Литературен форум  

Брой 17 (501), 30.04.2002 - 6.05.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

МАТУРАТА: КАК ДА УСПЕЕМ

Камен Михайлов

Добро и зло в интерпретацията на П. П. Славейков

 

Когато става дума за творчеството на П.П. Славейков, трябва да се изтъкне стремежът му към глобален концептуализъм. Претенцията му е да обхване изцяло интелектуалната човешка дейност, създавайки не само еталон за творчество, но и завършени модели за всички възможни творчески прояви - тенденции, литературни родове, жанрове, текстови структури. Сам по себе си този стремеж обуславя един твърде интересен писателски феномен - авторът съзнателно отбягва рутинното утвърждаване и упорито създава своя многолик портрет - а с това и образа на новия тип културен деец. Започвайки от епоса (сборниците "Епически песни"), той дава и еталоните за лирика ("Сън за щастие"), за национална епопея ("Кървава песен"), за "фолклоризъм" ("Сянката на Балкана" и "Книга на песните"), за преводаческо изкуство ("Немски поети"), за литературна теория, литературна история и оперативна критика (статиите му върху българска и европейски литератури). Нещо повече - той представя свои творчески открития - формите на драматургичен епос (поемите "Коледари", "Епиталамии", "Химни за смъртта на свръхчовека"), както и своеобразното съчетание на поезия и проза, художественост и публицистичност, саморазкриваща се мистификация и фикционална обобщеност (антологията "На Острова на блажените").

Посоченият стремеж към концептуализъм засяга и по-ниските равнища на творческия акт: темите, проблемите, мотивите, персонажите... Известно е, че като индивидуалист П.П. Славейков преодолява моралния аспект на литературните ситуации. Етиката, схващана като изкуствено изградена нормативна система, е приложима единствено към "тълпата", която, осъществявайки се единствено чрез първичните си инстинкти, има нужда от възпиращи фактори. "Свръхчовекът"-творец е носител на висши ценности и не може да бъде подвластен на подобни "низови" правила. В подобен контекст поставеният в заглавието проблем изглежда странен и дори нелогичен. В същността си, обаче, творческото усилие на поета е насочено именно към актуализиране на "банализираните" вече представи за добро и зло. Изоставяйки категорично социалните им характеристики, той ги превръща в екзистенциални категории. На тях се гледа като на условия при изпълнение ролята на човека в битието. За да разгърне своята идея, Пенчо Славейков създава две контрастни поеми, погрешно определяни като "философско-битови" - "Ралица" и "Бойко". Разбира се, при изграждането на концепцията участват и още редица произведения.

И двата текста представят оригинално видоизменения от П.П. Славейков ницшеански възглед за твореца. За разлика от философските поеми, чиито герои са създатели на духовни ценности (Микеланджело, Бетовен, Шели, Ленау) Бойко и Ралица изявяват творческото начало у човека, схващано далеч по-широко. Актът на съзидание е видян във волята за изграждане на семейно битие: двама души се отказват доброволно от досегашния си начин на живот, за да изградят съвместен. В тази посока П.П. Славейков търси и открива модерния акцент в една, по принцип, изчерпана от българската литература проблематика - семейния живот. И така - "Ралица" изразява (именно изразява, а не отразява) съзиданието, разкрито като основа на човешкото щастие; изказва страданието (перипетията в сюжета, която е означена чрез убийството на Иво); констатира преодоляването на нещастието (необходимия стоицизъм); дава предства за семейна вярност, много по-висока и възвишена от нравствено-битовите й измерения (съпружеска почтеност). Тя е "изтеглена" в плана на екзистенциалното - Ралица и Иво започват да градят едно ново битие, влагат в него волята и душите си, и независимо от смъртта на единия, другият е длъжен да продължи започнатия "творчески акт".

Сякаш за да доизясни и подсили значението на тази своя поетическа инвенция, П. П. Славейков изгражда антитетичния модел на разрушението в "Бойко". На първо място, читателят вижда как сътворяването на съвместно интимно битие е невъзможно без единението на две воли: всички опити на Райка да приобщи своя съпруг към собствените усилия, остават напразни. Тъкмо това обрича семейството на гибел - започнат е акт на сътворение, при недостатъчна воля за отстояването му. Свидетели сме на интересен драматичен вариант на страданието и стоицизма: преживяващият го персонаж пребивава в самота, независимо от интимното окръжение; противопоставянето е не спрямо тълпата (както е класическият ницшеански архитип), а спрямо най-близките хора - майка, съпруга, дете. При създалите се условия, като двигател на действието, се оформя разрушителната сила на злото. Тя е огромна по своите размери и чудовищна по своите резултати. Веднъж появила се, и изпусната от контрол, тя смазва всичко, до което се докосне, превръщайки при това жертвите си в носители на същото това зло по-нататък. Обладаните от злото стават активни разрушители на човешкото, разбирано като порив към щастие, към творческо съзидание. Външната (и първоначална) персонификация на злото е Неда - годеницата на Бойко. Тя не само се гаври с неговата любов, но показва по-нататък, че за нея няма нищо свято. Кулминация е поканата за изневяра, която отправя към бившия си любим. Този факт означзва, че тя е водена в съществуването си единствено от собствения егоизъм и стремеж за задоволяване на прищевките си. Нито Бойко, нито неговия пръв приятел Ненко Бъта тя е приела в сърцето си; тя си е послужила с тях като с вещи, неотделими от материално-предметния бит на личното й удобство. Злото, сътворено от нея, преминава у Бойко, за да го изпепели, а по-късно - да го превърне в убиец на майка си, жена си, детето си, в разрушител на цяло едно битие. В тази посока е създаденият от П.П. Славейков психологизъм. Чрез образа на Бойко той представя преминаването на различните етапи от човек, обладан от безволие (отказът от волеизява е най-тежкият "грях", според индивидуалиста): от емоционалния срив (излъганата любов), през изкуствено подклажданата надежда (сватбата му с Райка), възвръщането към работа (условната стабилизация на психиката), втория и окончателен срив, чиито измерения се простират вече в самата същност на личността (отказ от живот, от човешко пребиваване, целенасочено търсене на безпаметството - пиянството на главния герой) до ПРЕносителството на злото (превръщането на Бойко в двигател на разрушението).

П.П. Славейков отрежда специално място на двете основни екзистенциални сили: съзиданието (свързано с доброто) и разрушението (свързано със злото). Те получават своята идентификация с оглед дали човек съхранява своето "его" и осъществява творческия акт, за който се е готвил, или не успява в тези си усилия. Важното, според поета индивидуалист, е дали героят изменя на себе си, дали сам се отказва от своята човешка същност, в която извечно е заложен стремежът към творчество.

 

НАШИТЕ ТЕКСТОВЕ - ВАШИЯТ УСПЕХ

Българската литература

© 2002 Литературен форум