Литературен форум  

Брой 17 (501), 30.04.2002 - 6.05.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

МАТУРАТА: КАК ДА УСПЕЕМ

Галин Тиханов

"На Острова на блажените" и културните асиметрии на ранния български модернизъм

 

Досега българското литературознание и критика са обсъждали "На Острова на блажените" преди всичко като документ на един титаничен културен персонализъм. Без да е погрешна, тази интерпретация и до ден днешен отлага четенето на Славейковата книга в един друг, не по-малко съществен ключ. Въпреки редица отделни посочвания, все още недостатъчно е откроена тясната връзка на тази книга с острите и изключително важни дебати за българското и езиците, на които може да се говори за него. Колкото и да е уникално в своята оригиналност и неочакваност, "На Острова на блажените" не е изолирано явление, а част от един забележителен масив от творби, преживяващи проблема за националната културна идентичност и разсъждаващи върху възможностите да се очертае една феноменология на българското: "Под игото", "Епопея на забравените", "Записки по българските въстания", "Книга за българския народ", "Бай Ганьо", "Кървава песен". По всяка вероятност изпадането на Славейковата книга от този ред се дължи преди всичко на коренно различния, нов език, на който тя говори за българското. Съществува определена изоморфност между този език и модернистката воля изкуството да скъса с императивите и естетическото законодателство на миналото, да потърси критериите за своята пълноценност в настоящето. Логически колеблив и иносказателен понякога до непроницаемост, този език се дистанцира решително от узаконени вече културни значения и се отнася към художествените модели на миналото ту по пътя на вчувстващото ги следване, ту чрез едно скандално репликиране.

"На Острова на блажените" суспендира идеята за приемственост не само в темпорален, но и в пространствен аспект. Прекъснатостта на нишката към историята, фокусирането на вниманието почти изцяло върху настоящето, дори до степен на интерес към злободневното, се оглежда в един доброволно избран пространствен изолационизъм. Знаковостта на островното изпълва и антологията, и по-ранния очерк "На Острова на блажените" с итензивните конотации на откъснатост и на пръв поглед своеобразност. Въпреки обилието от фикционални детайли, местоположението на Острова остава толкова неясно, колкото и неговата история, забулена в легенди. Подобно на Ницшевите острови на блажените от "Заратустра", и Славейковият Остров е по-скоро духовна субстанция, той не е материално поместен и недвусмислено прикован нито във времето, нито в пространството. Легитимирането на неговото минало се извършва преди всичко чрез легендите и чрез митологичния наратив за Одисей: "Мнозина след Омира са писали и описвали Острова, от които някои са се лутали само да го търсят, и не намерили - отричат съществуването му. Тъй съществуващото отскача лесно в областта на легендите". Нещо повече, авторитети като Страбон, Полибий, "па и сам Платон - мъдрият над мъдрите - са вземали участие в измисляне, или поне поддържане на приказките за този Остров и нравите на "жителите му". Извисен чрез позоваването на античната културна традиция, животът на Острова е същевременно снизен чрез многобройните алюзии за българската действителност. Само че тя е и не е българска, защото липсват ясните обекти, спрямо които да се дефинира българското. Семиотиката на островното отрича самоопределянето чрез сравняване с другите. Тактилното съизмерване с непосредствените съседи, толкова характерно за "Бай Ганьо", тук е почти напълно изоставено заради една идентичност, която никаква външна културна агресия не оспорва, но която въпреки това остава неназована. Ако Вазов, както пише Ал. Кьосев, моделира родното в сигурните пространствени граници на географски реалното или чрез алогичните метафори на сравняване/изключване от европейската цивилизация, ако Алеко Константинов борави с твърдия метонимичен език на съизмерването в един непосредствен пространствен досег, Пенчо Славейков вече отказва да говори тези добре установени езици и предпочита езика на равновесните реторико-логически обрати: е и не е, може и не може, трябва и не трябва. България не е нито близо, нито далеч от Острова, разстоянието между тях не може да се измери, различията и общите черти не могат да се сложат върху везните. Съмненията и отказът от окончателни истини сe разпростират върху обобщенията, които губят безспорността си и не достигат статута на логически изводи. Само един пример от очерка за Ралин Стубел: "Защото обстоятелствата за един талант на Острова на Блажените са, както казват, досущ каквито у нас: те убиват, а не подкрепят нищо, което би могло да даде значение на живота. Тъй казват и по нашенско, а бо знай тъй ли е!"

Причините за съзнателното лансиране на този нов език са твърде многопланови, за да могат да бъдат обгърнати в този кратък текст. Ще се опитам да назова някои от тях. На първо място са промените в самото мислене за онтологията на изкуството, което все повече се осъзнава като автономна социална сфера, разчитаща на един език, отдалечен както от описанието, така и от предписанието. Картината обаче се усложнява от преплитането между волята за естетическа автономност и влечението към актуалното, съвременното, новото като противовес на очакванията достойнствата и акцентите на творбата да се извличат от образците на миналото. Няколко години след "Сън за щастие" в "На Острова на блажените" Пенчо Славейков ни изправя пред скептичното си и същевременно иронично прозрение, че лириката в битието си на чиста еманация на човешкия дух е една твърде проблематична реалност. В "На Острова на блажените" Славейков повече от където и да е другаде и преди когото и да е другиго ни представя един примирено-мъдър профил на българския модернизъм, превръщащ в поезия с почти героичен и същевременно самоироничен жест даже най-сивите сцени на уличния живот. В тази Славейкова книга е жив Бодлеровият дух на почит към мига, към тленното, към праха и "зноя" на земния живот. Интересът към онова "какво в живота става" е толкова силен, колкото и отчуждението от "лихата му врява". Езикът, на който се засвидетелстват тези противоречиви влечения, не може да бъде нито напълно алегоричен (Ст. Михайловски, "Книга за българския народ"), нито символен. Той се колебае между тези крайни сьстояния, без да се отъждествява с тях. Той също е и не е, дистанцията между него и света, който изговаря, е също тъй неопределима, каквато е дистанцията между Острова и Отечеството. На второ (но не по важност) място, този език е нов, неочакван и понякога възприеман от съвременниците дори като тъмен, защото се обръща с лице към новите реалности на едно истински драматично културно съзнание, което в началото на XX век за пръв път формулира две ключови за българския модернизъм ценностни и психологически асиметрии: с мъчителната еманципация на индивидуалния човешки "аз" миналото престава да се отъждествява с традицията, да се свежда до нея, да задава и произвежда необходимо задължаващ колективен опит; от друга страна, идеята за родното престава да се покрива с идеята за българското. Ако за всички творби от цитирания вече ред българското изцяло изчерпва представите за родно, в "На Острова на блажените" тази връзка не е автоматична и сигурна. За българския модернизъм от първото десетилетие на века родното става по-широката идея, която би могла да съдържа в себе си българското като свой репрезентативен отглас, но се разпростира далеч извън и отвъд неговата телесно-зрима нагледност, сочейки към имагинерните пространства на духовното.

 

НАШИТЕ ТЕКСТОВЕ - ВАШИЯТ УСПЕХ

Българската литература

© 2002 Литературен форум