Литературен форум  

Брой 17 (501), 30.04.2002 - 6.05.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Изборът на Мария Станкова

Дамата със сините очи

 

Има най-сините очи, които съм виждала. Като небе в края на април, а изглежда желязна. Усмихва се така, сякаш е клонирала човешкия вид, а обича естествените хора. Живее по железни правила, но всъщност е един нежен и раним човек. Защото е творец. А е творец, защото е създадена да бъде такава. Това не е гатанка, а тя е загадка. Това е Весела Люцканова. И ако някой каже, че я познава, много ще сбърка.

Трите часа на нашия разговор се отнесоха като дим от цигара. Остана ми усещането, че изобщо не я познавам. Не защото се изплъзва или уклончиво отговаря на въпросите, не защото е прикрита или неискрена, а защото увлича в дълбочината на нещата. Защото сякаш е побрала в себе си времето и пространството и подрежда от тях свят, различен от видимия.

Явно е, че гените на твореца са много силни. Доминиращи. И трите дъщери на Весела се занимават с изкуство под една или друга форма, но внучката й - Юлияна Манова, я претворява. Пише къси разкази, създава словесни светове и печели литературни награди.

И започвам този разговор точно с разказите - любима и за двете ни форма:

- Какво може да каже един автор в един разказ?

- Всичко можеш да кажеш. Разказът е най-хубавата форма. Той е като една сфера. Не можеш нито дума да прибавиш, нито да отнемеш от него. Това са натрупвания в човека. Сядаш и ги изливаш. На един дъх. След това всичко вътре се е изпразнило, освободило... Знаеш ли, преди можех да пиша само нощем. Изчаквах всички да заспят, да утихнат къщните шумове, да се убедя, че децата са спокойни и чак тогава сядах да пиша... Никога не вярвам на първия момент. Той обикновено е възторжен. Казваш си: "Какъв съвършен разказ написах!" Трябва да се изчака. Трябва да се отдалечиш във времето и тогава да погледнеш написаното. Ако не те хване за гърлото, значи нищо не е станало.

- Творецът е податлив на емоциите си - казвам.

- Човекът е податлив на емоциите си. - поправя ме Весела - Живописта и музиката те удрят веднага. Прозата изисква време. Изисква вглъбяване в нея. Трябва да се осъзнае какво носят думите.

- Чела съм почти всичките ти разкази, чела съм "Клонингите", няма и следа от т.н. "женско писане".

- Дразни ме това "женско" и "мъжко" писане. "Клонингите" е написана в първо лице и в мъжки род, ако не бях подписала книгата със собственото си име, никой нямаше да разбере, че е писана от жена. От друга страна, женската проза е по-хубава. Не. Не съм феминистка, ако това ще ме питаш. Жена съм. Мъжът има страхове. Един конкретен страх от смъртта, от провала. Мъжете са суетни творци... Жената се чувства безсмъртна... може би защото е раждаща. Да дадеш тласък на живота, не е ли божествено? Писала ли си стихове?

- Същото щях да те питам и аз.

- Писала съм. Дори имам подготвена стихосбирка "Сини очи". Държа я в едно чекмедже и от време на време я изваждам. Препрочитам стиховете и пак ги прибирам с мисълта, че не са лоши. Повече обичам да чета поезия. Чета класиците поети. От добрата поезия идват емоционални заряди... Някой път имам конструкцията на разказа, а нямам заглавие. То идва самo, след прочитане на някой от любимите ми поети, друг път е обратното - имаш заглавието и разказът става спонтанно...

- Правиш впечатление на човек с желязна дисциплина.

- Без нея не бих се справила със задачите си. Всеки ден започва с лист, на който са написани поне десет неотложни задачи.

- Как съчетаваш творец с издател? Била си редактор във в-к "Строител" и "Народна младеж", занимаваш се и с обществена дейност.

