Литературен форум  

Брой 22 (506), 4.06.2002 - 10.06.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Морис Фадел

Пол де Ман и постмодерността

 

Предлаганият текст е четен на международната конференция "От модернизъм към постмодернизъм: литературни и културологични прочити в началото на ХХI век", състояла се на 9 и 10 май и организирана от Института за литература при БАН и Полския институт в София. От полска страна взеха участие: проф. Ришард Нич, проф. Влоджимеж Болецки, проф. Малгожата Черминска, проф. Едвард Можейко, д-р Целина Юда, проф. Михал Марковски и доц. Анна Нашиловска. От българска - доц. Магда Карабелова, ст.н.с. Рая Кунчева, проф. Елка Константинова, д-р Димитър Камбуров, д-р Ренета Божанкова, д-р Добромир Григоров, д-р Елка Димитрова, д-р Пламен Антов и Георги Господинов. Конференцията бе съпроводена с изложба на български и полски книги по отношение на постмодернизма. Тя завърши с представяне на превода на книгите на проф. Михал Марковски "Ефектът на вписването. Жак Дерида и литературата" и на Марек Биенчик "Меланхолия" (изд. "Сонм", С. 2002). Интересните текстове и дискусии, проведени в обстановка, изчистена от показност и церемониалност, превърнаха конференцията във вълнуващо културно събитие.

 

В късните си текстове Пол де Ман започва преосмисляне на понятието за история, в което на събитието е даден решаващ глас. "... Историята... е мислена като едно събитие, едно явление" (...History... is thought as an event, an occurrence)1. Но какво е събитие? Защо именно на него е предоставена такава значимост?

Във връзката между историята и събитието няма нищо смущаващо. Тя отдавна се е превърнала в нещо самоочевидно, неподлежащо на дискусии. Едва ли бихме могли да си представим история, която да е освободена от присъствието на събитието, която да не се състои от събития или да не разказва за събития. Статусът на събитието обаче е минимализиран. Той е потиснат от по-обширните концептуални идеологически рамки, в които се мисли и вписва събитието. Неговата уникалност е репресирана като е включена в контекстуализиращи и тълкуващи я наративни стратегии. "Често приписват като достойнство на съвременната история премахването на отдаваните някога привилегии на единичното събитие и разкриването на структурите на дълготрайното време" - казва Мишел Фуко в "Порядъкът на дискурса"2.

Понятието "време" в това изречение е важно. Връзката "история - време" е не по-малко устойчива от връзката "история - събитие". История притежава онова, което е във времето.

Именно то обаче е под въпрос у Де Ман. Отказва ли се той от него? Има основания за подобен извод. "Историята не... е темпорално понятие, тя няма нищо общо с темпоралността..." (History is... not a temporal notion, it has nothing to do with temporality)3. Ако това е така, ако е възможно изобщо историята да бъде мислена извън разбиранията за време, извън категориите на миналото, настоящето и бъдещето, извън представите за нея като процес, движение, тогава тя би се свела само до събитието. До единични, неповторими събития, които се случват, без да образуват кохерентни цялости, каквито се стреми да конструира традиционната историография, но и без да възникват процепи между тях, с които е ангажиран антитрадиционалисткият генеалогически проект на Фуко, защото процепът става разпознаваем по отношение на непрекъснатостта, а такава не е налице във възгледа на късния Де Ман за историята.

Проблематичният статус на времето затруднява или прави невъзможно превръщането на историята у Де Ман в разказ. Тя е онова, което не би могло да се разкаже, точката, пределът, където разказът не би могъл да се състои, невъзможното, непостижимото за него, неразказваемото. Тя е отвъд дискурсивността и съответно отвъд политическото и властта. Ако приложим известното типологическо разграничаване на един от теоретиците на постмодерността - Жан-Франсоа Лиотар, - между "метаразказ" или "голям разказ", като свързан с модерността, и "малък разказ", като присъстващ в постмодерността, към разбирането на късния Де Ман за история, ще се окаже, че това разбиране не е нито модернистко, нито постмодернистко, тъй като то проблематизира собствената си разказваемост, разкъсвайки по този начин традиционната и отдавна приета едва ли не за природна даденост връзка "история - разказ". Де Ман не се вмества нито в неосъщствилия се, приключил или незавършил (според различните оценки за него) проект на модерността, нито в постмодерността.

Обсъждайки историята, повече или по-малко говорихме за същностното според Де Ман за нея - събитието. В "Порядъкът на дискурса" Фуко обръща внимание на необходимостта от философия на събитието: "...Какъв статут трябва да дадем на понятието за събитието, тъй рядко взимано предвид от философите?"4. Той очертава протиречива картина на това понятие. Събитието не е мислено като притежаващо субстанциален и метафизически характер. То няма ясна, определена идентичност, не е нещо устойчиво, винаги по един и същи начин разпознаваемо, няма форма, не принадлежи към очевидностите - иначе казано - надали е нещо. "Събитието не принадлежи на телата"5 - твърди Фуко. И въпреки това той го свърза с материалността. Но как така то се отнася към нея и същевременно не е част от порядъка на телата, нещата от света? Фуко го включва в сферата на "материализма на безтелесното". Но как да бъде мислен този материализъм? Мислим ли е той изобщо?

