Литературен форум  

Брой 22 (506), 4.06.2002 - 10.06.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Борис Парашкевов

Вулфила - вълчето

За кобургите, готите, готиката и германците

 

VulfilaДори да съдържа елементи както на каламбур, така и на алитерация, изборът на подзаглавието не е самоцелен - то просто отразява наблюдавано от мен подсъзнателно асоцииране на прилагателните кобургготски и готски, при което пък и връзката между готски и готически като че ли невинаги е достатъчно осмислена. И за да не остане отново без отговор нещо подозирано, но недоизяснено, както преди години извън научните среди се случваше със загадъчната прилика между аспирант и есперанто, струва ми се, че не би било излишно - особено с оглед на проявявания напоследък интерес към германското племе готи - да се припомнят някои позабравени факти във връзка с четирите споменати означения.

Прозвището "кобурги", употребявано дълго време, а в някои среди и до ден днешен като пейоративно нарицателно за последните монарси в Царство България Фердинанд I и неговия син Борис III, е изолирано от прилагателното към побългареното име на германското херцогство Sachsen-Coburg und Gotha или Sachsen-Coburg-Gotha, просъществувало до 1918 г. Избраният през 1887 г. за княз, от 1908 г. за цар на българите Фердинанд I е влязъл в историята именно като Фердинанд Сакс-Кобург-Готски (на нем. Ferdinand I. von Sachsen-Coburg und Gotha). Преоформено на сакскобургготски, в момента то се използва като фамилно име на Симеон Сакскобургготски, син на Борис III и сегашен премиер на Република България. Немскоезичното наименование на херцогството е съставено от административно-териториалното име Саксония и от селищните Кобург и Гота - някогашни владетелски резиденции, днес градове съответно в германските провинции Бавария и Тюрингия. Второто от тях, дало отчасти повод за настоящите бележки, се възвежда към старосаксонската дума gota, означаваща 'водоотток, воден ров'. Следователно то поначало няма никаква реална връзка със сходно звучащото племенно название на готите, чиито съдбини са предмет на по-нататъшното изложение.

Измежду напълно изчезналите източногермански племена, сред по-известните от които могат да се назоват бургундите и вандалите (увековечени в имената на френската провинция Бургундия и на испанската Андалузия), най-трайни следи в европейската история са оставили готите. След като през I в. напускат германската си прародина в Южна Швеция и се отделят от северните германци - прародители на днешните датчани, шведи, норвежци и исландци, те първоначално се настаняват в Източна Померания и по долното поречие на Висла (Северна Полша). През втората половина на III в. достигат Дакия и Северното Черноморие, предприемайки набези в Тракия, по византийското черноморско крайбрежие, та чак до Мала Азия. Между устията на Днепър и Днестър така наречените източни готи (остготи, остроготи) под предводителството на Ерманарих основават обширна държава, достигаща до Дон. През 375 г. под натиска на прииждащите от изток хуни и алани тя се разпада и остготите, прекосявайки ведно с хунските орди Балканския полустров, продължават така нареченото германско преселение на народите на запад.

През V в., след разгрома на хунския цар Атила при Каталаунските полета (Североизточна Франция), те се изтеглят в Панония и първоначално заживяват под върховенството на Римската империя. Оттам обаче предприемат военни походи, начело със своя предводител Теодерих Велики побеждават наемния римски военачалник от германски произход Одоакер и през 493 г. основават Източноготското царство със столица Равена (Централна Италия). То обхваща Италия със Сицилия, Далмация, Славония и приалпийските земи до Прованс. Теодерих се опитва да изгради траен съюз на източногерманските държави срещу Византия и срещу Франкската империя на Меровингите, но след смъртта му през 526 г. неговото царство запада и в средата на VI в. въпреки упоритата съпротива бива завладяно от византийския император Юстиниан I.

От своите поселения от двете страни на Карпатите, западно от Прут и Днестър, западните готи (вестготите) също под натиска на хуните прекосяват през 376 г. Дунав и с разрешение на римската администрация се заселват в Мизия. При Аларих I те воюват срещу Византия, а през 401 г. се насочват към Рим и през 410 г. го превземат. След смъртта на Аларих I западните готи се изтеглят към Южна Галия, където основават своето Аквитанско или Толозанско царство (418 г.) със столица Тулуза. Когато франкският крал Хлодвиг I (известен у нас и с френското си име Кловис) ги разгромява при Потие (507 г.) и ги прогонва от Аквитания, те заздравяват позициите си на Пиренейския полуостров с център град Толедо и тамошното им царство просъществува до нашествието на маврите през 711 г.