- Ставам в шест. Пиша до девет часа и започвам другата си работа. Издателската работа много повече ми е взела, отколкото ми е дала. Много отговорно е да си издател, и рисково. От една страна, комерсиалното е важно за тази дейност, от друга страна, е критерият. Имам принципи - всичко, което излиза с името на издателство "Весела Люцканова", трябва да е стойностно. Държа на авторите си - български и чуждоезични... А редактор много исках да бъда. Мечтаех да съм редактор и станах.

- Този ведър дух, тази енергия, която излъчваш, само на волята ли се дължат?

- Винаги съм работила с млади хора. Не мога да се чувствам по друг начин. Особено внимание трябва да се обръща на младите хора днес. Те са много уязвими. Много обезверени са. Реалният свят ранява, но учи човека да поема ударите им и да устоява. Иначе не може да се оцелее. Днес младите хора не искат да бъдат ранявани. Те бягат във виртуалния свят. Там е безболезнено и спокойно, но не е истинският живот. Има опасност да останат инфантилни и като остареят. Интернет е едно чудовище. Ние не можем сега да преценим пораженията, които нанася върху децата, но след време те ще бъдат налице. И ще бъдат страшни.

Вярвам на Весела Люцканова. Тя е добър фантаст, а фантастите са прогнозистите на бъдещето. Тя смята, че словото се случва, че в него има някаква магия. Написаното се сбъдва след време. Този разговор за младите хора видимо я вълнува. Иска да дойде едно по-добро поколение, по-мощно, по-умело. Смята, че житейски опит може да се натрупа и на двадесет години, а горчивият се трупа най-лесно. Има и опасности, разбира се. Сблъсквала се е с посредствеността, с прикритата посредственост, а тя е най-опасна. Има свойството да мимикрира.

Мисля си, как ли изглежда светът, погледнат през сини очи? Дали е по-светъл? Дали е безоблачен?

- Как виждаш хората? Добри, или не толкова?

- Много открита и доверчива съм. Всички приемам безрезервно... Затова и много често са ме ранявали, може би. Вярвам в добрия човек и искам да продължавам да вярвам, че го има.

Весела Люцканова е строителен инженер със специалност "Съпротивление на материалите". Това е бил нейният избор. Можела е да бъде художник, архитект (защото е била приета и в Художествената академия и във ВИАС), но е преценила, че от инженерната специалност може най-лесно да се откъсне и да я замени. Заменила я е с нещо много ценно - с литературата. Изборът й е бил правилен. Тя е една от малкото пишещи жени, които съпоставят с пишещите мъже. Превеждана е на немски, френски, английски, руски, японски, китайски, хинди и още други езици. Автор е на книгите: "Клонингите", "Часовник в дъното на коридора", "Тъмен джаз", "Лицето на Горгоната", "Другата врата", "Кали юга", "Живот на ръба". Просто не изброявам всичките й книги. В библиографската справка, която намерих, ми направи впечатление, че почти всяка година издава по една книга.

Другото, което ме впечатли, е феноменалната й памет. Нито миг колебание за дати, имена, книги прочетено.

Нито намек за неискреност, лицемерие, преднамереност. Каквато е в книгите си, такава е в живота.

Човекът не е книга. Не можеш да го разтвориш и прочетеш. Във всеки един има толкова много други човеци, че сякаш паметта е хранилище на хора.Всеки носи много светове във себе си. А хората трудно отварят вратите и трудно допускат неканени. Все по-малко се цени искреността и спонтанността при общуването, дори не е за препоръчване.

Искам да завърша с една притча.

Един човек мълчал дълги години. В началото всички уважавали мълчанието му. По-късно започнало да ги дразни. Накрая се решили и настоятелно го попитали:

- Защо мълчиш? Или си много умен, или си много глупав.

Човекът казал:

- Колкото и да говоря, няма да променя мнението ви за мен. Вие говорите един с друг само за да ме ласкаете. Аз съм заслужил мълчанието си.

Това е, ако не можем да сме искрени, то по-добре е да сме мълчаливи.

Българската литература

© 2002 Литературен форум