Литературен форум  

Брой 17 (501), 30.04.2002 - 6.05.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

МАТУРАТА: КАК ДА УСПЕЕМ

В традицията

Пенчо П. Славейков

Из "Българската поезия"

 

В стихотворението си Микел Анжело аз съм се опитал да изобразя борбата и прозрението на художника - някогашен обществен борец - и неговото отречение от преките борби на денят. Не че той ще служи от сега на звездите - борбата пак е негов идеал, само че служенето на тоя идеал той разбира не както по-напред. Животът е такова бойно поле, дето трябат не само един вид борци, не само един вид оръжие. Поставени на разни позиции, в различни условия, борците имат не еднакви цели. И аз показвам, как Микел Анжело се преместя от една на друга позиция, не дето се вардалят обикновените войници, а там, дето командирите, имайки поглед над цялото бойно поле, ръководят и дават заповеди. Някога си и той е бил изпълнител на чужди заповеди. Някогаж! Сега той има своя воля, служител е на свой разум и воля, а те му шепнат, че художника, както и мислителя, няма защо да се бърка в ония борби на живота, които не са по натурата и призванието му. Не той е материал за тия борби, а те, самите борби, са материал за него.

 

...Ах, незавиден

живот живее онзи, който знай,

че на света се в

временното само

живот живей. Възмогнати

над него

живеят други -

временната бренност

отхвърлят те, и в туй

що е под нея -

в идеята - проникват. На света

един я в слово пламенно изказва,

друг в бой за нея лее си кръвта,

с длето на мрямор

трети я изрязва

и я от днес изпраща

в вечността.

 

Класиците на художественото слово - едновремешни и по-нови - те са ни оставили своите творения с тоя завет. Учил и подел това от тях, моя гален блян е да изобразявам ония борби в живота, на които значението не е във временното, но които, макар и с печатът на временност, открояват извънвременното, типичното в живота Не е моя работа да казвам достигнал ли съм аз нещо в пътя, който вървя. Склонен съм да приема мнението на ония, които съвсем отрицателно се отнасят към моето дело. Та що от това!

 

Д-р Кръстев 

Из "Орисията на българската жена и майка"

 

...Сиротно си живее със своето сираче тя, радей по чужди къщи ден и нощ, но когато се вгледа във ваклите очи на своята рожба, и познае в тях Ива и

 

до сърце си го притисне,

 

на нейните устни цъфва пак оная хубава усмивка, с която само нему се е усмихвала, в която се отражава ясната й душа и тихото щастие на цялото нейно същество:

 

От живота

ненадломена -

с несломено сърце.

 

ЕДНА песен на сърцето. Десет пъти е повторил поета думата - сърце - ний дадохме и десеттях пасажа и подчертахме думата: той ни спомня за сърцето всеки път, когато то се свива в мъка или изтръпва под безмилостните удари на нейната зла съдба. - Един чуден pendant на Сърце на сърцата, облъхнат от дъха на българското село, българската селска къща, огрян от българското пролетно слънце и заметнат от тъмния силует, от ужасите на балканска нощ с нейните виелици и мраз и гробовна тишина, за да се чуят по-ясно невнятните ридания и стонове на душата на един народ страдалец. - Песен за обич и вярност отвъд гроба, в която звучи някакъв личен и задушевен акцент, нелишен от сантиментална нота може би, но изчезнала в неизразимо нежния и тъжен напев в сърцето, като че ли само разказващо вечната история на своята мъка: и радост в мъката. - Ралица - това е тъжният лик на млада почернена жена, както той е отразен в страдната българска душа и породените от нея народни песни. И мотивът, и средствата на неговото художествено възсъздаване: от картините на интимен живот и от поетическите символи и сравнения дори до подготвяне и мотивиране постъпките на лицата - всичко е подслушано от народната песен и възкресява пред нашия поглед приветното milieu българското домашно огнище. Няма в поемата нито един образ, който да не носи явния отпечатък на това milieu и да не буди в душата най-свидни картини от тоя живот. Пластиката в рисуване душевни преживявания и самата конкретност, в която поетът облива невидимото и неконкретното, отражават качествата и характерните особености на въображението, което ги е създало: Иво е "строен явор столоват", а Ралица - "тънка, вита, кършена лоза". Чудната поетическа живопис, отражаваща всички моменти в извива на младата снага! Нейният поглед - "западнал като мъгла на всички на душата"; мисълта на ергените се вие около нея, както "сърмений колан о кършната й тънка половина". Душевните настроения са символизирани в същите природни картини, които е създала народната песен и в които има толкова непосредствена поезия и задушевност: у лелини й дворове широки "грее слънце", а на Стоичка "мрак западна на душата"; нищо не може да "смъгли" Ивовото щастие; крехката усмивка на Ралица допада на всички на душата, както "ведрата зорница на ранобудни ратаи допада".