Най-късно свидетелство за наличие на готско население ни е предоставил един фламандски дипломат на име Бузбек, имперски представител в Константинопол. През 1562 г. той записва 86 думи от езика на така наречените кримски готи, останали в новата причерноморска родина на остготите. Те плащали дан на турския султан и се предполага, че най-късно през ХVIII в. окончателно са били асимилирани от обкръжаващото ги татарско население.

Като най-значителни представители на тази група германски племена по-особено място не само в историческо, но и в културно отношение заемат западните готи. Те възприемат католицизма едва на Пиренейския полуостров, но тяхното християнизиране фактически се извършва на Балканите, сред така наречените "малки готи" (на латински Gothes minores). Покръстването им (по-точно възприемането на арианството - извънредно популярна през IV в. християнска ерес, създадена от александрийския презвитер Арий, но осъдена през 325 г. от Никейския и през 381 г. от Константинополския събор) е тясно свързано с мисионерската и преводаческата дейност на епископ Вулфила (ок. 310-383), чиято съдба е доста сходна с тази на българските първоучители, светите Кирил и Методий. От гръцки летописци, живели през V в., е известно, че Вулфила (готско име, означаващо буквално Вълчето) произхожда от живяло в Кападокия християнско семейство, отвлечено в средата на III в. от езически дунавски готи, но впоследствие помирило се с тях. Получил подобаващо духовно образование, той проповядва на гръцки, латински и готски език. През 341 г. константинополският епископ Евсевий Никомидийски го ръкополага за епископ на готска енория в Дакия, която обаче става обект на гонения от страна на своя езически сънародник Атанарих. След като се сдобива с позволението на император Констанций, заедно със своите енориаши Вулфила се прехвърля в Мизия и се установява в селището Никополис ад Иструм (днес с. Никюп, Великотърновско).

През 369 г. Вулфила започва да превежда Библията на готски. При това той си послужва не със съществуващата старогерманска руническа азбука, а с пригодено от него унциално писмо от 27 знака - предимно гръцки букви, към които добавя шест латински и две рунически. Като източник използва гръцките версии на Стария и Новия завет, опирайки се също на латинската Итала. Непреведени оставя само четирите книги Царства, за да не подклажда с войнственото им съдържание неспокойния дух на готите. Части от преводите му са запазени в по-късни преписи, от които най-стойностен е така нареченият Сребърен кодекс (Codex argenteus) от края на V и началото на VI в., съхраняван днес в шведския град Упсала. Написан е на червен пергамент със сребърни и златни букви, но от първоначалните 330 листа с Евангелията на Матей, Йоан, Лука и Марко до наше време са се запазили само 187. Благодарение на този най-старинен германскоезичен паметник езиковедската наука разполага със солидни сведения за един от диалектите на отмрелия готски език, който за изучаването на произхода и развоя на германските езици играе аналогична роля като тази на старобългарските паметници по отношение на славянските езици.

Горните сведения относно създаденото от Вулфила готско писмо дават да се разбере, че то няма нищо общо с представата ни за шрифта, наричан в нашата езикова практика готически. У нас готическият шрифт се дефинира като латинско писмо с ъглести и заострени букви, известен от книжнината, издавана в Германия и по време на Третия райх до 1941 г. Това е в унисон със стремежа да се възвеличава всичко от германската древност (история, митология, бит, легенди, имена). Той представлява стилизирана разновидност на ренесансовите хуманистични и смесени шрифтове (напр. претенциозната текстура, респ. швабската бастарда), които продължават по-ранното готическо минускулно писмо, възникнало през ХII в. чрез изостряне формата на закръгления каролингски минускул. В България именно фрактурният шрифт (нем. Fraktur, буквално "начупено писмо") е добил популярност под името "готическа азбука".

Иначе казано - в противовес на западноевропейските езици - в българския, както и в руския език, са се утвърдили две различни по значение прилагателни, свързани с племенното име готи. Едното е чисто етническо - готски, а другото възпроизвежда многозначното френско gothique 'готски; готически; средновековен' във връзка с маскулинната му субстантивация gothiqie, преоформена в български на готика. С този термин се обозначава западноевропейският архитектурен стил от средата на ХII до края на ХV в. Въвеждането му в употреба се мотивира с художествената представа на ренесансова Италия, съгласно която златният век на античността бил последван от "готското", сиреч варварското средновековие. По време на романтизма понятието готика загубва отрицателната си конотация и се превръща в неутрално означение не само на определен архитектурен, но и на художествен стил, отграничаван ясно от романския и ренесансовия.

