Литературен форум  

Брой 17 (501), 30.04.2002 - 6.05.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Красен Камбуров

 

Из "Нетленната дева"

Зара

Отзвъни, папрате,
  отзвъни
    моите
      пръсти
и древния
  лес
    посипи
      над мене.

Цял
  пейзажът
    ухае
      на свещ, -
а свещ е
  в ръцете ми
     нежен
      невен.

Невене, невене,
  и ти ли
    си тръгнал
      от бездната?


Присъда

Никой
  от нас
     не е задължен
       на карфицата,
в която
  вселената
    нявга
      ще се завърне:
затова
  накланям свещта
    над прост
      игленик, -
от който,
  човеко,
    карфица
      изтръгваш -
тъй тайно,
  нехайно
    и сръчно,
      и нежно, -
сякаш
  нищо-нищичко
    утре
      няма да липсва
от онова
  настръхнало
    с остри вселени
      сърце.



Без думи

Видях как
  хвърлиха
    едного
      в огъня.

И чух кръвта му
  да пищи,
    да пее:
      сякаш
бе на пчела
  копнението
    звънко
      за простор.

Отвори 
  огъня
    за пепелта
      на човека.

Отвори
  стъклата -
    да излети
      пчелата.


Лапидариум

Ни звук от камъка.
  Колоните
    нахвърляни -
      избити воини,
        весталки прегрешили.
 
Но челото
  в онази стела
    не е ли челото на моя син -
      очите -
         клонки от чимшир?

Помни това, мой сине,
  когато ме целунеш
    в свойта шепа -
      и ме разпръснеш сетне
          над свещта.

Българската литература

© 2002 Литературен форум