 

Из "Из историята на една душа"

 

Преддверието на храма на Славейковата поезия е поемата Фрина. Но неговата Фрина няма нищо общо нито с прославената хубавица хетера, за която разказва старата легенда, нито баналния образ на Фрина в оная руска поема (от Всеволод В. Крестовски), която има за нас тая заслуга, че е била за Славейкова може би пръв стимул да създаде своята. Наистина, в първата редакция на поемата все още има немалко черти от легендата и от руската поема, но не се минават нито четири години, и Славейков се издига до съвършено ново схващане на Фрина - схващане, изтичащо от един самобитен и дълбок поетически мироглед. Сега неговата същинска омисъл не е вече да прослави красотата на плътта, нито да нарисува очарованието, което има тя върху чувствата и въображението на един народ-художник: - едното и другото намираме, ако и в доста груба форма, и в легендата, и в поемата на Крестовски. Не, Славейков се домогва до нещо съвсем друго и по-висшо: той иска през красотата на тялото да прояви, да направи да проблесне - като нейна първооснова, като нещо неразделно от нея - душевната красота на своята героиня. Не за плътта като такава, като начало, различно от духовното начало, е дума у Славейкова, а за нейната божественост, за нейната единност с Духа: - за онзи мистически синкретизъм на религиозното, нравственото и чувствено-естетическото, който е тъй характерен за елинския национален мироглед и тъй чужд за нас, отрасли в християнските идеи за греховността на плътта. Красотата - тая в изкуството, както и всяка красота в живота и природата - за художническото и философското миросъзерцание на Славейкова не е нещо случайно в света, но първозданен елемент на миробитието - онова, което крие в себе си неговото оправдание и през което се долавя по-дълбокият негов смисъл. И макар като философска концепция, тая идея да не е нова - като елемент на един художнически мироглед, въобще като поетическа концепция, тя е и нова, и във висша степен поетична.

 

Но - Фрина е само дело на един мислител-творец, не откровение на една нова душа. Рожба повече на смела мисъл, нежели на тъмна интуиция, тя ни облъхва с нови, незнайни за нас емоции; в нея не трепти страждуща човешка душа. С творения като Фрина Славейков би обогатил нашия ум с велики идеи, но не би внесъл в нашите души нови ценности, не би разширил нашия кръгозор, нито би открил неподозирани досега глъбини на човешката душа. Всичко това той постига с онова свое творение, което се ражда из страданията на собствената негова душа и което в своята по-дълбока същност е само обективиране на лични преживявания - художествено превъплъщение на най-субективни чувства и размисли. Това е Cis Moll, песента на трагическата орис на Бетховена, в която Славейков, считан от чужди и свои за мъртвец, съзира живия образ на своята собствена орисия. В това откритие: - да черпи вътрешното съдържание на своите творения само из преживяванията на своята душа - се крие първоизточникът на творчеството на Пенча Славейкова, а условието за него образува, без съмнение, богатството и глъбината на самите тия преживявания.