В отличие от семантично добре диференцираната словна двойка готски и готически трябва да се признае, че прилагателното германски не е еднозначно. Сред славяните (а от тях и в езиците на някои съседни народи като албанците и унгарците) за германското население в Централна Европа се е установило прастарото наименование немци, извеждано от прилагателното ням в смисъл на неясно, неразбираемо говорещи чужденци. След като тук беше очертано разселването на източногерманските племена и се споменаха близкородствените им северни германци, преди да се засегне глобалният проблем с означението германски, нека въпросът за старите германци бъде изчерпан с кратки сведения за техния западен клон. През V и VI в. по-голямата част от обитаващите крайбрежието на Северно море англи, саксонци, юти се прехвърлят на британските острови и полагат основите на държавата Англия. По крайбрежието остават фризийците и относително компактна група саксонци. От континенталните западни германци, установили се първоначално в близост до устието на Елба, както и между реките Везер и Рейн, но впоследствие проникнали в земите далеч пµ на юг, най-известни са швабите и алеманите (с днешни потомци в Югозападна Германия, Швейцария, Лихтенщайн и Елзас), баварците (днес коренно население на Бавария и Австрия), лангобардите (през Х в. претопени в Северна Италия), тюрингците, хесенците и най-вече франките, създали могъщата Франкска империя (V-IХ в.), която след поделянето й между внуците на Карл Велики (843 г.) дава началото на Франция (включително на името й), Германия и средновековна Италия. Днес наследници на франките живеят по средното и долното поречие на Рейн в Германия, в Люксембург и Нидерландия, както и в северната белгийска област Фландрия.

Дори в рамките на тези кратки сведения проличава намекнатата по-горе нееднозначност на името германци. Провизорно най-старите представители на това голямо етническо и езиково подсемейство на индоевропейците могат да бъдат наричани германи. По-обичайно все пак си остава германци, чието съотнасяне - от друга страна - с населението на Германия и предпочитане пред немци едва ли може да се отрече. Същото е валидно за прилагателните към двете етнически наименования. Засега наложително е запазването на означението немски език в противовес на германските езици. Стилистично все по-неуместна става обаче употребата на прилагателното немски вместо германски в съчетания като германски провинции, германския народ или парламент, германската икономика, германското правителство.

Така на създалата се в българския език семантично диференцирана двойка готски и готически - едно безспорно по-прецизно изразно средство в сравнение с единичното прилагателно в западноевропейските езици, се противопоставя тенденцията към утвърждаване на двузначността при думите германци, германски чрез постепенно изтласкване на означенията немци, немски на по-заден план, въпреки че и в немския, и във френския, и в английския език понятията немски и (старо)германски, немци и (стари) германци са терминологично разграничени.

Този бегъл преглед, включващ моменти на езиковата култура, на културната история и на етнонимията, ще завърша с кратък отговор на въпроса доколко в съвременния ни език са се запазили следи от езика на живелите по наши земи готи. Езикови следи има, но трудно доказум е техният субстратен характер. С много уговорки и условности се приема, че някои общославянски думи са заети от германски, най-вероятно от готски, и то по времето, когато готите са обитавали Причерноморието, а други може би и по време на пребиваването им на Балканите, доколкото отделни славянски дружини са влизали в допир с тях. В своето капитално критично изследване на тази тема от 1934 г. именитият славист Валентин Кипарски причислява към първата група лек (с производни лекувам, лекар), полк (в български заемка от руски, но срв. пълчище), блюдо, стъкло, чужд, хляб, художник (руско производно към худогий 'опитен, умел', заемка от готска дума с аналогично значение). Тук спадат също няколко възприети с готско посредничество латинизми като котел, осел, купувам, цесар/цар, както и името Дунав. Известен брой германски думи се смятат за проникнали пряко в южнославянски вследствие на общуване със съседно готско население, напр. брадва, бук, скут. Повтарям, че окачествяването на част от тези думи не като прасродни с германските им съответствия, а като заети от тях, и то именно с готско посредничество, си остава крайно проблематично, както показва опитът на самия Кипарски да отрече приписвания на думата кладенец готски произход в полза на хипотезата за възвеждането й към клада 'дървена справа около извор, предпазваща водата от замърсяване'.

Българската литература

© 2002 Литературен форум