Литературен форум  

Брой 15 (499), 16.04.2002 - 22.04.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Улрих Шмид

Лагерната литература

 

След Октомврийската революция каторгата се оказва сред първите пропагандни обекти на болшевиките. В московския Музей на революцията е подредена една тъмна стая, в която са изложени инструменти за изтезания, вериги, писмени документи и снимки от депортациите и принудителната работа. Каторгата се превръща в емблема на потисническото царско господство и служи за легитимиране на революцията. Възниква дори "Клуб каторжник", в който се приемат бивши политически затворници с най-малко десетгодишни присъди. Членовете на клуба получават пенсии, ползват санаториуми и други улеснения.

Този каторжнически фолклор не може да прикрие обаче факта, че много скоро болшевиките възприемат царските наказателни методи и дори ги надминават. Първите концентрационни лагери са създадени още през 1918 по нареждане на Троцки. Тъжна известност добиват островите Соловки в северното Ледовито море. Първите съветски затворници пристигат там в 1923; повечето измират много бързо вследствие на жестоките природни и битови условия; към тежкия принудителен труд се добавят и безчовечни начини за изтезание. В същото време съветската пропаганда превъзнася Соловки като образец за създаването на "новия човек". Рупор на тази цинична позиция става Горки, който посещава островите през 1929.

Пет години по-късно отново Горки, този път заедно с Михаил Зошченко, Борис Пилняк и други автори са командировани на строителството на Беломорския канал - един мегаломански проект, оказал се в последна сметка неизползваем, който се строи предимно от затворници без почти никакви машини. Смята се, че близо 100 хиляди души са оставили там костите си. Задачата на писателите е да опишат процеса на успешно "превъзпитаване" на "вредителите" в "пълноценни съветски граждани". Издаден е един солиден том, с възторжен предговор от Горки, който обаче само две години по-късно е иззет от библиотеките, защото един от главните герои, шефът на тайната служба Ягода, междувременно е изпаднал в немилост.

Превъзнасянето на лагерната система от Горки не трябва впрочем да се схваща като израз на опортюнизъм. Докъде стига политическата наивност през онези години показва примерът на Евгения Гинзбург. Тя заедно с мъжа си принадлежи към номенклатурата на болшевишката партия и едва когато през 1937 сама попада в лагера, тя проглежда за ежедневния терор, който преди това смята за наистина твърда, но необходима борба срещу класовия враг. Гинзбург е изпратена в Колима, в североизточния ъгъл на Сибир. Там политическите затворници биват надзиравани от обикновени престъпници. Логиката зад тази лагерна йерархия сочи "социалната близост" на крадците и убийците с пролетариата, докато политическите са смятани просто за "вредители". Убедителната сила на книгите на Евгения Гинзбург се дължи най-вече на самокритичната позиция на авторката и на нейния прост, стегнат език. Ето как представя тя обитателите на една от бараките: "Тук нямаше престъпници. Имаше само нормални, добри хора - шпиони, диверсанти, терористи". Много по-късно синът на Гинзбург, Василий Аксьонов, един от най-именитите писатели на своето поколение, също подхваща лагерната тема в своята трилогия "Московска сага", излязла в началото на 90-те години. При Аксьонов лагерът маркира трагичната кулминационна точка на "практическия марксизъм".

Близо три десетилетия преди това, през 60-те години, в руския самиздат циркулират три дебели машинописни тома с непретенциозното заглавие "Разкази от Колима", които поставят в сянка всичко написано до този момент по лагерната тема. Техният автор Варлам Шаламов познава отлично сталинистката наказателна система: когато през 1937 е изпратен за 17 години в Колима, той вече е излежал пет години в лагера Соловки. Шаламов не предлага хронологично повествование, а отделни случки, като се въздържа от морални преценки и оставя описаните от него невъобразими жестокости да въздействат пряко върху читателя.

Никое друго произведение на лагерната литература не предизвика обаче такъв експлозивен ефект както монументалната работа на Солженицин "Архипелаг Гулаг". Когато през декември 1973 първият том излезе в Париж, московското ръководство реагира незабавно, изгонвайки автора от СССР. На Запад книгата имаше огромен успех и най-вече тя донесе на Солженицин Нобеловата награда за литература. В "Архипелаг Гулаг" писателят обединява исторически изследвания, разкази на очевидци и психологически интроспекции в един сложен текст, който той самият нарича "опит за художествено изследване". "Архипелаг Гулаг" е най-мащабното описание на съветската лагерна система. Затова тази работа има ранга на енциклопедия, на изходна точка за всички проучвания на Гулага.

За европейската левица Гулагът беше извънредно деликатна тема. Много интелектуалци или не вярваха на информациите за сталинистките лагери, или оправдаваха терора с "историческата необходимост". Същевременно много умело действаше съветската пропаганда. При официални посещения, на западните писатели се демонстрираше един социалистически Дисниленд, който удовлетворяваше напълно представите им. Освен това мнозина бяха почитани с щедро дотирани руски преводи: романите на Лион Фойхтвангер бяха издадени в 260 000 екземпляра, произведенията на Ромен Ролан - в общ тираж от 1, 7 милиона, а онези на Ъптон Синклер достигнаха 3 милиона. При това не ставаше дума за "подкупване" на западните писатели. Достатъчно бе да се погъделичка суетата им. През 1943 Хайнрих Ман пише трогнат: "СССР обичам от все сърце понастоящем. Той ми е близък - и аз съм му близък. Съветите ме четат масово, осигуряват ми живота; сякаш виждам поколенията, които ме познават".

Самовлюбената поза на Хайнрих Ман представлява по-скоро изключение в отношението на западните интелектуалци към съветската система. Повечето - както, например, Жан-Пол Сартър - се придържат към един лъкатушещ курс между симпатия и критика. След разкритията, направени през 1949 от съветския беглец Кравченко, Сартър реагира с една предпазлива статия, в която осъжда сталинистката наказателна система, окачествявайки същевременно колониите като "наказателния лагер" на капитализма. Само няколко години по-късно той е забравил вече резервите си и уверява СССР в пълната си морална подкрепа.

Скоро обаче флиртът с Москва претърпява тежък удар: съветското нахлуване в Унгария през 1956 е оценено и от Сартър като "престъпна агресия". Въпреки това той не иска да се откаже от симпатиите си към съветския социализъм. През 1964 той отказва Нобеловата награда с мотивировката, че не можел да приеме едно отличие, предлагано само на руски дисиденти. Едва през 1968, след безмилостното потъпкване на Пражката пролет, Сартър скъса окончателно с Москва.

Раздвоеното отношение на френския мислител към СССР е симптоматично за западната интелигенция: тя искаше на всяка цена да вярва в красивия идеал за социална справедливост, предъвкван постоянно и от съветската пропаганда. Затова едно от големите достойнства на лагерната литература се състои в това, че разкри безогледното потъпкване на човешките права и свободи в условията на социализма. Формулировката на Сартър не е загубила и днес своята актуалност: "Няма социализъм - казва той, - когато всеки двайсети гражданин е в лагера".

Със съкращение: По Дойче Веле

Българската литература

© 2002 Литературен форум