Литературен форум  

Брой 20 (504), 21.05.2002 - 27.05.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Драгослав Михайлович

Истината за ужаса

Из предговора към книгата "Голи оток"

 Драгослав Михайлович

Гост на Пловдивския университет е изтъкнатият сръбски писател, академик Драгослав Михайлович (1930). Той е автор на деветнадесет книги - романи, разкази, публицистика, есета, драми. На български са преведени неговите романи "Когато цъфтяха тиквите" (изд. "Христо Г. Данов", Пловдив, 1982 г.) и "Венецът на Петрия" ("Народна култура", София - Нолит, Белград, 1985) и отделни разкази и откъси от негови романи в литературния печат. Негови книги са превеждани на почти всички европейски езици. Със световна слава се ползва книгата му за югославския ГУЛАГ Голи оток, където самият писател е бил затворен от режима на Тито. Носител е на престижни национални и международни литературни награди.

Драгослав Михайлович е за втори път в България и в Пловдив.

Изтъкнатият сръбски писател Драгослав Михайлович е роден през 1930 г. в Кюприя, Източна Сърбия. През 1949 г. започва да следва литература в Белградския университет. През лятото на 1950 г. се разболява от туберкулоза и по същото време е арестуван и прекарва две години в затворите на Кюприя, Крагуевац, Белград и в югославския ГУЛАГ - Голи оток. Завършва висшето си образование през 1957 г. Издава сборниците с разкази "Лека нощ, Фред", "Хвани падаща звезда", "Лов на дървеници" и "Ялова есен"; романите "Когато цъфтяха тиквите", "Венецът на Петрия", "Чизмаджии", "Гори Морава", "Злодеи" и "Третата пролет"; тритомник с изповеди от Голи оток (3 000 страници), сборник с драми "Въвеждане в професията" и историографията "Кратка история на изтреблението". Носител е на почти всички престижни югославски литературни награди. Редовен член на Сръбската академия на науките.

 

Поне двадесет години, може би четвърт век, отказвах да се заема с темата Голи оток. Много причини имах за това, а най-важната беше, че не съм дорасъл за нея. Просто мислех, че за Голи оток е нужен един Достоевски, а не човек като мен.

... Но тогава прецених, че за нашите мъки и за нашата смърт няма кой да пише освен онези, които вече пишат - т.е. хората, които ни измъчваха и убиваха. И през тази година, 1978, може би след петгодишни колебания, потаен като някакъв смешен шпионин, записах на касетофон първите два обширни разговора с двама приятели голооточани.

Но още дълго не желаех да се занимавам с това. Смятах, че разговорната форма ще ми отнеме най-малко време в сравнение с останалата работа, която, заблуждавайки се, смятах за по-важна. Не съм предполагал, че ще ми отидат двадесет години. И по всичко личи, че няма да приключи с това.

Много разговори записах през тези двадесет години, от които в тази книга публикувам три. Повечето от събеседниците ми бяха приятели, но не всички. На всички обещах да пазя записите от лоши очи и уши и че ще бъдат публикувани след смъртта ни - моята или тяхната. При избора на събеседници се ръководех от три условия: да бъдат хора с висок морал, да желаят и да могат да кажат истината, да знаят много и лично да са преживели много по предмета на нашия разговор и най-сетне - да притежават умението да изразят достатъчно добре и достатъчно ясно онова, което имат да кажат.

Тези изисквания никак не са малки и трябва да призная, че от време на време ми се налагаше да се отказвам от някое от тях. Пък и много от хората, с които исках да разговарям, ми отказваха. Разбирах, че не го правеха само от страх или от недостатъчно доверие към себеседника. В разговорите за Голи оток трябваше да бъдат изречени най-различни неприятни истини за отделни хора, понякога дори за близки, които са още живи или имат потомци, и трябваше да се разкажат събития, които излизат извън хуманистичната история на света.

Затова тази книга не е за хора, които строго държат на високото си мнение за човешкия род. Ръководен от истината, понякога и аз самият исках всичко в нея да не бъде истина.

... Резолюцията на Информбюро през 1948 г. за положението в Комунистическата партия на Югославия представлява абсурден исторически документ, който предизвика ужасни последици. Като в истинска класическа трагедия, веднъж бутната, снежната топка се търкулва по нанадолнището и не спира, докато не изпотрошава и смазва всичко по пътя си, оставяйки пустош и хаос. Трагедията си има и трите необходими действащи лица - тъп, брутален нападател, уверен, че може да подреди света според дребната си мярка; обзет от паника, ненормален потърпевш, който при първия сигнал за опасност отговаря със садистично насилие спрямо най-близката си среда и коварният интригант и подстрекател Яго, който в чуждото нещастие открива собственото си величие - колкото по-лошо е при "тях", толкова по-очевидно е, че аз съм по-добрият.

...Родено от политиката, престъплението Голи оток не може да бъде обяснено само с политиката.

От първия ден, когато голооточани започнаха да разказват шепнешком на най-близките си приятели какво са преживели в лагера, този шепот се понесе между хората и вече нищо не можеше да го спре. Не можеше да го спре терорът, който го преследваше, не можеше да го спре дори обявяването на самата истина. А четиридесетгодишното възпиране и забраняване на истината само помагаше на легендата.

Хората, които населяваха тази земя през втората половина на XX век, бяха свидетели и участници в създаването на една народна легенда по подобие на средновековните, в които обитават вампири, върколаци и чудовища. Ужасът, който лъхаше от този шепот, беше толкова нереален, че трябваше да бъде изразен единствено чрез представите за призраци, които никой не е виждал, но всички знаят, че съществуват. Как изглеждат вампирите, как - върколаците? Никой не знае и няма смисъл да се пита. Истината за този ужас беше до такава степен фантасмагорична, че всеки отделен, конкретен разказ за него приличаше донякъде на лъжа. Истината за неописуемото може да бъде много неистинска.

Превод от сръбски Жела Георгиева

Българската литература

© 2002 Литературен форум