Литературен форум  

Брой 17 (501), 30.04.2002 - 6.05.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

ПРОЧИТИ

Палми Ранчев

Нищовремие

 

Иван Методиев. "Време и нищо". Изд. "Факел". 2001Малцина от съвременните български поети така категорично са напускали площада, мястото за срещи, за поредното появяване, както го направи Иван Методиев.

Сега, след като излезе книгата му "Време и нищо", по-ясно се разбра защо толкова дълго остана в територии, чиито граници се определят след внимателно вслушване в тишината.

Често поетът не довършва започнатото, вдъхнал му достатъчно топлина, и го оставя самµ да се довърши. Не се страхува да повтори вече направеното. Погледът му както винаги внимателно докосва: върбата, ручея, луната с ръждясали рога. Накрая успява да събере Бога, звездите и стареца от кръчмата, с мушицата, която е спасил. Не се учудва или възхищава. Липсва дори очакване за благодарност, докато продължава да смесва живо и неживо, красота от приливите на живота и неочаквания край.

Страхувам се да твърдя, че Иван Методиев, отдавна изграден като поет, категорично се е променил. Но във "Време и нищо" е различен. Сигурно затова не дразнят понякога направо детските му интонации. Вероятно защото само детето вижда нещата за първи, втори и трети път. Детско учудване подчертава усещането за скорошно раждане, за постоянно движение, в което всяка живинка е създадена, за да съобщи заложената в нея тайна. Ненатрапчив и естествен е пантеизмът му, от което диалогът с природните сили става почти интимен.

Погледът, основен за хроно-топоса на повечето стихове, с иронична виртуозност свързва Ще и Билµ, Време и Нищо. Открива нови и нови елементи, ала не се опитва да ги удържи, след като дори капките, с които изтича денят, провижда като нули. Неочаквано докосва най-болното място от вселената на човека - самотата. Ужасът, ако не успееш да запълниш бездната между себе си и останалите с множеството казани думи и натрапените присъствия. Тогава повтаряш живота на първия или последния човек. Накрая като утешение запомняш вятъра. Заедно с мъдростта, тъгата и лукавото пламъче в погледа на отминаващия. Накъде е тръгнал? Къде оставаме всички ние?

 

Българската литература

© 2002 Литературен форум