фигура на честолюбивия маниак Иванчо Йотата е израсла върху почвата на възрожденския културен подем. Защото колкото и комична да е неговата писателска страст, не е ли все пак показателно, че не само за цената на маслините мисли тогавашният бакалин с омазнените ръкави на зеленото сетре, а си има и една - нека да е смешна и карикатурна, но все пак безкористна - мания - да послужи на народа си чрез своите славни "списания".

Нека не бъда разбрана криво. Не искам да кажа, че Вазов взема сериозно своите "волтерианци" или че се умилява от писателската страст на Иванчо Йотата. Искам само да подчертая, че дори и чрез хумористичното изображение на дребното и нищожното той по своеобразен начин ни кара да почувстваме духа на възрожденската епоха. Затова именно "Чичовци" е произведение, несравнено по-значително от "Митрофан и Дормидолски", въпреки че и оная повест е майсторски и весело написана. Затова те дори не си и приличат, макар и да ги наричаме еднакво "битови повести", макар и централната им интрига да е сходна. Защото в "Митрофан и Дормидолски" зад външното, онова, което е в самия сюжет, почти няма нищо друго. Липсва чувството за вътрешна дълбочина, за историческа перспектива. Това е поредица от характерни за времето анекдоти из един изостанал бит, и толкова. А "Чичовци" е повест сякаш в два плана. Първият план - това е самият сюжет - дребни битови епизоди от един застоял живот, колоритни образи на българи, израсли под тежката сянка на робството. Вторият план, това е подтекстът, подводното течение на повестта - историческият дух на епохата, който диктува настроенията и вкусовете на хората и който като в малко криво огледало се оглежда в замрелия живот на всекидневието.

Зад хумористичните сблъсъци между "елинисти" и "волтерианци", зад забавните спорове между туркофили и русофили, зад загатнатата вражда между волнодумци и чорбаджии постепенно се набелязват големите конфликти на епохата. Тяхната изява тук е чисто битова, формата им най-често карикатурна, но зад самия текст на произведението ние долавяме тяхната историческа мащабност. Тъкмо тези конфликти, които се чувстват в подплатата на сюжета, придават истинската вътрешна значимост на съдържанието на повестта, докато дребнавата връзка между Селямсъзът и Копринарката и вечното забавно съперничество между Хаджи Смион и Иванчо Йотата остават главно в ролята на сполучливо намерено композиционно средство за организиране на художествения материал. И само това може да обясни оная тясна връзка, която съществува между "Чичовци" и "Под игото" - между хумористичната повест и националната епопея.

Иван Радославов

"Под игото" е първият български роман, изобщо първото едро дело в областта на нашата белетристика, в която дотогава бяха опитвани без особени и значителни успехи повестта и малкият разказ. Без предшественици, той не е надминат и до днес. Вън от своето литерар-исторично и широко културно значение "Под игото" е най-характерното, до изчерпателност, за поетическото творчество на Вазова произведение. То съдържа всичките негови положителни и доколкото ги има - отрицателни особености. Без "Под игото" творческото дело на Вазов би било незавършено, струва ни се, недоизградено; би липсвал куполът върху постройката. То сякаш го завършва в монументалността му. "Под игото" е типично произведение на роман от френския романтизъм - един лиричен роман. Макар че има твърде много историчен и битов елемент и страници, пропити с действителен и рядък за нашата белетристика художествен реализъм, в концепцията си, в художествените си средства и в патоса, който диша цялото произведение, в контрастното разпределение на багрите при обрисовката на характерите, в извънредно голямото и преобладаващо участие на "инерцията" "Под игото" е една типично романтична книга. Има твърде много случайности, немотивирани събития, идеални типове на доброта и героизъм, тъмни фигури на падение и морална нищета; твърде много преднамерени положения и произволни развръзки. Ала всичко това са преди всичко недостатъци на школата, у която се беше учил Вазов, отколкото на неговия талант. (...) Голямото дарование на поета обаче засенчва тия недостатъци на изпълнението и мощта на поета го увековечава не само като първи български роман, но такъв, който има трайна художествена цена и въпреки всички усилия остава ненадминат образец в българската литература...

Малчо Николов

 

Същинското съдържание на романа почти не излиза вън от кръга на обикновените преживявания на тези полуграждани, които, и в мъчителната атмосфера на робството, умеят да прекарват честито и които и по душевен строй, и по стремежи са, кои повече, кои по-малко, роби. Наистина, Вазов се е опитал да представи в лицето на Огнянова, Соколова, Каблешкова и др. представителите на младото поколение, което гори от нетърпение да строши веригите на политическата зависимост, но за съжаление това не му се е отдало. С малки изключения на Вазов са останали непознати както спотаената стихийна сила, необикновената коравина и жилавост на духа, така също и онова ново, борческо, мъжествено настроение, което обхваща водителите на масите, чудния душевен подем, възкръсването и възраждането на освобождаващия се национален дух, който искаше да скъса връзките си с миналото и чертаеше пътищата на едно светло бъдеще. Буйната и мъжествена стихия на това размирно време е почти чужда за тихата, не борческа природа на поета. (...) Той е поразен, удивен и смаян, но то остава за него същинска загадка и чудо... Достатъчно е да се проследи бегло начинът, по който Вазов рисува подготовката, обявяването и бързото потушаване на въстанието, за да се убедим в очевидността на изказаната по-горе истина. Как безжизнено, без никакво въодушевление, без подем и пламък се обявява тъй дълго чаканото въстание! И как скоро - като дим - се разпръсква повърхностното опиянение у тези робски души, които бързо униват и почват да мислят за бягство! Колко жалко е представено тук делото, за което ние говорим с известна гордост и което смятаме като пръв най-внушителен знак за проявена национална творческа проява...

 

НАШИТЕ ТЕКСТОВЕ - ВАШИЯТ УСПЕХ

Българската литература

© 2002 Литературен форум