Литературен форум  

Брой 20 (504), 21.05.2002 - 27.05.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Димитър Подвързачов

 

Под наслов "Последните стихове на Димитър Подвързачов" предлаганият тук сонетен триптих за Кирил Христов е поместен в брой 380 на Д.Б.-Митовия в. "Литературен глас" с поставеното в скоби уточнение "из печатащия се юбилеен сборник", като поводът е кончината на Димитър Подвързачов (06.10. 1871 - 13.11. 1937).

Забележително е, че в сетните си творби Подвързачов знаменателно изтъква както призванието, така и Голготата на поета, който трябва с дух да понесе кръста на общественото неразбиране и дори ругателство спрямо собственото му творчество и поведение. Особено ценно и отрезвяващо с оглед и на днешната българска действителност е заклейменото от поета Димитър Подвързачов партизанско всеотрицателство като черта на робско безверие и озлобление у преобладаващата част от българското общество. Още повече, че тази нагласа лесно бива предизвиквана и чрез умишлено подстрекателство, като себичната и властолюбива ревност на ругателите се представя като загриженост за демократичното развитие и бъдеще на страната. Така се случва парадоксът хора, които не допускат дори и приятелска забележка относно обидния си речник, да се подписват например в защита на свободата на словото. Но понеже Този, който чете помислите, е казал: "По делата им ще ги познаете", непреиздаването на Подвързачов днес показва, че на дело сме още далеч от свободомислието.

Маргарит Жеков

 


Три сонета за Кирил Христов


I.
Да, право е: рояци шушумиги
У нас и в книжнината, и навред.
Не се сърди, Кириле, а прости ги, -
Че ти по Божа милост си поет.

Те още влачат страшните вериги
На робството - душите им с лед,
И ти, за твоите прекрасни книги,
От тях очаквай - злъчка и оцет.

Но ти веднъж сам каза (бе в кръчмата):
- Човек, пред стадо шугави осли,
Дори да хвръкне право от земята,
Не ще зачуди никого, нали?

Така и ти - летиш във висините,
А те - слухтят и клепат със ушите...


II.
Във моя спомен ти си Божи меч
В борба с действителността дребнава.
И в разговора ти - словесна сеч -
От нашенеца жалък прах остава.

Обичам твойта сатира-картеч,
С която ти го жареше тогава:
- Едвам владей членоразделна реч,
А тайните световни разрешава!

- Едвам се поизправил на крака
И от маймунек - вече уж човек е, -
Единствено у нас е то така:
Сергия за акъл отваря всеки!

Но твойта мъдрост никой не разбра
И много злоби ти за нея сбра...


III.
Когато, вместо скромно да мълчи
Пред свободата, що му Бог дарувал,
Наш Тренчо, с пламнали от гняв очи,
Пиши, че тук, у нас, не бил добрувал,

Или - обезумял току-речи -
Против държавата се възбунтувал, -
Все твоята прокоба ми звучи:
- Не! Тоз народ не си е доробувал!

Уви! Където поглед и да спреш, -
Все Тренчо - ратай злобен и безверен,
Страната си превърнал във кипеж
На яростни вражди, във пъкъл черен...

И рядко лъч надежден за възход...
Не си е доробувал тоз народ...

Българската литература

© 2002 Литературен форум