 

Боян Пенев

 

ЛИРИЧЕСКИТЕ ПЕСНИ НА ПЕНЧА СЛАВЕЙКОВ1

В нашата лирика едва ли би могло да се посочат по-тихи песни. Те напомнят мекия, задушевен тон на нежно лирическо Andante cantabile, чиито бавни неуловими модулации се преливат плавно една в друга. Някъде тоновете са толкова тихи, че ние не знаем дали звучат още, или само слушаме да отзвучава в душата ни някаква струна, докосната от тях. Някъде са толкова бавни, че напомнят унесената златна приказка, която лятното слънце разказва на безмълвните ниви. Те напомнят тишината на свежото лятно утро, когато над полята се носи едва уловим лъх, на дървесата не трепва ни един лист, а небето огледва своя ведър лик в море от бисерна роса; тишината на знойна пладня, когато цветицата свеждат в притома цвят към цвят, а задухата трепти в знойния въздух с огнени крила и тихом шепне на нивите за близка жетва; тишината на лятна вечер, най-свидната тишина, изпълнена с упоителния аромат на цветята и с безмълвните въздишки на влюбената в луната теменуга. То са най-тихите часове, през които нежно се разцъфват вечно будните блянове на поета. В зори ранил на път, той диша свежестта на лятното утро и охолна мечта милва бодрата му душа - пътем той сладко бленува за роден кът, дето го очаква с милувка сънят на неговото щастие. През пладнята на живота бленува за отдих след извършен благодатен труд, за радостта на спрения пред златната нива орач, който, унесен в честити мечти, вижда пред себе си снопи и кръстци - награда за грижовен труд. През морната лятна нощ тъмните листи нашепват на душата му желан сън - той се вижда в родния кът, родна реч гали слуха му и чува свой да го зоват онез, които и преди свой са го звали...

 

...Онова, що свързва в една цялост основните мотиви в Славейковата лирика - самотността, любовта като радост и страдание, характерни настроения и рефлексии през пладнята на живота и най-сетне радостта и мъката на поетическото творчество - и ги подчинява на едно основно настроение, е блянът. Сън за щастие е една лирическа поема с пролог - бодростта и вярата в зорите на ранна младост - и епилог - самотният гроб на бляновете. Едно постепенно, мудно прехождане от душевна енергичност и бодрост към пасивното изживяване на вътрешни мотиви. Лирическото чувство, което има в основата си бляна, е възпроизведено като вътрешен, пасивен драматизъм. Макар всички отделни песни - без заглавия - да са подчинени на една основна поетическа мисъл, все пак всяка една от тях е завършена сама по себе си като лирически епизод, който ревелира някой характерен момент от една вътрешна драма.

 

Най-интересният, най-същественият момент в тая лирика образува отношението на поета към природата, неговото чувство за природа (Naturgefuhl) - и на второ място - начина, по който той възсъздава природата като ландшафт и като символ на своята душа. Това отношение е напълно обусловено от чувствения темперамент на поета; в начините, по които той рисува природата било като картина само, било като картина-символ без или със пряко загатване за лирическото чувство - в тия два начина на възпроизвеждане природата той влага най-характерните особености на своя емоционално-поетически мироглед - персонифицира природата, като й приписва главно свои психически състояния, свои настроения. Като непосредствен лирик, най-често в природата той дири себе си и влага само себе си. Ландшафтът в неговата лирика изобщо е едновременно и обект на естетически контемплации, и - душевно състояние. Външната картина бива толкоз по-богата, по-разнообразна откъм моменти, подчинени на отношението на поета към природата. Може би тъкмо на това обстоятелство се дължи и друго едно впечатление от неговата лирика - естетическите съзерцания, които имат за основа чувството за природа, биват толкоз по-непосредствени и разнообразни, колкото по-дълбоко прониква поетът в природата и проецира в нея своето аз, колкото по-голямо богатство представя тя за него, да намира себе си в нея, да конформира настроенията си с нейните в даден момент или при дадена обстановка. В отношенията между поет и природа най-ценен е оня момент, в който те взаимно се абсорбират, преливат се едно в друго и при това абсорбиране не може да се улови границата между персонифицираната природа и индивидуалното чувство - не може да се долови дали ландшафтната обстановка създава неговите настроения, или според съдържанието на последните бива персонифициран ландшафтът.

 

 

 


1 Пенчо Славейков. Сън за щастие. Тутракан. Издание и печат на Мавродинов, 1906.горе

 

НАШИТЕ ТЕКСТОВЕ - ВАШИЯТ УСПЕХ

Българската литература

© 2002 Литературен форум