Литературен форум  

Брой 17 (501), 30.04.2002 - 6.05.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Мария Станкова

Кой уби българската култура?

Криминално разследване

Продължение от бр. 16 

Годината е 1986-а.

Възродителният процес е извършен както си трябва - вместо за три години, за три месеца (примерно) и вместо всичко да се уталожи, паниката продължава. Имам цяла тетрадка с извадки от документи, но не си струва да се занимаваме с тях. Само едно е ясно в тази бъркотия: излизат на бял свят неща, които не са за приказване. Излиза, че в селата с турско население е нямало ток и вода и дайте сега да им го пуснем. Излиза, че децата са били неграмотни. Излиза, че и лекарска помощ не са имали.

Всички средни кадри са изпратени по места да следят обстановката и да докладват. Много доклади. Всичко е под контрол.

През 1987 г. Траян Радев - син на Симеон Радев - пише лично писмо до др. Г. Йорданов, като моли то да бъде докладвано на Т. Живков.

Цели три години Траян Радев се е колебал дали да пише, или да не пише. Накрая се решил. И какво писал? Вече известното плюс, че:

- мюсюлманството води до психокултурни изменения в народа и към исторически залез на нацията;

- не могат ли да се изселят всички мохамедани и тези със смесените имена тихо и мирно, защото смяната на имената не решава проблема; (Минчо Грозданов - Мюмюн - строител в Стражица - не крие, че е турчин и спазва Байрама.)

Един от най-симпатичните доклади е на Любомир Левчев. В него се казва, че хората от с. Венец имат чувство за хумор. Имат и толкова много пари, че не знаят какво да ги правят. В това село Радио София не се чува, но се чува Радио Анкара, а селото е по-близко до София. На българска сватба друсат най-вулгарен кючек, който е забранен за българите мохамедани.

От този момент нататък започва истинското доносничене. Сигнали и жалби. Двустранни. Българи и турци не могат да се понасят. Между всичките доноси има и едно истинско писмо:

Семейство Николай и Щиляна Велеви (със сменени имена) от Кърджали молят (!!!) да останат да живеят в собственото си жилище, като са съгласни да плащат наем на новите собственици. (Три пъти го четох.) Накарали са ги да си продадат къщата, за да им се издадат задгранични паспорти. Те, обаче, не са заминали никъде! Не са напускали работа! Не са напускали и къщата си! Тя е била продадена от ДСК като залог.

Тази молба е парафирана от Начо Папазов. "Не бива да предизвикваме осите (или масите. Не можах да разчета добре.) И без това си създадохме не малко трудности. Това е моето мнение."

Дано на тези хора са им оставили поне собствената къща под наем.

1988 г.

Започва да се мисли! Пак се сещат за културата.

В документите от този момент нататък изчезват всякакви бележки, решения, мнения и каквото и да било. Попадам на един сценарий за телевизионен сериен филм, посветен на Джануариус Макгахан - "Мисия на Балканите". Само гол сценарий. Дори няма решението на художествения съвет дали да се пусне, или не, този филм в производство.

Попадам на още един сценарий за телевизионен репортаж "Голямата игра" - "Репортер (който се ползва с доверието на зрителската аудитория) стои на границата с микрофон в ръка и непринудено разпитва заминаващите турци...". Пак няма нищо освен текста на сценария. (В главната роля си спомням Маргарита Михнева на турската граница, сред коли, натоварени с хора и багаж. Вярно, беше с микрофон в ръка. Всичко е било по сценарий.)

Има и още една прокламация от български културни дейци в защита на кюрдската култура в Турция. Текста го няма. Стои един лист с имената на Антон Дончев, Блага Димитрова, Йордан Радичков, Елисавета Багряна, Христо Радевски, Лиляна Стефанова и Николай Хайтов.

Защо изобщо стои? Един лист с подписи може да се вземе и от ведомостите за заплати.

Същата година Пантелей Зарев изказва "Съображения относно "Някои съображения по въпроса за единството на българския народ". Съвсем критично. Като истински критик. Но написаното от него вече го бях чела в поверителния доклад "Възродителният процес" през 1986 г. Не могат да се отрекат и някои осъвременени съображения, но все пак е минало време. Цели три години!

Пантелей Зарев казва и някои истини (вече беше разрешено):

- българинът - личност лишена от национално самочувствие;

- образованието - много идеологизирано. Децата знаят всичко за Камбоджа, а не знаят за Македония; (Вече не знаят нито за Камбоджа, нито за Македония.)

- да се обърне повече внимание на българите в чужбина - например в Русия; (Сега вече ги приемаме да учат у нас без приемен изпит бесарабските българи.)

- интелигенцията вяло мълчи, а писателите са апатични.

В една докладна се споменава, че покрай молбите за постоянно жителство на хора с възстановени имена минават и българи. Веднага се отговаря, че човекът, минал с многото, е инструктор и е нужен за делото.

Виктор Денизов - десет години работил зад граница по поръчка на ЦК на БКП - иска допълнителна бройка за дъщеря си Мирела, "защото е с подчертани природо-биологични данни и с възстановено име". (Момичето трябва да е било хубавко с такива подчертани данни.)

Д-р Кръстьо Петков - директор на Института по социология на БАН - прави експресно изследване на изселническата психоза сред потомците на ислямизираните българи. Извадката е за времето 23 юни-16 юли 1989 г. Сега обърнете внимание! Експресната извадка е в два тома от по 93 страници! Тя е в два тома, но времето за проучване е малко! (Годината е 1989 г., а събитията, обект на проучването, са станали преди шест-седем години!) Пита се с какво се е занимавал този институт седем години. Д-р Кр. Петков отговаря: - трябват средства за създаване на нов колектив "Национална идентичност и национално съзнание".

Изследването е било поверително, и правилно. По-добре е по-малко хора да знаят, че в институтите седем години изчезват като едното нищо.

На 30 май 1989 г. Любомир Павлов и Николай Марин се срещат с временно управляващия посолството на Индонезия у нас и му предават позицията на ЦК на БКП във връзка с безпочвените обвинения на Турция по въпроса за възродителния процес. Отново няма текст! Само паметната бележка на Н. Марин - първи секретар в отдел "Пети".

Какво става с тези текстове? Така са се изпокрили!

Защо изобщо минахме през възродителния процес? За да докажем, че първо се действа, после се мисли? Не. За да покажем как добре се е мислело по време на действието.

Да се върнем на културата. В същия период, когато турците по селата нямат магазини, ток, вода, телефон и какво ли още не, в културата се вливат такива средства, че чак й завидях.

Тя е трябвало да цъфти и връзва, а не да е мъртва! Ама е мъртва. Защо?

Вече съм сред архивите на Комитета за култура. Това е нещо като пещерата на Али Баба.

Следва

Българската литература

© 2002 Литературен форум