Странното понятие за материалност, употребено към понятието за събитие, се среща и у Де Ман. "...Материално явление, нещо, което се случва материално, което оставя следа върху света, което прави нещо на света като такъв..." (...Material occurrence, something that occurs materially, that leaves a trace on the world, that does something to the world as such...)6. Тук събитието е определено от действието. То прави нещо, при това без наше участие, без намесата на субективността и на фактори извън него.

Бидейки действието само по себе, събитието не се вмества в разпространените представи за материалност. То не е тяло, не е оформено.

Може би бихме били в състояние да се докоснем до този особен "материализъм", ако се взрем в израза "оставя следа върху света" (leaves a trace on the world), с който е охарактеризирано "материалното явление". Думата "trace" има много значения. Тя е "следа" и "знак". Следата и знакът не са материални в традиционния смисъл на думата. Те не са тяло. Тяхната функция е да насочват към телата и материите, които не са налични, отсъстват.

Ала "trace" е и "белег". В белега вече се чувства материалността. Той не е тяло, но е локализиран и разпознаваем, обозначава територията, където събитието е протекло. Белегът е рана, нанесена от него. Тя е резултатът от действието му, от действието, което е самото събитие. Раната е място на болката. Болката не е материална и въпреки това я усещаме като тук-и-сега присъстваща, оставена от нещо, което е чуждо, друго по отношение на нас, което не е наша фикция. Би могло да се каже, събитието и неговите последствия - знакът, следата, белегът - притежават чертите на "материалната безтелесност" на болката. Те са болка, независимо дали това е болката на щастието или на страданието.

Последната болка - на страданието - се оглежда в едно събитие, което поради промените, които причини и които дълго ще тревожат, може би най-много заслужава да бъде назовано "събитие": става въпрос за случилото се на 11 септември 2001. Ако се опитаме (и ако е възможно това) да повдигнем воала от идеологизации и интерпретации, които, както всички идеологизации и интерпретации, целят да прикрият и омекотят травмата, възникнала от събитието, ще видим, че станалото разкрива непоносимото и твърде познато присъствие на смъртта. Действието, което се извърши на 11 септември, бе действието на смъртта.

Шокът, който предизвика то, е показателен. От една страна, той като че не би трябвало да е тъй силен. Нали смъртта е нещо, с което сме наясно от детството, с което неизбежно се сблъскваме при загубата на близки? От друга страна обаче, в модерния Запад тя е постоянно игнорирана и маргинализирана. Медицината заема толкова важно място днес, защото в основата й е негласното обещание да постигне някога излекуването на всички болести, да доведе до пълната победа на живота. Светът на Интернет, на "Мрежата" е позитивен. Единствената негативна черта в него е липсата на негативното. Това е поле на непрекъсващата игра на репрезентациите, на трансформациите на едни репрезентации в други, при което няма болка, загуба, последни решения - това е сякаш реализацията на постмодерността.

Станалото на 11 септември втъка отрицателния опит в страната, където технологичният напредък позволи идеи като тази за "големия текст" (Ролан Барт), за "ризомата" (Дельоз и Гатари) или за "библиотеката" (Борхес) да се превърнат в ежедневие. В такива идеи възможността на действието е съмнителна. Действието означава радикална промяна и непредвидимост, разкъсване в последователността на времето, свеждане на времето до единичния миг. Промени в "големия текст", "ризомата" или "библиотеката" може и да се случват, но те са винаги предсказуеми, защото не засягат самите рамки на "големия текст", "ризомата" и "библиотеката". Същото може да се каже и за постмодерността, за света на "мрежата". 11 септември неочаквано реабилитира действието, а оттук и събитието и историята, които за Де Ман са свързани с него. В този смисъл, ако трябва да прочетем болезнените знаци и следи на случилото се, то те биха свидетелствали за делегитимирането на постмодерността. Тя може и да продължи да бъде теоретизирана, но вече няма да бъде адекватна на актуалната ситуация.

Трудно е да се каже как това делегитимиране би се отразило на мисленето за литературата. Не е изключено обаче разглеждането й, което я дистанцира от материалността (вижда я, например, като фикция или репрезентация на друга репрезентация), да се окаже под въпрос.

 


1 Paul de Man. Aesthetic Ideology. Minneapolis: University of Minnesota P., 1996. Second printing 1997.горе

2 Мишел Фуко. Генеалогия на модерността. Университетско издателство "Св. Климент Охридски", С. 1992. Съставителство и превод: Владимир Градев.горе

3 Paul de Man. Aesthetic Ideology. Minneapolis: University of Minnesota P., 1996. Second printing 1997.горе

4 Мишел Фуко. Генеалогия на модерността. Университетско издателство "Св. Климент Охридски", С. 1992. Съставителство и превод: Владимир Градев.горе

5 Мишел Фуко. Генеалогия на модерността. Университетско издателство "Св. Климент Охридски", С. 1992. Съставителство и превод: Владимир Градев.горе

6 Paul de Man. Aesthetic Ideology. Minneapolis: University of Minnesota P., 1996. Second printing 1997.горе

Българската литература

© 2002 Литературен форум