Литературен форум  

Брой 17 (501), 30.04.2002 - 6.05.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

ПИСАТЕЛИ-САМОУБИЙЦИ

Бедност

 

Типичният литератор е непрактичен човек, със съмнителна (от гледна точка на доходите) професия. От друга страна, има високо мнение за себе си. Гордостта и самочувствието зле се съчетават с празния портфейл. Бедността, освен всичко останало, е и унизителна, а за творческата личност няма нищо по-лошо от унижението. Въпреки това, в историята на писателските самоубийства нищетата обикновено присъства в качеството си само на един от компонентите на ситуацията, довела до трагичния изход. Бедността е общ фон, елемент от суицидната декорация, прелюдия към "последната капка". Случаите, когато бедността е била единствена или главна причина за самоубийство сред писателите са по-редки, отколкото сред другите слоеве на населението.

И все пак примери има.

Английският поет и публицист Александър Бирни (1826-1862) умира от глад в буквалния смисъл на думата. Литературните занимания довеждат писателя до пълен финансов крах. Заради тях той изоставя свещеническия си сан, започва да издава вестник и се разорява. Бирни се превръща в бродяга, а когато душевните и физическите сили го напускат, ляга в една купа сено в полето и след две седмици умира, водейки до последно записки в дневника си.

Съвсем друга степен на бедност вкарва в гроба сър Джон Саклинг (1609-1642), един от най-блестящите кавалери при двора на Карл I. Той не е гладувал, а само изгубил богатството си. Собственик на обширни имения и известен комарджия, благородникът пишел стихове и пиеси единствено за развлечение. Всъщност, тези произведения, продължили Шекспировата традиция, съвсем не са слаби и заемат достойно място в историята на английската литература. Саклинг се присъединява към партията на роялистите и участва в заговор с цел спасяването на кралския министър граф Страфорд. Заговорът претърпява крах и на поета му се налага да бяга във Франция, където се отравя и умира.

Продължавайки да прелистваме историята на английската литература, няма как да не споменем и нещастния Хенри Кери (1687-1743) - една от първите жертви на литературното пиратство. Извънбрачен син на маркиз Халифакс, той се прославя като драматург и автор на песни (приписват му химна "Боже, краля ни пази"). Издателите и печатарите започват безсрамно да ограбват писателя, използвайки липсата на закон, защитаващ авторските права. Чувайки как навсякъде пеят песните му, без да е получил и грош за тях, Кери се обесва.

За да не остане читателят с впечатление, че писателските самоубийства от бедност са патент на британската литература, ще назовем още няколко имена. Унгарският писател граф Янош Майлот (1786-1855), разорен от революцията, се лишава от възможност да изхранва семейството си и се удавя заедно с дъщеря си.

Португалският поет Марио де Са-Карнейро (1890-1916), измъчен от вечно безпаричие, се отравя в мрачния военен Париж.

Мълвата обвинява Н. А. Некрасов за самоубийството на един от постоянните автори на "Современник" И. А. Пиотровски, който, изпадайки в крайна нужда, се самоубива, след като Некрасов отказва да му даде аванс (известно е, че списанието плащало доста щедро на авторите си, но явно моментът не е бил подходящ).

Най-известният случай на писателско самоубийство заради бедност е смъртта на Томас Чатъртън (1752-1770). Синът на рано починал учител израсъл в бедност и още като момче бил изпратен като ученик при бристолски нотариус, където се научава майсторски да копира всеки почерк. Това си умение 16-годишният юноша използва за дръзка мистификация - фалшифицира манускриптите на някой си Томас Роули, измислен от него поет от ХV век. Стиховете на Роули, уж открити от младия бристолец, получават висока оценка от самия Хорас Уолпол, с който Чатъртън влиза в кореспонденция. Окриленият младеж разкрива пред блестящия литератор измамата си и признава, че желае да се заеме с писателски труд, но Уолпол го попарва, отвръщайки му, че поезията е занимание за джентълмени, а не за хора от простолюдието. Въпреки унижението, Чатъртън започва да изпраща свои произведения в литературните списания. Редакторите охотно печатат стиховете, но това не му носи нито пари, нито слава. Според условията на договора, Чатъртън е обречен на дългогодишна служба при работодателя си. За да възвърне свободата си, той се решава на хитрост. Съставя "Последна воля и завещание" - изпълнен с унищожително сатирични куплети документ, съставен във вид на предсмъртно писмо. Чатъртън оставя съчинението си така, че то да попадне в ръцете на нотариуса, който, прочитайки го, прекратява отношенията си с поета. Така се сбъдва мечтата на младежа да се посвети на литературата. Но писателският хляб се оказва горчив. Чатъртън заминава за Лондон, където пише сатирични стихотворения, политически статии, памфлети, поеми. Плащат му малко или въобще нищо, но на първо време той все пак успява да свързва двата края. Оскъдният извор на средства съвсем пресъхва, когато в Лондон започват гонения срещу вестниците и списанията. Писателят се лишава от всякаква възможност за публикуване, а да се занимава с физически труд смята за под достойнството си. Отравя се три месеца преди да навърши 18 години и бива погребан в гроб за просяци.

ЛФ

Българската литература

© 2002 Литературен форум